Милена Обретенова

СЛЪНЧЕВО

Вървя си по главната улица.
Денят е прекрасен. Слънчево, но все още не горещо. Небето в любимия ми ярък син цвят - все още не обезцветено-уморено от неуморната агресия на жежкото търновско лято.
Денят е прекрасен. И настроението ми е прекрасно. От току-що отминала мила среща. От предвкусването на предстояща утрешна радост.
Денят е прекрасен. И аз съм прекрасна: съчетала в облеклото си оптимизма на слънцето и ведрината на небето.
Всичко е прекрасно. Вървя с оптимистично изправена стойка. С вирната глава. Прекрасно!!!
Изведнъж се подхлъзвам. За частици от секундата безславно се приземявам на меките си части. Сконфузвам се леко. Леко се изправям. Оглеждам се, разбира се. Няма нужда дори да се поизтупам. Насред наклонения тротоар - шахта. Излъскана до блясък. Все едно благодарност от десетките хиляди крака, все едно медал за десетките години вярна служба на града. Опасна шахта. И аз, нали съм вече европейка съща, веднага си мисля, че трябва да се алармира кметът. Но нали съм си откак се помня българка, веднага едва не прихвам от смях. То ако проблемът ни беше някоя и друга шахта, поне Швейцария щяхме да сме задминали. После у мен проговарят модерните времена с ученията си за неслучайното случайно на този свят. Дали Съдбата не ми дава някакъв знак заради вирнатата глава? Към този глас се присламчва многовековният български: Гледай си в краката, толкова!
Вървя и си мисля такива едни неща… А можеше пък капакът на шахтата да липсва. Отново едва не прихвам от смях.
… Денят е прекрасен. И небето е в най-красивото си синьо. Подмамва да ти бъде ориентир. Прекрасно! Изправила съм рамене. Прекрасна!
Вървя по главната улица. В прекрасния си град. И какво толкова! Да не би на всяка крачка да ме причаква шахта?!
Прекрасен ден!…

1.09.2020
В. Търново

——————————

БАБИ

Правя го честичко и с удоволствие. След тичане по задачи си вземам кафе от автомат и сядам на пейка в парка. Позабравям проблемите си.
Така и днес. Времето е чудесно, кафето и то. Погледът ми се рее безцелно по алеите на парка… В миг обаче се заковава.
Пред мен - баба и 2 - 3-годишното й внуче. Детенцето е уморено и тя го носи на едната ръка. С другата носи камиончето, което то е карало допреди малко.
Прибират се баба и внуче у дома. А аз се разнежвам от гледката. Защото и аз съм баба на 4 месеца… Баба на далечно, невидяно още внуче.
Изпивам кафето си и продължавам пътя си. Застигам ги, бабата и внучето. Спрели за почивка. И детенцето, и камиончето са на тротоара. Жената е видимо уморена. Моли детето да повърви.
Не изчаквам развоя на ситуацията. Подминавам ги, баба и внуче. И завиждам на жената. Защото и аз съм баба на 4 месеца… Баба на далечно, невидяно още внуче.
Вървя си по пътя, а пред очите ми те, баба и внуче. В душата ми тихомълком се понамества злобичка. А после проговаря… Жената беше облечена практично - с клин, не твърде подходящ за фигурата й, с поизносени маратонки. А аз съм с модерни дрешки, с елегантни обувки… Жената беше изтощена и изнервена. А аз си пия спокойно кафенцето в парка. Нося си само торбичката с покупките…
Злобичката обаче не помага.
Вървя си по пътя, забравила и за хубавото време, и за хубавото кафе…
Правя го честичко и с удоволствие. След тичане по задачи си вземам кафе от автомат и сядам на пейка в парка. Възможно е отново да се пресекат маршрутите ни. На двете баби. Едната - с болки в ръцете. А другата - с болки в сърцето.

13.06.2020
В. Търново

——————————

ПРЕДКОЛЕДНО

Магазин за козметика и парфюмерия.
Клиентът - мъж на достолепна възраст. Консултантката - младо, младо момиче. Притичва услужливо на мига.
- Парфюм искам да купя.
- Този…, този…, този…
- Вижте, търся нещо до 10 лева.
- Добре! На каква възраст е жената?
- Възрастна е. 60.
- Не е възрастна, на зряла възраст е.
- По-точно - на 61.
- Оооо, на възрастта на майка ми! Ето, този парфюм… И този…, и този!…
Марки, тестери, обяснения и разсъждения.
… Клиент на достолепна възраст избира подарък за съпругата си. И младото момиче от магазина му помага - търси парфюм като за майка си. Марки, тестери, обяснения и разсъждения…
Ето го! 8 лева! Ликуване!
… Мила, мила непозната госпожо на 61-а! Сигурно го знаете - чудеса в живота има! И едно от тях е Вашият съпруг! Коледни чудеса също има! Дали го знаете? Едно от тях е младо, младо момиче, забравило за обвързаните с оборота бонуси… Едно младо момиче, приело присърце изпитанието с малка сума да достави голяма радост.
Вярвайте в чудесата, мила непозната госпожо на 61-а! Незабравимо Рождество!

21.12.2019
В. Търново

——————————

ТЕМЕНУЖКА

Винаги когато имам възможност, позволявам си разкоша да седна на някоя пейка в някой градски парк. Пийвам си кафенце от чашка за еднократна употреба. Възхищавам се на дървета и тревички, на котенца и различни птички… Абсолютен релакс. Естествено, без да съм си го поставила за цел, наблюдавам и хората.
И днес така. Мрачно е, но все пак е средата на ноември, а не вали. Един от предвижданите последни меки дни. Паркът е безлюден - само аз с кафенцето и млада, млада майка с малкото си момченце. Винаги се радвам на изчезващата в България порода майки с деца. Мило ми е. Мило ми е, разбира се, но аз се концентрирам върху кафенцето и прекрасните теменужки в парка.
Пия си кафенцето. Чувам, че майчето непрекъснато говори на детето. Кротко, спокойно, без заслуженото на моменти повишаване на тон. Хубаво ми е. Нещо повече: младата жена говори на образцов книжовен език. Говори на човечето, което видимо едва прохожда. Говори му с нежен тон, но като на възрастен. Впечатлена съм. Пия си обаче кафенцето и не ги наблюдавам - старая да не навлизам в интимния им свят. Свят само за тях двамата: млада майка и невръстен син.
Но… Изведнъж механично впервам взор в милата двойка пред себе си. „Запознай се с теменужката!”, казва майката. В ръката й - нежно синьо цветче. Подава го на детето. „Принципно е забранено, продължава тя, но един път може. Нали трябва да се запознаете!” Очарована съм!
Малкият не говори. Преминава през теменужката. Нормално! Та той има своите си важни за възрастта цели!
Но малкият има тази прекрасна майка. Която го учи да вижда красотата около себе си. И да я озвучава с красотата на най-красивата, родната ни реч.
С неповторимо удоволствие изпивам последната глътка кафе. Обнадеждена съм!
Мрачен ли казах, че е денят?…

19.11.2019
В. Търново

——————————

МОЛИВНИК

Пазарувам в супермаркета. Както обикновено, последната обиколка посвещавам на слабостта си: рафтовете с битови стоки. Един поглед само - и ахвам! Моливник. Чудесен дизайн. А цветът!… Цветът е сред любимите ми! 75 стотинки. Ликуващо се усмихвам и слагам красивата дреболийка в кошницата.
…Вече на касата обръщам внимание на двете жени на опашката зад мене. Не нарочно и не че ме интересува публиката. Но няма как да не го направя. Защото публиката се интересува от всичко. Дори от разположените ми върху лентата покупки. Дамите разговарят на висок глас, без притеснение. Едната се чуди: „Какво е това?” „Моливник, изпръхтява в отговор другата. Боклуци!” И добавя пренебрежително-дидактично: „Аз моите химикали си ги държа в една чаша!”
Касиерката ми хвърля бърз поглед. За секунда й става ясно, че евентуалната разправия няма да се случи. И тогава и двете едновременно избухваме в искрен смях.
Учудвам се на самата себе си. Не „кипвам”. Нещо повече: дори не се „жегвам” от думите. Понаучила съм явно нещо от популярните статии за самоконтрола. И намерение нямам не да отговоря, а камо ли да разсъждавам, както правя обикновено: за възпитание, деликатност и пр. морално-етично-социални категории.
Смея се на глас и подреждам покупките си в торбата. Най-отгоре, ясно е, слагам моливника!
… Вкъщи ще извадя химикалите си от чашата, която ми служи като импровизиран моливник. Ще ги сложа в истинския. С красив дизайн и с любим цвят. Освен естетическата наслада, убедена съм, моливникът дълго време ще извиква усмивката на лицето ми.

12.10.2019
В. Търново

——————————

„ХАУ - МАУ”

Почивните дни в нашия велик градец протичат някак прекалено спокойно, по ориенталски апатично. И улиците са някак хирошимести, полупризрачни. Из въздуха витае монотонност.
През почивните дни в нашия градец (все пак велик обаче!) честотата на обществения транспорт не се редуцира. Редуцират се единствено габаритите на возилата. Редуцират се и разходите със задължителната седмична почивка на кондукторите. И шофьорите на автобуси си остават сами, но все пак воини: и волана въртят, и билетчета продават.
В такъв един с нищо неотличим съботен ден и настроението в микробусчето от крайния квартал към центъра е някак редуцирано. Някоя и друга задължителна любезност, някоя и друга вяла шега с шофьора, че да не заспи… Монотонност - сивото на емоциите.
Изведнъж - светкавица в облачната пелена на великоградската дрямка наяве.
На вратата на микробусчето - младо лице с категорично изразени азиатски черти. Момичето се усмихва (те задължително се усмихват, нали?) и поздравява. Великоградската публика в автобуса излиза от дрямката на мига, като след шоков удар. Никой не се усмихва (ние рядко се усмихваме, нали?). Напрегнати, всички погледи се вторачват напред, към бойното поле на шофьора. И той е напрегнат. Защото сега той е на ход. И явно има лошо предчувствие… Ами да, започва се! Като за начало шофьорът се стъписва и не отговаря на поздрава - все пак на английски е! Зорко обаче наблюдава девойчето. Лоша работа - малката си продължава на английски! Този път задава въпрос, ясно е от интонацията.
„Хау - мау!” - мърмори си сконфузено-нападателно шофьорът. - „Ти дай левчето, пък… Хау - мау!” Сякаш предвидило подобна ситуация, момичето разтваря длан, пълна с монети. Облекчен, шофьорът придобива някакъв кураж. Неразбираемостта на родния език той компенсира с разбираемата жестикулация: „Ела насам! Хау - мау!” Девойчето приближава. И тъй като, естествено, не получава отговор на повторно зададения въпрос, доверчиво протяга дланта с монетите към мъжа пред себе си. „Хау - мау!…” Мърмори шофьорът и отброява монета след монета. „Един лев!” Не просто обявява, но и подсилва неразбираемостта на родния език с разбираемото повдигане на един пръст пред очите на момичето. „Хау - мау!” Мърмори си шофьорът, но вече без думи грижовно сгъва пръстите на протегнатата длан - да не изпусне останалите монети!
Момичето се усмихва (те винаги се усмихват, нали?) и влиза във вътрешността на автобуса. И всички ние се усмихваме (а ние рядко се усмихваме, нали?)… „Хау - мау!”… Продължаваме да се усмихваме! Бау!
… А казват, че английският всички врати отварял!… Може би. Но след отварянето на вратата на ход винаги е човещината.
А човещината никога не е апатична. А човещината превръща сивата душевна монотонност в пъстроцветна полифония от неочаквани емоции… Дори и в нашия велик градец. Дори и през почивните дни.

8.01.2020
В. Търново