Лалка Павлова

Когато някой се опита да определи съдържанието на понятието „високо” в граждански, нравствено-етичен или просто в човешки аспект, винаги го обвързва с представата си за проява на героичното - било в борбата за национална свобода или социална справедливост, било като жертвеност в името на науката (напр. Мария и Пиер Кюри в изследванията им за радиоактивността), в медицината ( Едуард Дженър, направил първата ваксина против едра шарка), в астрономията (Юрий Гагарин, първият човек, излязъл в открития космос), или например Христо Проданов, който не само е първият българин, изкачил върховете Лхотце и Еверест, но и останал завинаги там, във високото пространство на подвига, близо до небето.

Във връзка с новата пандемия, обхванала в капана на смъртта целия свят, вероятно след време ще сочим и имената на учени, открили най-доброто лекарство или ваксина срещу Ковид 19, рискувайки собственото си здраве и живот.

В разказа „Високо” („Пернишки разкази”, изд. “Жанет 45″, 2019 г.) Здравка Евтимова представя едни други измерения на „високото”, които ние в своето забързано ежедневие или не успяваме да видим, или ги възприемаме като нещо обикновено, маловажно, лишено от героически ореол.

Сюжетът на произведението е максимално опростен, като контурите на фабулата му са конструирани върху ситуация, характерна за много семейства в новото ни време поради отдавна разпадналите се патриархални отношения в тях. Авторката ни въвежда в дома на разделени родители, в който Павел напуска съпругата и сина им Иван заради друга жена.

Не са изяснени нито причините за случилото се, нито е представена с някакви характеристики другата жена, на базата на които читателят да потърси своето обяснение.

За разлика от традиционната белетристика, наративът не се крепи толкова на повествованието и действията на героите, колкото на емоционално-психологическите им състояния, които ги предизвикват.

Най-важната специфика на текста е водещата роля на художествените детайли, които са строго диференцирани и изграждат индивидуална представа за всеки един от тримата герои като участници в тази житейска драма.

Развръзката, кратко и по-скоро имплицитно, създава представи за възстановяване на разрушеното семейно гнездо, като всеки един от членовете му има своя принос за този резултат.

Според психолозите отношенията син - баща в хода на израстването на детето търпят съществени промени: ако до петата година то фаворизира личността на майката (т. н. Едипов комплекс), след това насочва усилията си за „спечелване” на бащата, защото тъкмо от шестата година започва да се формира мъжкото му самочувствие.

В баща си то вижда смел, силен мъж, който може да го защити от всичко вътре и вън от дома, да го изведе от сложна ситуация, да го научи на важни неща, които мама не знае. Бащата е този, който ще му помогне да се осъзнае като мъж, да си създаде социални контакти, да му покаже как да оценява себе си и другите във външния свят…

Изобщо след петата година бащата постепенно започва да стои в центъра на личностното и социално развитие на момчето.

Може би тъкмо поради това, още в началото на разказа, Здравка Евтимова уточнява, че Иван е „шестгодишно хлапе” (една преходна за него възраст), което отново бяга „по стълбите към последния етаж на блока”.

Причината за неговото необичайно поведение и нежеланието му да поясни защо всеки ден тича към „ грозния шестнайсети етаж” е посочена кратко, без допълнителни подробности: „То не се хранеше и отслабваше тихо в ъгъла откакто… откакто баща му си отиде.”

Явно е, че загубата на бащата е рикоширала болезнено в крехката му душа и е предизвикала такава душевна драма, която може да завърши трагично.

Знаем от високите образци на световната литература до какво може да доведе подобна раздяла - достатъчно е да припомня „Хамлет” на Шекспир, „Тарас Булба” на Гогол, „Бащи и деца” на Тургенев…

В разказа „Високо” Здравка Евтимова представя жизнена драма, която засяга по своему всеки един от героите, чрез масирано използване на художествения детайл.

Според руския писател Фьодор В. Гладков (1883 - 1958 г.), в едно кратко художествено произведение, каквото е разказът, няма нужда от много думи, достатъчни са няколко характерни фрази (Non multa, sed multum - „много по качество, но малко по количество”), за да бъде изведено от „душата” на героя най-същественото, което в дадения момент от неговия живот характеризира както поведенческия му модел, така и емоционалния му свят, който е причина за подобно поведение.

В разказа на Здравка Евтимова героите са представени чрез систематизирани и строго диференцирани художествени детайли.

Образът на бащата Павел е само щрихиран с няколко художествени детайла, тъй като той почти до края на творбата реално присъства в напуснатия дом и семейство само чрез вещите и спомените - гардеробът с дрехите му, някоя негова книга, неговите обувки, фотьойлът и столът, на които е обичал да седи.

При изграждането на представата за него най-често Здравка Евтимова използва силата на художествения детайл, свързан с дрехите му.

В световното културно пространство дрехата е амбивалентен символ. Апокрифът за Енох разказва, че когато той се качил на небето, Бог заповядал да му свалят земните дрехи и да го облекат в други, в дрехите на славата, с които да пребивава в новия свят.

Следователно свалянето на дрехите и преобличането са знаци за съществена промяна на статуса на личността. И изоставените в стария дом дрехи на Павел говорят също за „преобличане”, за влизане в някакъв друг свят - в света на жената, заради която той е напуснал дома и семейството си.

Същата функция изпълняват и събутите и изоставени обувки, фотьойлът и столът, на които е обичал да седи. Но ако фотьойлът е изгорен от майката, за да не й напомня повече за предателството и подлостта на съпруга й, то малкият Иван интуитивно усеща, че дрехите в гардероба на Павел и раздърпаната негова фланелка, която той всекидневно носи на гърба си, поддържат жива връзката помежду им.

Така всеки един от художествените детайли, които използва Здравка Евтимова, се натоварва с индивидуалните енергии и зрение на героите и въпреки „мълчанията” им, те не само говорят, но и ги подтикват към съответно действие.

При малкия шестгодишен Иван водещите знаци, които изграждат представата за него като комплекс от психо-физически действия, са обувките, дългата неподстригана коса, мълчанието му, раздърпаната фланелка, останала от баща му, и откъснатото парче хартия от календара, посочващо месец април.

В началната част на разказа е акцентуван детайлът с обувките: „чуваше се бърз тропот на обувки”, „обувките се затичаха бързо, драскащи стълбите към последния етаж на блока”, „шумът от обувките му изхвърча подплашено”, „най-сетне обувките застанаха на място”.

Символиката на обувките също е амбивалентна. В случая тя е знак за преходен период в утвърждаването на авторитета на личността. Свалянето им би означавало, че героят е „узрял” са самостоятелно съществуване в социума, че може да разполага със себе си и да носи отговорност за своите действия, без да се нуждае от чужда помощ.

Героят на Здравка Евтимова обаче все още не притежава такава собствена духовна сила, той изцяло е зависим от околните и затова „обувките” са неизменно на краката му. Онова, което го е лишило от възможността да „узрее” като пълноценен човек е подсказано с друг художествен детайл - раздърпаната фланелка, останала от баща му, която той всекидневно облича.

Още в Стария завет дрехите се използват като знак за скрития характер на този, който ги носи. В конкретната ситуация в разказа чрез обличането на фланелката на Павел момчето иска да си присвои всичко онова, което баща му представлява за него - сила, авторитет, интелект, възможности за жизнена реализация.

Затова той не само я носи през деня и „ръмжи тихо, като вълк”, ако някой се опита да му я отнеме, но и спи „с фланелката на баща си, който си замина”. За него тази фланелка притежава магическата способност да възстановява присъствието на баща му в напуснатия от него дом, а обличането й от Иван, а не от майка му, в съзнанието на момчето възстановява единството между баща и син.

На няколко места в текста на разказа Здравка Евтимова посочва, че момчето не само има дълга коса, но и че „не позволява да го подстрижат”.

Древните хора са възприемали косата като дом на душата, а дългата коса - като символ за магическа сила, като знак за свободна воля и отказ от ограниченията на общоприетите правила в социума.

В по-новите времена подобно значение има във вида и поведението на битниците. Подстригването на косата на момчето би означавало подчиняване на чужда воля, отнемане на способността му да отстоява своите желания, лишаване от възможност да постигне крайната си цел - отново да върне в техния дом баща си, защото изпитва неистова необходимост от неговото присъствие и помощ.

Във фабулата на разказа важно значение като тласък за развитието на действието има и един друг художествен знак - откъснатото парче хартия от календара, посочващо месец април. За разлика от другите използвани детайли, той е натоварен с най-голяма емоционално-психическа енергия.

Стиснато в дланта на момчето, парчето хартия изпълнява функцията на семе, което ще покълне през месец април, когато вали дъжд, и ще сбъдне мечтата на момчето. Дъждът е този, който ще възстанови връзката между тримата: „Татко се връща у дома, когато вали.”, „Искам да вали.”, „Нека много да вали.”

Неслучайно, когато изговаря част от тези реплики, момчето говори, легнало в леглото на Павел, и по-скоро приказва на фланелката на баща си, а думите му излизат „омотани в евтина изкуствена прежда”. Образът на преждата асоциира нишката на Съдбата - в момента семейството се намира в особен период на своето съществуване, стои сякаш в някакво гранично пространство, където едновременно е и не е семейство, защото връзката с бащата все още не е тотално прекъсната: „Да, Павел се бе връщал два пъти и наистина тогава валеше. Два пъти тя (майката Саня - б. а.) излиза от дома си и стоя долу под ореха, в дъжда, докато Павел разговаряше с момчето.”

Изкуственото състояние на семейните отношения (подсказано с изкуствената прежда), според момчето, може да бъде променено единствено от дъжда чрез честотата на срещите им, на озарението и мъдростта, които те ще им дадат: „Татко се връща у дома, когато вали”, „Нека много да вали”.

Дъждът е този, който ще помогне на „семето” на срещите да набъбне, да поникне в душите им и да даде необходимия плод. Всеки развод е травмиращ за детето, той поражда у него объркване и силно, продължително страдание, защото при създадените обстоятелства го принуждава да прави избор между двама души, които еднакво обича.

И в българската, и в световната литературна традиция образът на майката е серафично извисен, понякога дори издигнат до високия пиедестал на Богородица.

В семейството жената е не само вярна съпруга, но и майка, която ражда, отглежда и възпитава децата, тя е „сърцето” и „душата” му. Образът на Саня в разказа „Високо” на Здравка Евтимова е изграден именно в такъв план.

Тя е представена като мъченица, която болезнено изживява две загуби - на съпруг и син. Съпругът я напуска заради друга жена, а връзката със сина й става все по-уязвима и почти е достигнала онази граница, след която може да го загуби завинаги.

И нейният образ, по подобие на другите герои в разказа, е изграден върху основата на няколко художествени детайла, като всеки един от тях е зареден с дълбок психологизъм и ярко емоционално съдържание, еквивалентно на ментална криза: кръвта, която бликва от носа й; дрехите, диференцирани в два противоположни жизнени плана - такива, каквито е носила преди раздялата (зелената блуза и сините джинси) и тези, които си е купила след това (оранжевата блуза и новото сако).

Измяната на Павел и отиването при другата жена жестоко я нараняват, превръщат я в кълбо от объркани нерви, които предизвикват физическата реакция на кървенето: „Саня не можеше да стои до него, защото от носа й потичаше кръв. Сигурно заради миризмата. Павел миришеше на подлост след онази жена.”; „Тя не слагаше дрехите си в гардероба на Павел. От носа й течеше кръв, когато палтото ? стоеше на това място. Течеше й кръв дори когато сядаше на фотьойла, където бе седял той.”; „Когато видеше дреха на мъжа си, негова книга, негови обувки, изтръпваше цяла. Бореше се да забрави, но кръвта, която течеше от носа ?, не забравяше.”

Кръвта, като символ на живота, вписва усещане за изтичането му, за приближаване към смъртта, защото тя се бори, но не успява да победи покрусата, обидата и отчаянието, които разяждат сърцето и душата й.

Единственото, което все още я крепи, е мисълта и тревогата за сина им Иван. Обикновено децата на разделени родители развиват синдром за вина - своя или чужда.

В сюжета на разказа на Здравка Евтимова този синдром е насочен към майката. Липсата на жизнен опит и неукрепналото съзнание на Иван свързват мотива за вината със знаците на дрехите й.

Актът на преобличането (оранжевата блуза и новото сако) след раздялата на родителите му Иван интуитивно възприема като знак за новия й социален статус. В културното пространство оранжевият цвят носи различни внушения - символ е на любовта, но и на изневярата и сладострастието.

Инстинктът на шестгодишния Иван сочи оранжевата блуза и новото сако като причина за раздялата на родителите му, докато зелената блуза и сините джинси свързва със старото щастливо време на семейството.

Затова изхвърля през балкона новото сако и оранжевата блуза, която се закачва върху клоните на „стария изкорубен орех под блока”.

Въпреки че повествованието в разказа е представено в третолична форма, читателят остава с усещането, че то се води от името на майката и всичко в него е представено през нейния поглед.

Може би защото текстът на творбата започва с нейния образ („Саня затича по стълбището…”) и завършва с него („Но те я чакаха, те двамата я чакаха.”).

Явно е, че Здравка Евтимова поверява бъдещето на семейството в ръцете на майката. Може би защото и тя като жена разбира силата на болката, която я изгаря между двата огъня.

От едната страна стои нараненото й лично достойнство и женско либидо („Саня не можеше да преживее обидата - знаеше, че понякога се случва мъжът да обича друга жена, да се влюби, да си изгуби ума, но с Павел това не биваше да се случва. Тя не знаеше дали жената си беше отишла, или любовта му бе изсъхнала от само себе си, но той се върна у дома.”), а от другата - същността й на майка, която „се разболява от страх” заради своя син.

Изборът е мъчително труден, защото ако иска да спаси сина си, трябва да извърви с него не само стъпалата до високото пространство на шестнайсетия етаж на блока, където да залепят на покрива молбата до Небето „Нека вали!”, но и до прошката.

Да прости искрено, да прости напълно, колкото и невъзможно да изглежда това. От този момент като че ли нещо ново се събужда в дома им.

Болката все още не е преодоляна напълно, може и още дълго време да напомня за себе си с някои неволни жестове от миналото, но ако и тримата намерят сили у себе си да си простят взаимно, новото им семейство може да се окаже по-устойчиво на съблазните и изпитанията от предходното.

И чудото се случва. Отново облечена в зелената си блуза и сините си джинси, Саня кани сина си и съпруга си на чай и приготвя в кухнята любимата им пилешка супа: „Иван не можеше да повярва, и Павел не можеше да повярва. Лицето на сина й грееше като пламъците на онзи запален фотьойл…”

Всеки един от тримата е извървял пътя на собствената си мъчителна Голгота и е извършил своя подвиг в името на високото пространство на прошката, за да съшие отново скъсаната дреха на семейството си.

И ако при Гогол художественият детайл овеществява героите му, превръща ги в индекс на материалното, като смазва „високото” у човека, при Здравка Евтимова той изпълнява обратната функция - възстановява, изгражда, зарежда с нова енергия, която дава заявка за създаването на един по-светъл, по-добър и по-силен нов свят.

Внушенията на разказа създават представи за един нов етос в съдържанието на понятието „високо”, като го извеждат от ограничената рамка на героичното и го вписват в широкото общочовешко пространство на нравствено-етичното.