ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА ЦАР ИВАН АСЕН ВТОРИ
Той влизаше в клас с широки забързани крачки и щом се изправеше на катедрата, очите ни присмехулно поглеждаха натам. Не че беше някаква изключителна личност.
Човек като човек от края на двадесетте години на двадесети век, с високи боксови обуща, повдигнати нагоре тесни панталони, така че му се виждаха вълнените чорапи, сако от сив цвят, раирана риза и изкривена наляво вратовръзка.
Глава опъната малко назад, с тъмни мустаци над цялата горна устна, леко прегърбен нос, рядка коса и добри очи.
Беше странен учител. Понякога опъваше до зачервяване ушите ни или биеше с пръчка по главата, крещеше високо или пък внезапно затихваше, вглъбяваше се в себе си и сякаш не чуваше и не виждаше нищо.
Струваше ми се, че не е реален човек, че е дошъл от някакъв далечен свят, за да ни приема и отхвърля едновременно.
Клио, музата на историята, изглежда че често го навестяваше. Той беше учител по история, казваше се Филип Рапонджиев, и нямаше нищо чудно, че изпада под нейно влияние.
Беше в началото на март хиляда деветстотин и тридесета година. Влезе в клас както винаги забързан, изправи се с дневника си встрани от катедрата и с развълнуван глас обяви:
- Днес няма да изпитвам. Ще ви разкажа за боя край село Клокотница, станал на днешния ден преди седемстотин години. А лятос, ако сме живи и здрави, ще ви заведа да видите мястото, където е бил пленен епирския деспот Теодор Комнин…
И без да се бави започна своето похвално слово за цар Иван Асен Втори. Беше сладкодумен и вдъхновен, озарен от светли радостни мисли. Завладя ни изведнъж, примами ни, класната стая утихна, пресекна всякакво желание за лудории. Рапонджиев просто ни хвана за сърцата.
Сляхме се с войските на цар Иван Асен и със собствените си гърди разбихме промъкналите се по течението на река Марица пълчища на Комнин, предателски нарушил съществуващия тогава общ мирен договор.
С очите си зърнахме пленения деспот и с опиянение посрещнахме пълния му разгром. България разцъфна, стана силна и могъща, границите й опряха на три морета. Възторг и слава шумяха около нашите чинове…
Изпратихме го с бурни ръкопляскания, с радост и повишено самочувствие, с признателност и дълбока обич. През лятото никой не се сети за Клокотница. Бяхме завършили трети прогимназиален клас, чувствахме се големи и очите ни гледаха към вратите на хасковската смесена гимназия. Всичко друго бе останало зад нас…
Сега, петдесет години по-късно, просто жадувам за тоя мартенски ден на хиляда деветстотин и тридесета година. Искам отново да съм в нашата класна стая, да очаквам часа по история и да зърна учителя Рапонджиев с дневника в ръка да влиза като тогава забързан със своето похвално слово за цар Иван Асен Втори в сърцето си.
Филип Рапонджиев го няма вече, няма ги и онези деца. На моя чин сега седят други хлапета и на мястото на нашия учител по история стои друг учител с дневник в ръка.
Битката при Клокотница отново оживява и с пламнали очи други момчета и момичета приветстват великата българска победа.
Клио, музата на историята, никога не забравя да палне радост и вдъхновение в нашите души.
Хасково, 9 март 1980 г.
