Иван Гочев

ТЪРПЕЛИВО

Угасва вече лятото… За кой ли път, за кой ли
дъждът привързва в клоните приспивните си струни.
И лягат на пръстта листата на тополите,
и бързат с крясък жерави към слънчевите дюни.

А ти, пшеничен плод – искра от дните летни –
легни в земята жертвена под слънце омрачняло.
Ще вият ветрове и зима ще наметне
деня ти оскрежен да спи под кротко бяло.

Самотен може би в съня си ще тъгуваш
като врабче прикътано от стряхата, но в плен…
Покълвай търпеливо. И ти ще извоюваш
разсъмване априлско и плодороден ден.

РЕКВИЕМ

Там, високо в небето над стълбища вити,
съвсем в битието на птичето царство,
имах свое гнездо – звезда сред звездите –
една тясна квартира като пивница гарова…

Сърбах с братя – несретници постната супа –
със човека встрани и човека отсреща.
Нищо, че някои после от глупост
този рай замениха с глад за служби и вещи.

Бях приятел на всички момичета, дето
често срещате нейде с гримаса страхлива.
Те презират лъжата и на нож с етикета
знаят точно кое е добро и красиво…

Там, високо в небето, животът кипеше.
Беше просто. И честно. Свобода. И поезия.
Нестандартно и дръзко. И може би грешно,
щом звездата ми скоро, без време залезе.

Да тъгувам сега, да упреквам – излишно е!
за деня омрачнял, за живота отречен.
Този зъл реквием, тази мъжка въздишка
посвещавам на вас… И на себе си вече.

БОЛНИЦА

          На Петър Василев

Покой и тишина! – да полудееш…
А вън светът ликува, гасне в скръб.
Ти като звяр слухтиш към него,
                                         но не смееш
от бялото легло да вдигнеш гръб.

Покой и тишина. Режим лечебен.
След близо трийсет реда епикриза.
За да направи крачка-две от тебе
отново Краят, спрял съвсем наблизо.

Покой и тишина… От днес нататък
ще трябва да живееш предпазливо –
възторжено да ахкаш пред глупака,
подлеца да понасяш търпеливо.

С една таблетка под езика – кротък,
без драми, без терзания среднощни –
каквото ти остава от живота
да понесеш…
                    Ако те има още.