В ПЛАМЪЦИТЕ
В памет на Неда Коритарова - Чернеолу
Зимният вятър отново яростно заблъска по стените на къщата, нахлу през комина и въглените в огнището сякаш оживяха. Какво временце само, дърво и камък се пукат…
Трябва да сложа още дърва… Толкова ми е студено… Не сложа ли дърва, въглените скоро ще се превърнат в пепел и на сутринта ще ме намерят вкочанена… Умряла от студ. Ха-ха! Не от старост, а от студ. Но макар да съм на сто и пет години, не се давам още, само да не ми е толкова студено…
Простудих се, докато простирах навън. Бях потна и ме лъхна леденият вятър.
Вятърът…
По-досаден е от турците. И той, като тях, върви по петите ми… И той, като тях, дебне да се вмъкне в дома ми… И той, като тях, слухти наоколо, готов да пакости безнаказано…
Това пък какво беше? Вой на вълци. Сигурно се навъртат около кошарата на Стоил. Миналата зима му бяха натръшкали девет овце, преди със сина си да ги усетят и прогонят. Дано да греша, че стока трудно се гледа, но лесно се губи…
Ох, колко ми е студено… Тресе ме… Цепеницата, която сложих преди малко, се разгаря и скоро ще почувствам топлината й… трябва да се сгрея, защото в малката ми стая е ледено като под открито небе… Зъзна под двете черги, ала и цяла камара черги да струпам връз мене, все ще ми е студено… Стара съм вече, затова…
А какво горещо сърце имах. Божке, кога отлетя времето… Не усетих кога броеницата на живота ми наниза сто и пет зърна - година, след година, след година…
Не усетих ли наистина?
Помня мига, когато за първи път видях Пеньо. Беше наскоро пристигнал да учи занаят при моя осиновител. Ех, как се забравя такова вълнение! Щом очите ни се срещнаха, сърцето ми подскочи в гърлото. Беше намръщен, като да бяха му потънали гемиите, но очите му, сини и спокойни, излъчваха доброта. Ръцете му, силни и пъргави, сръчно въртяха чука - занаят не се придобива лесно.
Сякаш съдбата бе пожелала да ми го изпрати. Останала съм кръгло сираче преди да навърша годинка - мама починала при раждането ми, тате го убили турци, та майстор Райчин ме осиновил. Като писано яйце ме гледаха в неговия дом. Научиха ме да преда и тъка, да шия и да везам. Кон яздех като мъжете. Но докато не зърнах Пеньо, все едно не бях живяла сред мъже. Тогава, чак тогава се усетих, че съм девойка. И тайно се размечтах за него.
Взех често да се отбивам в работилницата - я отнеса чиния с бухти или с курабии, я стомна с прясна вода - какво ли не си измислях, само колкото да го зърна. И побягваоттам с разтуптяно сърце и пламнали като божури страни.
Осиновителят ми скоро разбра какво ми се върти в главата и след като се убедил, че дошлият от Чорлу, градче в Източна Тракия, момъкът е работлив и честен, не се колеба, даде ме на пришълеца.
Чак след сватбата Пеньо ми разказа как се е озовал в нашето село Шипка. Бягал е от турците, които искали да отведат в техния военен гарнизон не само цялото им ергеле расови коне, но и любимият му кон. Той, обаче, не го дал. Убил онбашията и препуснал върху гърба на коня си на север.
…Кой ли препуска насам сред виелицата и студа… Защо се чудиш, Недо? Пеньо ще да е…
Усмихвам се на спомените. Безброй нощи съм се ослушвала да дочуя конски тропот и се затичвам да го посрещна. Луда глава носеше, затова и млад си отиде, едва на
четиридесет и пет години го убиха, и то - в новата ни къща. Добре, че бебето не беше пострадало…
Пеньо Чернеолу, хайдутинът-закрилник, падна посечен от предателската ръка на Теньо Говедаров. И ме остави млада вдовица с петте ми дечица на ръце и без ничия подкрепа. Осиновителите ни наскоро се бяха споминали. Идеше ми и аз да последвам Пеньо, ама заради децата не го направих. По-големите - Доню и Черньо - дадох арати на богати турци и чорбаджии, после като поотрасна, и Христо ги последва.
Аз се хванах за стана, за земята, отглеждах кокошки, патици. И с голямо тегло теглех семейната каруца по стръмнините. Не че, дорде беше жив Пеньо, ми е било по-леко. Ох, какво ли само не съм преживяла! Едва ли не умрях, след като веднъж вбесените турци ме отведоха в конака в Казанлък на разпит: да им кажа къде от години се крие мъжът ми.
- Че отде да го знам дека се е запилял, - нареждам аз. - Забегна и ме остави сам-самичка…
- Оставил те е, пък дете след дете му раждаш. Когато е забегнал, сте имали едно дете, а сега вече са четири - вика каймакаминът.
- Че те не са от него. От комшията са! - не се и замислих, докато го произнасях.
- Много ербап си била! - гневливият му глас проехтя между здравите каменни стени. - Обуйте й мешинени гащи! Да я видим пак така ли ще се прави на хитра!
Скокнаха три заптитета, разкъсаха ми дрехите… Мислех, че ще ме изнасилят, а те ми обуха едни огромни кожени гащи - стигнаха ми до брадичката, но ги завързаха под мишниците, за да останат ръцете ми отвън. После ги завързаха и долу, за глезените, но първо навряха в тях една жива котка и тогава разбрах какво е болка.
Насъбраха се турчулята от целия конак - сеир да гледат. Един удря с жилава пръчка по котката, а тя се мята като обезумяла и впива нокти в тялото ми. Турците се смеят и радват на всеки мой крясък. Стискам зъби, опитвам се да не викам, но само който е минал през такава гавра, ще ме разбере…
Изгубила съм съзнание и са ме изхвърлили от конака.
Повикали Фанко - циганина да ме откара обратно в Шипка. Ако не бяха го сторили, отдавна да съм умряла и да се е турил край на мъките ми. Защото, когато отворих очи, имах усещането, че жива съм одрана и изкормена. Полудялото от страх коте, шибано с жилава пръчка, беше късало кожа и меса от тялото ми. Добре, че съм изпаднала в несвяст! Добре, че съседките ми са повикали прочутата лечителка Тота. Редували са се да ме увиват в пресни овчи кожи и да ми промиват раните с топла отвара от смрадлика. Свестявах се за кратко. Виех като вълк и стенех като планинска буря. Ама дечицата ми имаха нужда от майка, тогава бяха четири. После родих и Пенчо, та станаха пет - Доню, Черньо, Христо, Гана и Пенчо, изтърсакът.
Тези кожени гащи още ги пазя. Бях се заканила, ако ми падне сгода, да напъхам в тях гол турчин с побесняла котка, но не ми се усмихна късметът…
Ех, Пеньо, двадесет години се водихме, а като си припомням преживяното, сякаш са били двеста. Луда глава излезе, непримирим с всяка несправедливост. И какви ли не ги измисляше, та хем да въздаде справедливост, хем да накаже виновниците.
Всички говорят с възхищение за Филип Тотю, а сеща ли се някой кой му е тикнал в ръцете нож и го е накарал да убие турчин, та да стане мъж?
…Студено ми е… толкова ми е студено… Я да си придърпам постелката по-близо до огъня. Старите ми кокали ме болят. Белезите от котката също ме наболяват, но така изострят омразата ми. А виж, оттогава котка видя ли, се разтрепервам от ужас. Затова у дома котка нямаме…
Жално вие вятърът отвън, като закъсал пътник, който се моли за подслон. И гладните вълци вият все по-наблизо, но вместо да ме е страх, ми иде да се смея на спомена как веднъж Пеньо изигра турците. Нямаше го цяла нощ, чак на съмване се прибра, а веднага след него някой задумка по дворната порта. Че кой би думкал така, освен ако не е турчин? Надникнах скришом - трима бяха.
Пеньо бързо измисли план. „Речи им, вика, че имаш гости - леля ти Роза - и гледай как ще ги подредя…”
Каква леля Роза? Какво пак е намислил? Нямах време да питам - отворих аз портата, а турците едва не ме събориха - къде е, та къде е Пеньо Чернеолу?
- Не го знам, - викам, - ние с леля Роза тъкмо вечеряхме и ще си лягаме…
Влязоха те вътре, и застинаха изумени. Не че и аз не се изумих, де. Щото моят Пеньо, кога пък успя, се беше преоблякъл като ханъма. Наконтен в едни коприни, пребраден, само очите му святкат. Щом ни видя, се надигна от миндера, скръсти ръце на кръста си, че като им се развика с променен глас на турски език. Не разбирах какво им хортува, ама те бързешком нещо се заоправдаваха, запокланяха, отстъпиха назад и хайде, дим да ги няма - оставиха ни на мира.
Щом залостих портата подир тях, Пеньо през смях ми разказа, че им се накарал и ги заплашил, че тя, Гюлчемал, като баш-ханъма на пловдивския бей Реджеб, ще се оплаче, задето я притесняват в дома на племенницата й, те познават ли го, знаят ли, че е родственик на султан Абдул Меджид…
Когато спряхме да се смеем, го запитах:
- Отде измъкна тия дрехи?
- Нося си ги в торбето. Никога не знам къде ще се наложи да се правя на някой друг…
- А защо те търсеха? Какво пак си направил?
- Научих, че Халил ага от Секеречево, отвлякъл дъщерята на бай Газди. Решил да я потурчи и да я превърне в своя ханъма. И заедно с Кольо Аджара, Дянко Стамата и Неделчо Бързелов отидохме да я спасяваме. Кольо се покатери на покрива и като се спусна през комина, ни отвори вратата. Промъкнахме се и ние и съсякохме Халил ага, както си спеше. После открихме девойката прикована със синджир за стената, освободихме я и я отведохме при баща й.
Ето, значи, защо го търсеха турците - станеше ли нещо, първо у дома потропваха.
Нея нощ Пеньо ми каза, че вече е решил - на сутринта хваща гората. С него щели да тръгнат не само шипченците, с които въздаваше справедливост, а и Иван Донколу и Ракаджията от Розово, Матю Рукана.
Тъй се тури началото на хайдушкия живот на моя Пеньо.
И на вдовишката ми участ при жив мъж. Докато той помагаше на бедните и оскърбените, неговите деца бяха най-бедни и най-оскърбявани. Поне пари да носеше от грабежите на богати чорбаджии-изедници и турци потисници. Но - не!
Всичко раздавал. Ще посрещне с четата натоварена до горе кола с брашно и щом научи, че е на богаташ, нарежда да разтоварят чували на тоя, тоя, тоя - все къщи на сиромаси.
…Студено ми е. Дали пък не е заради дългите самотни нощи, несподелени с Пеньо, докато беше жив, а сетне - обречени на него, докато гние в малкото ни гробище…
Той не дочака свободата от петвековния гнет. Петнадесет години живя все по горите, все - преследван от потери и все - невредим. Разказвал ми е как се е преобличал ту като турчин, ту като свещеник, ту като циганин-кюмюрджия и така се измъквал от поставени му клопки и засади. Че и бозаджия е бил, и пиперки на пазара веднъж продавал… Но турците го изиграха. Като се убедиха, че е неуловим, решиха да го подмамят да се върне в Шипка. Разнесе се слух, че казанлъшкият каймакамин бил издействал за Пеньо Чернеолу помилване от Цариград, стига да се прибере у дома си и да спре с хайдутлука.
Дали Пеньо му повярва или вече се беше уморил от този труден живот? А може през далечната 1865 г. вече да е бил запознат с плана за освобождението на България на Георги С. Раковски? Споменаваше неговото име, ама тъй и не дадох ухо. Радвах се, че се е завърнал и с помощта на съседи и на приятели се зае да построи нова къща, на два ката.
Преди година бях родила Пенчо, та, хем бях щастлива, че семейството ни се увеличи с още една мъжка рожба, хем, че стопанинът ни се завърна при нас. Да съм знаела какво му кроят, сама щях да го прогоня обратно…
Беше настъпила есента. Къщата беше готова, ама коминът не теглеше и Пеньо се гневеше на майстор Теньо Говедаров, дето не го оправя. Точно тогава дойдоха две заптиета от Шипка да ме арестуват и ме поведоха към Казанлък.
Пеньо остана с децата и бебето на ръце. А то била нагласена работата. Щом съм заминала, пристигнал дълго чаканият майстор. Теньо Говедаров имал готов план - накарал Пеньо да погледне в дъното на комина дали добре е сложил кривото дърво. Навел се Пеньо, а онзи грабнал брадвата, която носел, и с всички сили я забил във врата му…
Така станах истинска вдовица…
Продължих сама да се боря с живота, да гледам челяд, да давам синовете си да аргатуват, та да си вземат хляба в ръцете. И да не спирам да им разказвам случки от живота на баща им.
…Трябва да сложа повече цепеници… трябва да се сгрея… толкова ми е студено…
Ако беше тук моята дъщеричка Гана… ех, ако дъщеря ми беше тук, при старата си майка… Не че се оплаквам от сина ми Христо и снахата, добре се грижат за мене. Взеха ме при тях в Секеречево, и Геньо със семейството си живее в същото село. Другите двама - Доню и Черньо, се заселиха в Шейново. Но Гана ми е болката. Не я опазих. Когато по време на Руско-турската война се задали войските на Сюлейман, Гана беше отишла с жетварки в Загоре, да жънат на тамошния чифликчия. Щом зърнали войниците, всички с писъци се разбягали. Но моята Гана не е имала късмет.
Повече не я видях. Един приближен на турците грък я застигнал, метнал я на коня си и я отвел в Малгара. Там я омъжил за своя син Трендафил и тя му родила момче, но го възпитала като истински българин. Затова, когато избухна Балканската война, моят внук, синът на дъщеря ми Гана, избягал и пристигна в Шейново, защото не искал да се бие срещу сънародниците си…
Ето, че започвам да се стоплям… Цепениците пламтят, огънят е буен, изпълва ме блаженство… Толкова ми беше студено, но вече не е… Вече дори започвам да се сгорещявам…
…но аз горя… подпалила съм се… помоощ…
…не мога да стана… не мога да угася дрехите си… помоощ…
…Една ръка се протяга от пламъците към мене… Познавам добре тази ръка, тя е на моя Пеньо… подавам му своята и поемам с него към едно друго начало… дано е за добро…
