Иван Антонов

ДУША НЕПОКОРНА

Ще се покориш ли, душа непокорна,
камшикът на мрачното време над тебе плющи?
Превзет е домът ти и пак, безпризорна,
тъгуваш във дните ми, скитнице, ти.

Защо пак стърчиш сред болките гола?
О, колко е болен светът!…
Небе ли, земя ли със тебе да молим
или да потънем безмълвни в бездънната смърт?

Неволите идват, пак идват на орди
и за нозете постеля те искат да сторят от теб,
тях плаши ги твоята есенна гордост,
стремежът за полет към чисто небе.

Ще литнеш ли или ще легнеш покорна
в калта пред безумен човешки стремеж?
О, моя душа, скитнице в мен безпризорна
ще доживееш ли своя последен летеж?

ТВОЯТА ЗИМА

Снегът е бял и подобно на бинт
превързва съня
на черните слепи дървета,
снегът е болезнено фин,
преминал
на вятъра дързък в сърцето.
Но на белотата му в плен
не могат очите да дорисуват
картината на неродения ден,
във който до теб
радостта съществува.
И твоята мисъл -
уплашена птица - трепти,
от полет безсилен небето белее,
а облакът слиза към тебе и ти
тревогата бяла люлееш.
И чувстваш дъха на студа
в кръвта безпощадно да влиза,
и ръси снегът
своята бяла беда
все покрай тебе наблизо.