ПИСМО
Не зная все тъй неспокойно ли срещаш нощта
ти - скитнице светла, напуснала дом и родина,
но мен ме зове неизввестното, вечното: там!
И спират ме всички пътеки до днес, дето минах.
Аз дишам от всички цветя една светла любов,
но нещо по-силно от нея ме тласка нататък… -
И някаква жажда за път, от простора дълбок
в душата ми лъхва сега като дъх ароматен.
А всичко е тихо край мен. И денят отшумял.
На капчици дъжд се изсипва вечерния полъх.
И някакво тихо спокойствие диша край мен,
но аз съм самичък. И пак съм измъчен. И пак недоволен.
Аз искам живота да грее пред нас като майски поля
и тъй, до последния ден на човешката старост.
Ти с мен да вървиш, да ме милва сърдечния глас,
и проста да бъде за нас любовта - като дружба на двама другари.
Но аз съм самичък. И ти си самичка. И двамата ний
вървим в тази пролетна нощ и самички говорим…
Зората разцъфва далеч и небето дълбоко звъни
и същата делнична утрин. И същата болка. И същите хора.
Аз зная, че своята младост така ще раздам,
и тъй ще потъна във нашата делничност груба…
Но как да изтръгна от себе си вечния дар
и как да убия от тебе възторга си хубав?
——————————
в. „Литературен глас”, бр. 69, 5 април 1930 г.
