Думи за книгата „Наблизо има светлина” на Хубен Стефанов

Национален литературен салон „Старинният файтон”

Димитровград, 17 ноември 2020 г.

Елена Алекова

Попитайте Хубен Стефанов за неговия род, за историята на предците му, за старите времена и изоставените селища из родния му край и ще останете очаровани от сладкодумните му разкази с неочаквани завръзки и развръзки, от обширните му познания, от внезапните прозрения, от иначе прикритата му страстност, която избликва на талази, на талази през думите, надпреварващи се една с друга, една през друга, но само когато започне да разказва за всичко това. Само за това. За нищо друго.

* * *

Обикновено минава сред нас за мълчаливец. Слуша внимателно приказките ни, кима одобрително или в несъгласие, подхвърля дума-две. И думата му тежи. Или поне те кара да се замислиш.

А щом опре до писане на стихове, Хубен Стефанов съвсем замлъква. Цепи думата на две. Малко е да се каже, че е поет малословен. Повече е от малословен. Някак еднословен е. Стиховете му често наподобяват афоризми (самият той ги определя като „мисловни импресии”):

„Детето на насилието / иска да е сляпо” („Граничната бразда…”);

„Небето без звезди е по-дълбоко” („Разходка в Кан”);

„Емигрант - / летяща мравка” („Колумб в Америка”);

„Понякога животът губи смисъл, / но никога - изцяло” („Изкачване”);

„Светът навсякъде е свят” („За рибите горната земя е адът”);

„Да съществуваш, значи да се радваш” („Слънчевото зайче е безплатно”);

„За да станеш камък на корона, трябва да си влизал в огън” („Земята и животът”) „На проветриви места растат безпаметни треви” (пак там) и т.н.

Сякаш… думите в него никнат дълго, връзват и завързват дълго, растат, зреят не дни, не месеци, а години - докато плодът изгрее из здрачевините на подсъзнанието. И се появи стихотворение. Вероятно затова стиховете му - поне тези, които е показвал досега, се побират в една книга. Каквато е „Наблизо има светлина” (2019) - третата по ред негова стихосбирка. Тя представлява нещо като сбор от „мисловни импресии” от първите му две книги („Виолетови мигове”, 1998, „Сътворяване на времето”, 2008), а към тях - и нови стихове.

Вижда се и с просто око, че на всеки десет години Хубен Стефанов е издавал по една стихосбирка. Предполагам, само 60-годишнината на автора се е намесила, за да не излезе стихосбирка под заглавие „Наблизо има светлина” през 2018 година - и то само с нови стихове. Какво да се прави - еднословец!…

* * *

Би било добре да не бъркаме някои от импресиите му - поради тяхната краткост - с японското хайку. Краткостта на Хубен-Стефановите стихове е обусловена от особеностите на авторовия стил на писане (еднословието), нежели от философията на хайку и неговото свойство да побира в кратка форма най-обикновени, незначителни по същество явления от текущия момент, като разчита на просветяващия им отклик в душата, ума и сърцето на човека. Хайку е стил и начин на съществуване, на живот, а не толкова един от литературните жанрове в традиционната японска лирическа поезия, който можеш, просто ей така, да „вземеш под наем”. Неговите они, казват, донякъде се натаманявали към нашите срички.  Д о н я к ъ д е!  Точно тук, в това д о н я к ъ д е,  е заровено кучето, защото обикновено нашите хайку-любители да се хващат за „натаманянката”, а него изпускат изпод очи. А то именно подсказва, че дори формално няма каквото и да е съответствие между всичките наши 5 - 7 - 5-срични тристишия, колкото и идеални да изглеждат, и йероглифовите 5 - 7 - 5 они на японското хайку…

Затова е отрадно, дето Хубен Стефанов не важничи, че е „хайку-поет”. Той само следва мисълта, докато пише - на там, накъдето тя води, без да я насилва, без да го увърта, без и следа от словоблудство. И когато мисълта се изчерпи, свършва и стихотворението му - може да е след три стиха, след пет, след десет или след два, без значение.

* * *

„Наблизо има светлина”. Знаменателно заглавие на стихосбирка, появила се месеци преди човека да се озове пред пропастта, до която го доведоха безумието, непомерната алчност и неспособността му да се справя в екстраординарни обстоятелства, проявила се най-ярко в историята с covid 19 и всесветовната паника покрай него. Внушението от заглавието е подсилено със стихотворението „Надежда” на четвърта корица, което и завършва с думите: „Наблизо има светлина”.

Някой би контрирал: „Заглавие като заглавие. Кое чак толкова му е знаменателното?”. Отговорът изисква обяснение, неочаквано за отзив от подобен род, но ще си го позволя…

Лесно е да пишеш фрази натруфени, натежали от метафори и смисли, които най-често едни други се обезсмислят, и да минаваш за поет… Лесно е да редиш строфа след строфа - от лекомислени по-лекомислени, безидейни, безлирични, които само римата или някой и друг хитроумен трик спасява, и да минаваш за голяма работа в поезията… Лесно е да си налучкал „дамара”, да бичиш ли, бичиш равномерна, скучна, неизвестно  з а  к а к в о  и защо стиховина и да се самооблъщаваш, че си усвоил поетическото майсторство… Лесно е да се обявяваш за борец срещу нещо си, както днес в едни писателски кръгове е модерно да се казва „борец срещу соросоидите” например, или в други - „борец срещу казионниците от СБП”, а единствените бойни трофеи, които се мяткат в съзнанието ти, да са апетитни литературни наградки, и да си въобразяваш, че поради това само си поет с високо гражданско съзнание… Лесно е да проповядваш - ведно с величия-еднодневки -законите, модите, кумирите на новото време, които все някога ще се оттекат ведно с мътните му и златните му води, и да се съблазняваш, че като се плъзгаш по гребена на вълната, си стъпил на сигурно в литературата… Лесно е да провъзгласяваш, „истини от последна инстанция”, и да си мислиш, че, на всичко отгоре, и изпълняваш своя писателски дълг да казваш на „народа си” истината за времето - но своя някаква истина, а не Истината като Истина… Но нима в тези и подобни безсмислени самозалъгалки е смисълът на поетовия труд под слънцето, самоотверженото обричане на словото, на множеството откази и лишения, които съпътстват живота му? Ако е така, никоя негова жертва, дори най-нищожната, не си е заслужавала…

Но  к а к в о  всъщност е поезията и  з а  к а к в о  е поезията, ако не може да помогне на човека, изправен лице в лице пред собствените си демони - на страха, на инстинкта за оцеляване, на паническата обърканост? Какво е поезията и за какво е, ако не може от разклатените устои и поколебаната реалност да изведе човека на твърда почва? Какво е поезията и за какво е, ако не е стожер, на който човекът да се опре, за да го има нататък? Какво е поезията и за какво е, ако не разкрива пред човека - в цялото сияние - светлината, която ще го преобрази и подготви за новите предизвикателства? Какво е поезията и за какво е, ако не събуди човека, ако не стресне човека, ако не го накара да се замисли? Какво е? Нищо. Без всичко това поезията е нищо, безсмислица, най-банална безделушка.

Заглавието на Хубен-Стефановата стихосбирка затова именно е знаменателно, защото няколко месеца преди covid-апокалипсиса подава на сгромолясващото се в пропастта човечество, на човека, оставен сам на себе си, спасителна сламка: „Не унивай, приятелю! Не ставай плячка на отчаяния и страх! Каквото и да се случи, помни: не си сам! Каквото и да те застигне, не се плаши! Вярвай! Наблизо има светлина!”.

Да… „Наблизо има светлина”. Като парола. Като обещание. Като надежда.

* * *

Ако се хванем за съдържанието на стихосбирката, от само себе си изниква в нас триадата ВЯРА, НАДЕЖДА и ЛЮБОВ, която непринудено отпраща към прословутото Първо послание на свети апостол Павел към коринтяни, 13 глава, 13 стих: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта”.

Стихотворението „Вяра” е врата към книгата на Хубен Стефанов:

Казват,
всичко е нетрайно.

Не! Не! Не!
Небето
няма да се срути,
докато
сме изправени.

Ние сме храмът,
ние сме
колоните -

крайните
и
безкрайните!

Следва стихотворението „Надежда”:

Ще идва винаги, когато трябва.
Дори и без да си я викал.

И срещнеш ли разплаканата своя сянка,
не се плаши -
наблизо има светлина.

На любовта е посветен цял лирически цикъл, която при Хубен Стефанов, неизвестно (но и известно!) защо, се идентифицира с поезията:

Вселена с тихи откровения!
Открих те -
виолетово мълчание!
Наметната със звездното небе,
политнала към мен:
подаваш ми ръцете си - криле
и мост
към белия свят.

„Поезия”

Стихотворения, които говорят сами за себе си и нямат нужда от тълкуване. Такива са не само тези стихотворения, а всички стихотворения на Хубен Стефанов. Дали в случая ще ги тълкуваме или не, е без значение. Важно е, че има ВЯРА, че има НАДЕЖДА, че има ЛЮБОВ. А който има очи за ВЯРАТА, НАДЕЖДАТА и ЛЮБОВТА, има и очи за СВЕТЛИНАТА. Така Хубен Стефанов, постигнал ВЯРАТА, докоснал НАДЕЖДАТА, изпитал ЛЮБОВТА, провижда СВЕТЛИНАТА. Но не ТВАРНАТА светлина, която всеки вижда и която може да стопли и разведри човека, да разпръсне предутринния мрак и да възвести тържественото начало на деня. А онази СВЕТЛИНА, която идва ОТ НЕБЕТО, която повдига човека, която разпръсква мрака в душата, която ще помогне на човека да се изправи и ще го спаси (същата, която огряла гонителя на християните Савел по пътя за Дамаск и го преобразила в Павел - апостола, апологета на Христа). За тази именно НЕТВАРНА СВЕТЛИНА свидетелства Хубен Стефанов, че е  н а б л и з о,  а не е някъде там, в задоблачните висини. Почти пророчески. В апокалиптичното ни време, когато интересът, дори бих казала, нагонът към материалното е изведен до абсурд.

* * *

Ако се хванем за структурата на стихосбирката, отново ще забележим триадата ВЯРА, НАДЕЖДА и ЛЮБОВ. Книгата съдържа три лирически цикъла, макар да нямат заглавия и да не са формално разделени по какъвто и да е начин от автора, освен чрез творенията на художника Тодор Овчаров.

Първият лирически цикъл, създаден изцяло от нови стихотворения, който спокойно би могъл да носи заглавието „НАБЛИЗО ИМА СВЕТЛИНА”, е ВЯРАТА… Защото, да твърдиш, че СВЕТЛИНАТА Е НАБЛИЗО при всичките доказателства на историята и на днешната реалност за обратното, е наистина въпрос на вяра. Хубен Стефанов поднася в него най-различни исторически факти и свои наблюдения над съвременността с такава стряскаща правдивост, че от време на време тръпки те полазват. Студената война, която „тихо ни опустоши”, която „обездети земята ни / цивилизационно”, въведе нови кръвни данъци: „Надъхани еничари / с разноцветни вратовръзки / шетат…” („Огледалото на времето”)… Към българските стари разделби, мъченичества, изгнаничества се наслагаха нови разделби, мъченичества, изгнаничества: „Сто пъти / съдбата разкъсва нашето тяло. / И ни изпращаше по всичките посоки, / в мъчителния кръговрат от изпитания” („Тракийци”)… Хирошима ни преследва в делниците и сънищата ни като „ужас от светлина” („Сянка за спомен”), с други думи: докъде сме я докарали - дори светлината (но само тварната светлина!), която е върховно благо за човека, да превърнем в източник на ужас… Подире ни - разрушени хилядолетни паметници на културата и на духа, но не от времето, а от непримиримите ни неразбирателства човешки: „Сред руините на храм - / колони: / счупени пръчки от сноп…” („Земята и животът”)… Екологически катастрофи ни причакват отвред: „Асфалтовият път / е траурната лента на земята…” („Летя…”)… И как, как да съвместим всичко това с живота, с красотата, с доброто и светлината  н а б л и з о? Затова е необходима ВЯРА. ВЯРАТА ни държи. Без ВЯРАТА да сме се загубили из криволиците на историята и попътните джендеми.

Вторият лирически цикъл със стихове от втората стихосбирка на автора, който спокойно би могъл да се онаслови „Сътворяване на времето”, е НАДЕЖДАТА. Главна тема тук е творчеството. То консервира в себе си мига, деня, епохата и чрез него мимолетното става дълговечно дори и вече да го няма. Мимолетното продължава да съществува извън времето, в друга „форма”, по друг начин, колкото и да е мимолетно:

Какъв е животът:
кратък -
колкото един трепет,
докато падат клепачите,

и дълъг -
колкото една въздишка.

Камъкът до мен се разсипа,
а аз още карам облаците
да летят като перушинки.

„Какъв е животът…”

Тези летящи като перушинки облаци отдавна са отлетели безвъзвратно, а в стиховете са останали, върху платното на художника са останали, в тихия ромон на избликнала отнякъде мелодия са останали… Кой знае… Твърдението „Красотата ще спаси света” на Фьодор Михайлович Достоевски може да е казано и в този смисъл, не само в смисъла, с който отдавна сме свикнали.

Поезията е НАДЕЖДА. В нея, дори и „с поглед във отвъдното”, животът може да изчаква „на устните / като на пъпна връв” („Казваха, че е класик…”)… В нея времето е в ръцете на художника и той може да го сътвори, „със себе си лице в лице” - какво че „влакът е отминал” („Животът на художника”), нали животът е останал и го чака с разтворени обятия зад ъгъла!… В нея може звярът, „непрестанно наблюдаван от човека” („Рисуване с акварел”), да живее в художника ведно с Бога в него - и понякога да се срещат… В нея може, но само върху крилете на вдъхновението, поетът да предусети своето истинско Аз: „Единствено върху Пегас, / Вселената - това съм аз” („Поет”)… В нея всеки може да настигне Големите, Великите по стъпалата с леснина, макар че те „не казват / как се стъпва във въздуха / и се остава” („По стъпалата“)… Просто такава е природата на НАДЕЖДАТА.

Третият лирически цикъл със стихове от първата авторова стихосбирка, на който идеално му отива заглавието „Виолетови мигове”, е ЛЮБОВТА. А ЛЮБОВТА е ЛЮБОВ. И не се нуждае от обяснения. Нито в срещата: „Току-що кацнах. / И вече летя” („Отново заедно”). Нито в раздялата: „Вече не създаваме мигове” („Обяснение в разлюбване”)…

Всъщност заглавията на трите лирически цикъла взех от самия Хубен Стефанов - от заглавията на трите му стихосбирки, но в обратна хронология - „Наблизо има светлина” от 2019-а, „Сътворяване на времето” от 2008-а, „Виолетови мигове” от 1998-а. Другояче: ВЯРА, НАДЕЖДА и ЛЮБОВ.

* * *

Възможен е и друг ъгъл на възприемане на Хубен-Стефановите „мисловни импресии”. Подсказва го Мина Карагьозова в отзив за стихосбирката (вж.: Мина    К а р а г ь о з о в а.  „Полет до ослепяване!”. - Литературен свят, бр. 118, юни 2019), докато говори за любопитна особеност на Хубен-Стефановия стил: „Естетиката на дзен будизма е много близка до естетиката на тези стихове. Някои от тях напомнят коани. С думи прости, това са нелогични въпроси, които тласкат към просветление”. Като характерен пример за „дзен”-характера на неговата поезия тя посочва стихотворението „Събитие - II”:

Къщата му изгоря…
Намери входна врата
в езерото…
и се прибра.

В доказателство Мина Карагьозова предлага различни тълкувания на тези редове - в конкретно битов план, което се буквално натрапва, но и в духовно битиен, дори бих казала надбитиен план, което предполага съвсем други сетива за възприемане: „Едни просто ще кажат, че човекът се е удавил - самоубил се е от мъка. Аз бих казала, че внушението е съвършено друго. Че не къщата, а всемирът е нашият истински дом. Където винаги се връщаме”. Но как наистина ще тълкуваме Хубен-Стефановите стихове, зависи от интелектуалния багаж, с който разполагаме. Впрочем, Хубен Стефанов не би бил любим поет на тълпите по площадите и на онези - из фейсбук-„задругите”

Със стихотворението „Имам и нямам…” Хубен Стефанов и на мен ми навя асоциации с една дзен-история:

„Дзен-учителят Рьокан водел най-прост начин на живот в малка колиба в подножието на планина. Една вечер крадец навестил колибата, само за да открие, че там няма нищо за крадене.
Прибирайки се у дома, Рьокан го заварил. „Ти сигурно идваш много отдалеч, за да ме видиш”, казал той на плячкосника, „и не бива да си отидеш с празни ръце. Вземи, моля те, дрехите ми като подарък.”
Крадецът се стъписал. Взел дрехите и офейкал.
Рьокан седял гол, загледан в луната. „Горкият човечец”, мислел си  той, „Бих искал да му дам тази хубава луна.”

(„Луната не може да бъде открадната”. - В: „Плътта на дзен. Костите на дзен”. Класически дзенбудистки и пред-дзенбудистки текстове. Съст. Пол Репс. Изд. „Кибеа”, С., с. 36.)

Ето и стихотворението на Хубен Стефанов:

Имам и нямам.

Имам това,

което съм.

Къртица съм

и цялата земя е моя:

пръстта и корените,

и подземните води.

Сега съм сянка -

Вселената е моя.

И светлината на звездите

ме носи и отглежда.

Колко още имам да ти давам,

дух мой?…

То спокойно би могло да се добави като „коментар” към дзен-притчата. Със задна дата - няколко хилядолетия.

* * *

И още нещо… Най-главното според мен за стихосбирката „Наблизо има светлина”…

Всички знаем, че човекът е единство от тяло, душа и дух. Тялото го виждаме. За душата се едно-друго подосещаме. А за духа не знаем нищо. И рядко някой говори за него - за неговата природа, за неговата функция, за неговото предназначение в живота тук и сега, в съществуването изобщо. Знаем, че сме и дух. Но какво точно е духът в нас - не знаем. А може би вече идва времето да узнаем. Нима е случайно това, което днес се случва с човека и с човечеството? Цялата тази обърканост, сбърканост… Кое е лъжа, кое - истина, кой може със сигурност да каже? Подобни трусове в съзнанието и в душата на човека се случват единствено когато светът си сменя кожата, когато старото, похабеното, износеното си отива и идва новото. Но доколкото, непосредствено преди новото да дойде, онова, което си отива, е в апогей, в най-голямата си сила, дотолкова старото - старите идеи, старите лъжи, старите манипулации, старите илюзии, се старае с все сила да се задържи на повърхността и в живота, който все повече му се изплъзва… И от това може би е цялата тази вихрена въртележка, която днес ни върти, тази необяснима лудница, която ни застига…

Covid-кризата предвести грядущата промяна. Дали за лошо или за добро, неизвестно. Зависи кой как решава кое е лошо и кое - добро, за него, за другите и за света. При всички случаи ще е правилното… И може би духът най-сетне ще ни се открие… Книги като „Наблизо има светлина” обнадеждават. Има в тази стихосбирка на Хубен Стефанов едни стихове - като светулки, които светят в мрака на непознаваемото, а зад мрака - наблизо, съвсем наблизо… на ръка разстояние, на крачка, на миг може би… - е светлината.

Всъщност светулките идват от там, от светлината. Те именно предвещават, че времето на духа наближава. Че земята вече се задъхва от материята - но не от материята като материя, а от материалното (богатство, пари, секс-революции, джендър-революции, слава, суета…), в обсебило човека, задушило човека в челичената си прегръдка. „Време е! - пришпорва ни реалността. - Време е да откриете кои сте, да разберете какво сте, да познаете истински себе си…”

И Хубен Стефанов откликва на тази подкана. Веднъж ни убеждава, че светлината (която е  н а б л и з о!) е убежище на духа: „Знам - / о т г о в о р н о с т  е материята, / а духът се крие в светлината” („Животът - защо?”). Друг път надниква зад завесата и опознава своя дух, общува с него: „Колко още имам да ти давам, / дух мой?…” („Имам и нямам…”), другояче - човекът е длъжник на своя дух. Като творец, в чиято власт е да сътворява времето, Хубен Стефанов постига и нещо почти невъзможно - успява да вмести онова, което е безвременно, във временното:

Времето на духа
започва от нас самите
към всички посоки.

В духовния свят всеки сам
си избира връстниците.

Търси, приятелю, търси!
Открий Духовника в себе си!

„Начало”

Това наистина е само началото. Времето на духа предстои. Какво ще е нататък - ще разберем. Защото сме част от това време на тази земя. Хубен Стефанов едно-друго ни подсказва за него: „Малко пепел / и навсякъде само искри” („Животът - защо?”)… Или… Малко мрак. И навсякъде - само светулки… Кой знае…

* * *

Не бих искала да подмина една тема в стихосбирката „Наблизо има светлина”, която като че ли няма пряка връзка с всичко, за което досега ставаше дума, но и не е като да няма връзка (връзката дори може да е много по-здрава, отколкото предполагаме). Това е темата за РОДНОТО в стиховете на Хубен Стефанов. РОДНОТО при него се подразбира като родно място, родна страна, родна цивилизация, родна вселена, при това родината на материята постепенно прераства и враства в родината на духа. „Голямото родно мироздание - нашепва ненатрапчиво Хубен Стефанов - тръгва от малката родна улица!”:

Най-истинската улица в града
с реката, край която редят се тополи.

Започва с Моста и Театъра,
минава през Площада към Първото училище,
и Банката и Банята, и магазините.
Върви сред къщите със сенчести дворове,
под свода на вековните дървета,
поели стъпките от калдъръма вечен.

Завършва с Моста между Църквите.

Нарича се ОСВОБОЖДЕНИЕ.
И… съществува.

„Хасково - моята улица”

Родината на духа се въздига от родината на плътта:

*
Влакът на събитията
преминава пред очите ни.
Балканът тегли
върховете на историята.
През земята ни,
през сърцата ни,
и нас самите
през вековете…

*
Народен глас-небесен.
Девойка пее,
гласът се чува
от девет планини
през сто поколения.
Хилядолетният ни дух танцува
над огъня,
могилите,
над живота ни
и над съня ни…

„Родина”

Така, без да противопоставя родното на глобалното, Хубен Стефанов - с характерния си тих, безконфликтен, безвойнствен подход - нашепва още, че глобалното не е в противоречие с националното, напротив - без националното глобалното остава кухо, празно, обезсмисля се. Националното дава плът и кръв, дава смисъл на глобалното и само чрез националното човек може да постигне глобалното. Както крайното носи в себе си знанието за безкрайното. Както без крайното не бихме имали и представа за безкрайността:

Очите ни са на Земята -
отвъд навътре е Вселената.
Листо разказва за живота,
а капка - за Вселената.

„Животът - защо?”

* * *

Докато четях и препрочитах стихосбирката на Хубен Стефанов и не един и два пъти прехвърлях мислено неговото ежедневие на човек и творец, внезапно си спомних историята за Орфей и сирените. На път за Златното руно аргонавтите трябвало да минат през морските владения на сирените, а те, било известно, с омайни песнопения завличали минаващите кораби към опасни рифове и моряците ставали храна за рибите. Вълшебните мелодии на Орфеевата лира обаче заглушили техния хор, корабът „Арго” преминал опасните места невредим, а сирените - по силата на пророчеството - потънали завинаги в морските глъбини.

Тази история, като всяка древна история, освен че е занимателна, е и символична и повествува за крепкостта на твореца в духа на Пушкиновото:

Веленью божию, о муза, будь послушна,
Обиды не страшась, не требуя венца,
Хвалу и клевету приемли равнодушно,
И не оспоривай глупца.

„Я памятник себе воздвиг нерукотворный…”

Хубен Стефанов стои някак встрани от литературното ни житие-битие. Не като общуване или като отдаденост на другите, не - в това отношение той, слава богу, е и общителен, и отдаден в пряк и в преносен смисъл. А като отстраненост спрямо славата и комплиментите, които за твореца са пагубни подобно гласовете на сирените. Само останал глух и равнодушен към „хвалата и клеватата” (песните на сирените), заслушан в „звуците сладки” на своята лира (своето призвание и своето предназначение) поетът може да продължи напред - без страх от предизвикателствата и изкушенията на живота. В момента, в който отвърне уши от „хвалата и клеветата”, те се обезсмислят, изчезват в безпросветните дълбочини, все едно не са съществували.

Не затова ли Хубен Стефановото стихотворение „Надбягване с птиците”, посветено на художника Анатолий Станкулов, сякаш описва какво точно е било вътрешното състояние на Орфей при срещата му с изкусителните за всеки творец съблазни:

СЕГА ме занимава Полетът.
А птицата над мен ме натъжава.

Но

докосна ли перо,
ще чуете плача на птица…

Цялото небе е мое
с облаците и звездите.

Остава само полетът -
перце от други светове.

Какво повече да кажа?

Това е всичко.

16 ноември - 8 декември 2020 г.