Христо Черняев

***

На Веселин Ханчев

Щом те видя с паласки на кръста
и с пагони на рамена,
и с лице, покрито с гъста
мургавина,
струва ми се, че ти си оня
прашен кавалерист,
слязъл за малко от коня
след щурма на Ниш.
Струва ми се, че си разузнавача
с прост реднишки чин,
стихнал вечно в скута на здрача,
слят с пръстта на Страцин.
Струва ми се, че ти побеждава
през снарядния смъртен танц
и прегази водите на Драва,
и взе Долни Михоляц.
Струва ми се, че в Алпите беше
и когато се върна през май,
кепето ти напълни с череши
родният край…
Нищо, че си двайсетгодишен.
С устрема си поривист
тогаз двайсетгодишните пишеха
новата ни летопис.
И светът безстрашен те знаеше,
и „ура”-то ти помни века.
И победата ни сияеше
от очите ти и от щика.

БАРАБАНЧИКЪТ

С Пеньо Пенев
ядяхме картофи печени
и вървяхме като лунатици по скелите,
чужди на всички философии отвлечени,
верни само на подвига на смелите.

Разбира се, имаше и опашки за зеле,
и разни запалянковци
по всички мачове,
но и тогава, и сега едни са смели,
а други са просто зяпачи.

Пеньо биеше до скъсване барабана
и зовеше гордо за похода.
И такъв - барабанчик - той си остана
пред стъпките на епохите.

Той рядко се смееше.
Времето беше сериозно.
Но веднъж така се засмя,
че с всичко делнично, с всичко грозно,
стана празнична тая земя.

И въжа,
и синджири запяха му името,
на живота той бе сърцето докоснал.
И разбраха строителите безименни,
че времето е високосно.

БОР

Като конус той стои на хълма,
връх люлее в синкавата вис…
Струва ми се - няма да е пълна
полската картина в тоя чист
изгрев, ако той не вдига клони
като сто развени знамена,
ако роя искрици не рони
от зелената си светлина…

Има нещо тъжно и велико
в туй, че ти, след като път си дал
на вихрушките от прах и лико
и на вятъра, отвред завял,
и на толкова години, взели
много от зеления ти плам -
като вкопчен в родните предели
върху хълма да останеш сам.