НЕВЯРВАЩИ ОЧИ
НЕВЯРВАЩИ ОЧИ
И прокапва от небето
пролетта ни, сякаш взрив.
Пурпур свети в есента, в листата.
Брулят ветровете скътаните ласки,
а се стича сладък сока
от възкръснала реса.
Тихо се отронва тишината
върху побелелите коси.
Есен е. А пролетта е златна
в моите невярващи очи.
КЪДЕ ЛИ?
Къде се е запилял оня щурец
на детството ми от ливадите?
Търся в задънена пустош,
търся в душата си.
Къде са запиляни светулките
приютявани в шепите?
Някъде по пътя ги разпиляхме
или по площадите.
Къде са разпиляни мечтите?
Някъде сред годините,
като продупчени сребърници.
А къде са годините ми?
Изгубени в косите с новите нюанси.
Бронирани за световете нови.
Една тропосана по тялото следа,
за бенките, набъбналите вени по ръцете.
А всъщност… само тя остава. И ни свети.
РАЗПРЪСКВА ЖАР НЕБЕТО
Над чановете онемели,
старата асма,
чимшира с тихата печал.
Над паднали от бурите гнезда.
И се докосва съвестта
до думите на дървояда.
В хамбара крият се пчели.
А стъпките ни глухи,
връщат времето,
когато търсехме светулки в нощите.
Там някъде в началото
на люлката, постелята
и стомната на прага,
нощвите с хляба.
Когато в нощите земята завеща ни
труда, честта - за хляба,
а за врага ни - ножа.
И вехтите завети на дедите
за децата -като незабрава.
…От времето когато имахме
светулки в шепите. И вяра.
Разпръсква жар небето
… същото небе.
РАЗПЯТИЯ СВЕТЛИ
Излезе духът от бутилката
изгубена между бреговете.
В изпитата горчилка
поникна и бодливо цвете.
И лумнаха пурпурни мълнии
закрили хоризонта от съзаклятия.
Заветите неизпълнени
станаха светли разпятия.
СКРИПТИ СНЕГА
И преразказвам тишината
на последната светулка в мрака.
Разкъсвам премълчани думи,
стари многоточия
и разтегливи междуметия.
А думите фанфарни помъдряват.
Изтичат старите вражди,
клеясали нелепости
в самотния ръждив улук.
Избистрена заспива тишината
и скрипти, скрипти снега
… посипал мрака.
