СРОДНИ ДУШИ
Пътническият салон на Аерогара “София” бе препълнен. Оживлението е голямо. На международното летище пристигат и отлитат много самолети. Изпращачи, посрещачи и пътници се тълпят в голямата зала. Дългите дестинации предлагат по-малко маршрути, но пътниците за тях са винаги повече. Въздушният транспорт и удобствата му са предпочитани. С тях разстоянията се скъсяват, преодоляват се по-леко. Хора от различни националности сега се тълпят на изхода за пистите.
Към гишето за паспортна контрола се отправя група български строители. Ще летят за Либия. Те са с билети за полет до Триполи. Между тях изпъква високата фигура на Гаро. До него баща му, старият арменец му дава последните си наставления за това как да работи и понесе по-леко живота в далечната страна. Сред общата гълчава той отново напомня на сина си нещо просто, нещо много обикновено, но затова пък важно - да потърси в далечната арабска страна сродна душа, човек който в труден момент да му помогне.
- Арменци има навсякъде по света - убеждаваше го старият човек. - И в арабския свят също. Там, където отиваш, в Либия, не може да няма. Трябва само да го откриеш.
Имаше нещо много мило и трогателно, че старият арменец преди отпътуването на сина си му дава този последен съвет. Да намери арменец, защото там, където отива животът може да му предложи всякакви изненади.
- Арменец на арменец винаги е помагал - говори му той. - Намериш ли го и ти ще си добре и аз ще съм спокоен.
Говорили си бяха за тези неща много пъти. Сега обаче, преди самото отпътуване, старецът го намираше за много важно и отново му го напомняше. Изричаше го като неписано в живота правило, като неподлежащ на доказване постулат. Венец на житейската му мъдрост. Повтаряше го, за кой ли вече път, защото заминаващият за далечната арабска страна негов син трябваше не само да го знае и помни, но и да го приложи, докато е далече от дома, сред непознати хора в чужда страна със строги закони. Повтаряше го за стотен път и настояваше да не го забравя дори за миг.
Синът му се усмихна.
- Добре. Непременно ще го потърся, татко. Бъди спокоен. Ще го направя, защото ти винаги си бил прав.
Старият човек бе житейски искрен и прям. Арменците и в България бяха невероятно услужливи за всички, но за свой сънародник бяха готови и залъка от устата си да дадат.
Те наистина бяха навсякъде. Старецът го знаеше със сигурност. Имаше ги на всички континенти. Като пилци се бяха разпилели, пръснали те по всички краища на света след геноцида над тях през 1915 и 1925 година. Разпилели се бяха по четирите краища на Земята като „изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик” както много точно го беше казал за тях поетът Пею Яворов. Арменците в България ценяха тези стихове. В тях той ги наричаше: „дечица на майка робиня тревожна и жертви на подвиг чутовно велик.”
Рядко някой с такова поетично майсторство бе изразил арменската мъка по Родината. Желанието за възраждане. Такова силно извисяване на чувствата не бяха постигали дори арменски поети, пресъздаващи съдбата на своите сънародници. В знак на признателност за тези искрени думи, изразени в стихове, арменците в България бяха издигнали паметник на поета Пею Яворов край морето.
Старият човек си ги спомни и в този час. Той за първи път изпращаше сина си в чужбина и сега му беше много мъчно. Свидно му беше, че се разделят и затова му даваше най-добрите си съвети.
Отлетя групата български строители и отшумяха в ушите на Гаро и ревът на самолетните мотори, и думите на баща му. Ежедневието на строителния делник го погълна.
Работеха на обекта в далечна Либия по цяла седмица. В тенекеджийския цех, където Гаро бе един от добрите майстори бе много шумно и само в петъка, по местна традиция почиваха. В този ден на големия обект-строеж имаха време за отдих и строителите от далечната балканска страна бяха напълно свободни. Тогава можеха спокойно да излязат в града и разгледат либийската столица. Да се разходят из грамадния град и се докоснат с облъхнатия в мистична тайнственост и романтика арабски свят. С автобуси те се отправяха към сърцето на големия мегаполис простиращ се на 50 километра в дължина и още толкова в ширина. Пред тях се разстилаше огромният Триполи. Мнозина от българските строители с голямо любопитство и особен интерес тръгваха да разгледат широките му улици, големите площади и шумни пазари. Отиваха там всеки петък и им бе приятно да се разходят и направят скромните си покупки.
Гаро знаеше турски език. Научил го бе още като дете от баща си. Почти всички негови сънародници в България свободно говореха този език. Той им бе познат, защото те бяха потомци на избягали от Турция арменци. Турският и арабският бяха много близки, сродни при говорене. Знаеш ли единия език, справяш се и с другия. Ще те разберат без проблеми. Шестдесет процента от думите в турски език бяха арабски или от арабски произход. Неотдавна Анкарското културно министерство с много усилия промени този процент в полза на турския език като с това се стремеше да го направи изчистен от чуждици, но арабските думи в него пак изобилстваха и си останаха много. Това улесняваше много тези, които като Гаро, случайно попаднали в Либия, без да знаят местния език можеха да си послужат със своите стари лингвистични знания по турски.
Още при първото си излизане в големия град Гаро посети гръцката църква. Нали е православна. Запали по една свещ пред лика на почитаните и уважавани от всички християнски светии и едва тогава, пречистен духовно, се отправи да разглежда града.
Възхити се на построената от италианци голяма, три куполна джамия. Огромните й кубета, покрити със злато ослепително блестяха на яркото слънце. Строителите-католици бяха вложили в тази грандиозна мюсюлманска постройка много свое майсторство, придобито през вековете, при изграждане на множество други религиозни храмове.
Бяха сътворили в либийската столица едно истинско архитектурно чудо. Но с безспорния си талант, с който бяха направили този религиозен мюсюлмански храм, бяха приложили и нещо много йезуитско - куполите блестяха на слънцето и отразяваха светлината така, че във всеки от тях проблясваше и ясно се открояваше по един християнски кръст. Златните плочки бяха така подредени, че както и да ги погледнеше човек, винаги се получаваше този светлинен ефект. А той просто показваше четирите посоки на света.
Светлинните кръстове обаче силно подразнили честолюбивите мюсюлмани и много от тях поискали джамията и минаретата веднага да се съборят и построят отново, но вече без този характерен християнски знак. Само изключително високата цена на този каприз ги възпряло.
Българският строител беше впечатлен и от три големи хотела край брега на морето, всеки с формата на бутилка. Разположени по особен начин така, че зрителят винаги да вижда само една сграда. Откъдето и да се отправяше взор към тях забележима бе само една бутилка. Другите две сгради, с такава форма, оставаха скрити.
Гаро се разходи и по огромния за нашите представи стар либийски пазар - “Тлята сук”. Това бяха хиляди малки, един до друг магазинчета, с коридори и коридорчета, като в същински лабиринт. Бяха толкова много, че всеки бе в състояние с часове да ходи и броди из тях. Дори и да се загуби, ако е по-невнимателен, из многото криволичещи сокаци.
Магазините и магазинчетата бяха пълни с различни местни и чужди деликатеси и индустриални стоки от цял свят. Имаше както се казва в България - „от пиле мляко”. Продаваха се толкова много плодове, зеленчуци и ядки, че на него чак му се зави свят само като си представи, че дори не може да ги преброи. Стори му се, че тук е събрано всичко, което ражда земята.
Имаше дори ябълки и круши. Но тези евтини в България плодове тук бяха много скъпи. Най-скъпите плодове на пазара. Бяха на баснословно високи цени и такива като него бедни работници не можеха да си позволят да ги купят.
Гаро минаваше покрай отрупаните с ядки сергии, щипваше по малко от тук - от там. Уж да ги опита, а от тези безобидни щипвания и чести похапвания накрая се чувстваше нахранен, почти сит. Можеше да не обядва.
Търговците бяха вежливи и добродушни и понякога сами му подаваха да опита вкуса на техните плодове. Абсурд беше обаче някой български като него гастарбайтер дори да си помисли, че може да получи от търговец на пазара “Тлята сук”, ябълка или круша като подарък. Никой арабин не черпи с такива плодове. Абсурд! Писа го на баща си. Спомена му, че по-скоро биха му дали половин кашон банани или сипали в джобовете му цели шепи с ядки, но никога ябълка или круша.
Разговаряше с търговците на турско-арабски и се разбираше много добре с тях. Срещаше и по някоя нова дума и я запомняше веднага. Учеше в движение чуждия език и говореше вече добър либийски.
Всеки почивен ден обикаляше из големия град, разговаряше с хората и не пропускаше, по съвета на баща си, да попита за свои сънародници. Седмиците се изнизваха, месеците минаваха, а така търсеният от него тук арменец все не се намираше. Мина много време, без да срещне в либийската столица търсената сродна душа.
Изниза се повече от година и Гаро се увери - в Триполи няма негови сънародници. И макар да знаеше, че ще натъжи баща си, му го съобщаваше редовно в писмата си до България. Представяше си как това много огорчава стария арменец, но нямаше как - реалността беше такава.
Веднъж му посочиха голяма и богата къща и му казаха, че там живее арменецът Абу Али - богат и много добър човек. Дали той е арменец не бяха сигурни, но знаеха, че майка му е арменка. Зарадва се Гаро. Най-сетне го намери. Баща му не напразно казваше: “Не може и там да няма наши сънародници.”
Отиде и позвъни на вратата. Отвори му слуга. Гаро каза, че иска да говори с господаря. Въведоха го в просторен салон. Постоя прав, почака малко и пред него изневиделица се появи възрастен, като на годините на баща му, господин. Гаро се поклони и каза, че идва при арменеца Абу Али.
- Аз съм - каза либиецът и с любезен жест го покани.
Заговориха на либийски. Гаро обясни, че е арменец от България и много се радва, че среща сънародник. Млъкна за миг, за да види какво впечатление е направило това на либиеца.
Очакваше стоящият срещу него човек да заговори на арменски. Приготви се да чуе мили, родни думи. Незнайно защо човекът срещу него не го правеше. Гаро заговори на арменски. Оня мълчаливо слушаше. От време на време повдигаше вежди и одобрително кимаше.
За какво клати глава, Гаро не можа да се ориентира. Бяха съвсем сами. Никъде в голямата къща не се виждаше жива душа. Гаро отбеляза, че България е малка, но красива страна с много трудолюбиви хора, които са мили и добри. Там живее той, там е семейството му и стария му баща.
Арменецът Абу Али спря за малко да кима, вдигна високо ръце и плесна два пъти с длани. Отнякъде се появи слуга-негър с поднос в ръце. Той се приближи мълчаливо и остави на масата две кафета, после все така безшумно изчезна.
Продължиха да говорят и пият кафе. Разговорът вървеше по-добре само на един език - на либийски и тогава арабинът не само кимаше леко с глава, но и добавяше по някоя дума. Когато Гаро преминеше на арменски, оня застиваше неподвижно. Разбира ли нещо от казаното не беше ясно, но слушаше подчертано внимателно. Българският строител отбеляза, че е майстор-тенекеджия и че може да извърши всяка работа по занаята си. Ако господинът има нужда да му изработи нещо, той е готов веднага да се отзове.
Гаро спомена, че може да го направи от добрина, за малко пари. Може да изработи от тенекия всякакво произведение от занаята си срещу скромно заплащане. Така - като на сънародник може да му го направи и безплатно, без никакви пари. “Арменецът” мълчаливо кимаше с глава. Гаро знаеше, че им е абсолютно забранено да работят на частно в града. Не бе разрешено никъде другаде освен на обекта, но нали ще е за негов сънародник, почти без пари. Спомена, че е готов да направи, на него - арменеца Абу Али и нещо голямо и стойностно. Ей така, за спомен. Защото е арменец.
„Преди да получиш каквото и да е трябва да предложиш нещо” - бе казал баща му. А какво по лесно можеше да предложи Гаро от безплатния си труд. И той щедро го поднесе на седящия насреща му сънародник.
Либиецът все така мълчаливо кимаше и пак плесна с длани. Отново се появи негърът. Той остави на масата сладкиши, ядки и някакъв сок и все така безшумно изчезна. Гаро посегна към ядките. Сдъвка една и не усети дори вкуса й. Толкова беше напрегнат и притеснен. Чакаше какво ще каже “сънародникът” му. Старият господин обаче не казваше нищо, и все така деликатно мълчеше за щедрите предложения.
Той посочи сладкишите и покани госта му да не се стеснява и да си похапне. Гаро отхапа от сухите пасти. Абу Али-арменецът съсредоточено го наблюдаваше. Когато гощавката приключи Абу Али бавно, с достойнство на заможен човек, заяви, че засега няма нужда от това, което гостът му предлага.
- Но, - каза той - аллах е милостив и може би пак ще ни срещне. - Каза го на либийски и пак плесна с ръце. Веднага се появи негърът. Господарят с жест показа как да изпрати госта.
В поредното си писмо Гаро писа на баща си, че за една година откакто е в Либия не е открил търсения арменец, но се е запознал с двама кюрди - Сали и Мустафа, които са на неговите години и имат ресторант в Триполи. Отиде ли при тях, никога не го оставят гладен. Гощават го и винаги му дават по нещо и за вкъщи.
Доволен е от тях, защото го посрещат с внимание и топлота. Удостояват го, без натрапване, с уважение и не пропускат да му дадат, на него самотния чужденец в голямата и далечната страна, без да му искат никакви пари, топла и много вкусна храна. Истински сродни души. В ресторанта си те приготвят много ястия. Пиле на грил също.
Понякога му разрешават, на него - бедния строител, да си вземе от отпадъка на грила - дробчета, мелнички и сърчица. Тази, иначе хранителна карантия в реномирания им ресторант се изхвърляше като неизползваема. За обикновения като него работник обаче това бе ценна храна, голяма помощ в скромното му домакинство.
От тези дреболийки после той си правеше супички, кашички и други манджи, с които се подпомагаше в прехраната. Можеше да спести пари, похарчвани иначе за продукти или за купони в стола, в който се хранеха повечето строители. Разходите за храна тук бяха чувствително перо в бюджета на всеки и бяха постоянна грижа на пребиваващите в чужбина.
С новото попълнение от България в тяхната бригада попадна момче. Не разбираше много от тенекеджийския занаят и го бяха взели повече за обща работа. Ангел беше десетина години по-млад от Гаро и той бързо се привърза към него. Показваше му сръчности и тънкости от занаята. Момчето беше умно, усвояваше всичко много бързо и след половин година вече самостоятелно се справяше с много от изделията в цеха. Веднъж то сподели, че му е домъчняло за България.
- Приядоха ми се круши - тъжно каза Ангел. - У нас в Тракия те стават големи и жълти. Късно есен са много вкусни, така са сладки, че просто се топят в устата.
- Няма да ядем скоро круши - бяха категорични повечето от строителите. - Дори не си го и помисляй! Хич и не ги споменавай! На тези цени тука - бяха категорични те - въобще няма да ги вкусим.
- Много са скъпи - съгласи се и Гаро. - На цените, на които ги продават тук за нас те наистина са недостъпни. Просто са солени.
- Ще изтраем още година-две, докато се приберем вкъщи. Пък тогава… ще ядем и круши и ябълки колкото щеш - приключиха неприятната тема строителите.
Гаро се замисли. Той обичаше повече ябълките, но му дожаля за момчето и тихо го извика:
- Искаш ли да ядеш круша? - го попита той
- Искам - мрачно каза младежът.
- Ела в петък с мен на пазара.
- Добре - отвърна Ангел и Гаро бе много доволен, че момчето прие поканата му. Освен тънкостите, които то усвояваше при работата в цеха Гаро искаше да му покаже на место, там на пазара и други начини и тънки номера за оцеляване в чуждата страна. Уговориха се, но ден преди това шефът им се появи на обекта с някакъв арабин. Спряха работата на тенекеджийския цех и бригадирът извика всички майстори.
- Знае ли някой какво е барбакан? - попита бригадирът.
Десетте строени пред него мъже мълчаха.
- Кой от вас знае - повтори питането си той - как се прави барбакан?
Отново мълчание. Гаро ги изгледа с презрение.
“И това ми било майстори - злобно си помисли той. - Какви майстори сте вие, бе, щом не знаете какво е барбакан.”
Той енергично разбута околните и излезе напред.
- Аз, аз знам какво е барбакан - високо заяви той и високомерно отправи злорадия си поглед към притихналите си колеги.
“И това ми били майстори! - дивеше се той. - Никакви майстори не сте, щом не знаете какво е барбакан” - помисли си с много пренебрежение той.
- Знаеш ли как се прави? Можеш ли да го изработиш? - внимателно го попита бригадирът.
- Мога - гордо заяви Гаро. - Какво толкова има в един барбакан?! Аз мога да направя всичко, което се прави от тенекия, всичко, което ми позволява нашият занаят - заяви с достойнство той.
- Тогава си събери инструментите и всичко друго, което ти е необходимо и още сега тръгни с този човек.
Гаро кимна. Бе много доволен, че показа на всичките си колеги, че е повече майстор от тях.
- Той - бригадирът му посочи арабина - ще те заведе в своя град, да изработиш и украсиш с барбакан улуците на къщата му. Срещу това, либиецът е обещал да направи голямо дарение на нашето предприятие.
Барбакан бе декоративен елемент при водосточните тръби от покрива на сграда. Слагаха го като събирател на водата от улуците, но играеше повече роля на украса, отколкото на полезна необходимост.
- Съгласен - кимна Гаро.
- Там той ще ти осигури прехрана и подслон, а тук заплатата ти ще върви. Обещаното от него дарение не е за пренебрегване. Приготви се и тръгвай. Барбаканът изисква сериозна работа.
- Така е - потвърди Гаро. - Майсторска дори.
- Виртуозна във всяко отношение! - подкрепи го бригадирът. - Няма да ни изложиш нали?
- Няма - каза Гаро и тръгна.
Пътуваха дълго през пустинята. Градът, който бе на повече от 200 километра от Триполи, се оказа голям за европейските разбирания на българския строител. Настаниха го в новопостроена богаташка къща, която приличаше на дворец, и на другия ден Гаро почна работа.
По цял ден чертаеше и разкрояваше необходимите му за изработката на барбакана детайли. Бяха му предоставили за това много скъпа медна ламарина. Гаро се дивеше, че прахосват толкова драгоценен материал за нещо, от което тук изобщо нямат нужна не само от барбакани, но въобще от улуци. Климатът тук бе такъв, че валежите бяха рядкост - веднъж в годината или дори на две години веднъж.
- Като имат излишни пари да ги влагат - мърмореше си Гаро. - На мен какво ми е? Това не ме бърка. Каквото си искат това да правят с многото си пари. Да се оправят както си искат с излишното си богатство. То не ме интересува. Да правят каквото си щат. Аз съм за това да покажа какво мога, на какво съм способен - и наистина се стараеше да изработи много красиви барбакани. Такива, които и след години да говорят за неговото майсторство. Работата му хареса, увлече го, но още в първите дни усети самотата.
Уединението, еднообразието и монотонността в изработването на декоративното съоръжение започна да го уморява и потиска. Нямаше с кого и една дума да размени, нито на либийски, нито на арабски, още по-малко на арменски. По цял ден бе единственият работник на обекта, а по цяла нощ самотник в стая. Вечер стискаше очи, а не можеше да заспи. Душата го заболя. Започна да съжалява, че така прибързано и неразумно обяви пред бригадира в цеха, че знае как се прави барбакан.
- Какво ми трябваше, кой дявол ме накара? - тухкаше се вече той.
Барбакани! Много важно, че само той можел да ги изработва, знаел как се правят. А дали колеги му не можеха или не знаеха? Ама си мълчаха. Знаели са, не може да не са знаели как се прави барбакан, но колко по-добре направиха, че си помълчаха. Започна силно да се съмнява в последното си предположение.
- Какъв глупак съм бил. Ама, че работа!
Как се подведе? Господи, какво му трябваше да казва пред всички какво може и какво не може да прави.
Еднообразието и монотонността на дългия работен ден, потънал в мълчание и самота все повече и повече започна да го уморява и тежи.
Надвечер си слагаше чиста риза и излизаше да се поразходи из града. Това бе единственият начин да разсее уединението, да прогони самотата, скуката и притисналото го все по настойчиво съмнение, че е сбъркал, допуснал е голяма грешка за барбакана.
Посещаваше пазара, и покрай другите неща, които го интересуваха, по съвета на баща си, пак търсеше местен арменец, опитваше се и на новото место да открие толкова необходимата му сродна душа, от която тук истина имаше нужда. Питаше и разпитваше за арменец или мюсюлманин с такъв произход, но без успех.
Никой не можеше нищо да му каже за това. Явно тук той сънародник нямаше да намери и в следващото си писмо с огромно съжаление щеше да го съобщи на стария си баща в България. Знаеше, че това много ще го разстрои и огорчи, но Гаро искаше да е на чисто със себе си и с очакванията на баща си и вече смяташе, че ще е по-добре да му помогне да се прости с красивата си мечта за сродна душа.
Всяка вечер дълго обикаляше местния пазар, който не бе малък, но не можеше да се мери с мащабите на “Тлята сук” в Триполи.
Спираше се пред продавачите на ядки, посягаше към най-вкусните. Питаше колко струват, сочеше към купа семки с едната ръка, а с другата, с невинен израз на лицето гребваше незабелязано една стиска, пъхваше я в джоба си и отминаваше. Другите продавачи го забелязваха, някои се досещаха, че краде, но врътваха със снизхождение глава.
- Факир адам - казваха те. - Беден човек. Остави го, не го закачай. Нека аллах се погрижи повече за него.
Така се отнасяха към бедния строител търговците и в Триполи, и тук. Те не бяха злобливи. Много от тях бяха винаги приветливи, простодушни и много сърдечни. Те искрено съчувстваха на бедни като него хорица.
С това, което така невинно загребваше с шепичка от сергиите и слагаше, без да плаща, в джоба си, там, в Триполи си подпомагаше прехраната. Тук, в далечния град това не бе необходимо. Слугите на богатия арабин му носеха много храна. От нея той винаги имаше в изобилие.
В един момент дори си помисли, колко добре би било да има тук, до себе си, поне куче, с което да я сподели. То можеше да разнообрази и ежедневието му. Щеше да му е като сродна душа. Куче нямаше и излишната, донасяна му в големи количества храна, всекидневно се изхвърляше. Слугите на арабина бяха старателни и мълчаливо почистваха всичко излишното.
Недалеч от обекта, на който Гаро всеки ден се качваше да поставя улуци и впечатляващите с красотата си барбакани се извисяваше внушителна къща с широки балкони. Веднъж забеляза на един от тях млада жена. Опита се да я приближи и разгледа, но тя бързо се прибра. След време, когато случайно се оказа по-близо се изненада колко стройна и красива е тя. В града повечето жени ходеха забулени, а тази бе с открито лице.
Опита се да я заговори, но тя дори не го погледна. Веднъж я забеляза пред строежа, на който работи да гледа с любопитство това, което е сътворил. Възползва се от случая да й каже, че е строител от България и тук прави такива барбакани, които в техния град няма и никой все още не е виждал. Тя го погледна и дори не му се усмихна. С изправена глава бързо го отмина.
Случайно научи, че е полякиня, съпруга на военен пилот. Как е дошла в този далечен от родината й град никого не можа да пита, а тя едва ли щеше да му каже или обсъжда. Въпреки това при едно от редките им виждания той успя да й сподели, че Полша е хубава страна и той е чел “Пан Тадеуш”.
Тя го погледна с интерес и за първи път му се усмихна. Красивите й устни се раздвижиха и тя тихо възкликна:
- О, “Пан Тадеуш”!
Той не можа да определи на кой език бяха казани тези две думи, на либийски или на полски, но несъзнателно стигна до извода, че Пан Тадеуш от полякиня не може да се произнесе на друг език освен на полски. Сега, когато го срещнеше тя вече му се усмихваше, но никога не се спираше, а бързо отминаваше. Понякога той отиваше близо до балкона й и търпеливо чакаше тя да се появи.
Тогава й говореше за България, Армения и Полша, за която за съжаление знаеше твърде малко. Тя се заслушваше, все така мълчаливо и никога не произнесе нито една дума. Нито на полски, нито на какъвто и да бе друг език. Все така усмихната, без да дочака всичко, което той искаше да й каже тя се прибираше.
Гаро си даваше сметка, че тя не може да постъпи по друг начин. В страната със строгите морални закони тя бе най-неподходящият човек да влиза в контакт с него, да бъде сродна душа. Въпреки това той се стремеше да я зърне, дори само отдалече. Петимен бе за изразителните й очи, красивите й устни и толкова.
Като спомен от този далечен град, освен многото самота и тежката умора от стремежа по-бързо да завърши всичко и да се върне при своите, той отнесе в съзнанието си и усмивката на тази млада полякиня, която пред него произнесе само две думи: Пан Тадеуш.
Когато се бърна на строежа в Триполи бригадирът го посрещна приветливо.
- Представил си се добре - каза той. - Либиецът е останал много доволен и удвои обещаното дарение. Част от него ще ти бъде изплатено във формата на премия.
Колегите му го гледаха завистливо. Гаро бе мрачен. Искаше да им каже:
„Да знаете какво преживях, какво ми беше там. Барбакани ли?! Не ща да чуя за тях. За никаква премия не бих се върнал пак там.”
Ангел му се зарадва най-много.
- Бате, Гаро, липсваше ми.
- Какво, още ли ти се ядат круши?
- Забравих за тях. Но в нашата Тракия, ти знаеш, те са така сочно, така сладки, че просто се топят в устата.
- Ясно - каза Гаро - не си ги забравил. Отвори ли ни се свободен времеви прозорец ще отидем заедно на пазара. Като съм ти обещал да те заведа, ще те заведа.
Околните ги чуха и веднага се намесиха.
- Не отивай, Ангеле! - те знаеха за някои от похватите на Гаро. Ако не бяха ги виждали, поне бяха осведомени как той се изявява там и се опитваха да разубедят момчето. - Ще умреш от срам, ако отидеш.
- По-добре не ходи никъде! - бяха категорични повечето. - Това, което ще преживееш не си заслужава. Ще потънеш в земята от неудобство - казаха му те.
Повечето знаеха за начините на Гаро да “пазарува”. Други бяха само чували за тях, но и едните, и другите бяха единодушни - похватите му не бяха много от почтените и, затова според тях, Ангел не трябва да ходи никъде с Гаро.
- Искаш ли да ядеш безплатно круша? - попита го пак арменецът.
- Искам - потвърди Ангел.
- Не ги слушай тогава. В почивния ден се облечи по- хубаво и ела.
След две седмици, стегнати като добри европейци, Гаро и Ангел се качиха на автобуса за града. Отидоха на пазара. “Тлята сук”, както винаги, така и сега бе многолюден.
Гаро предупреди момчето.
- Ще говоря само на либийски. Каквото и да кажа, каквото и да правя ще си мълчиш. Питам ли те нещо ще кимаш с глава и няма да говориш.
Избраха търговец с много хубави круши. Такива, каквито Ангел ги знаеше от родната си Тракия. Цените обаче бяха бомбастични. За бедни работници като тях наистина ужасяващи - цели пет динара за едно кило. Това бяха 18 долара. Сметнати по валутния курс в родината им това за тях бе четвърт месечната им заплата. Как да си позволят да ги купят и ядат!?
Само за един килограм плодове да работят цяла седмица. Бедните като тях работници не можеха да си го помислят. Това бяха страшно много пари за няколкото зрели круши. Такива цени бяха убийствени за хора като тях. стойността им бе сто пъти по-висока, отколкото в България, където всеки можеше за стотинки да си ги напазарува. Гаро се обърна към момчето.
- Не се отказваш, нали?
При вида на крушите Ангел още веднъж потвърди намерението си. Плодовете бяха много съблазнителни. Подредени в редове или на пирамиди, приканваха да бъдат купени. Гаро се изправи пред сергията, застана като купувач пред търговеца и заоглежда крушите. Продавачът го насърчи:
- Заповядай! Много са хубави. Колко да ти претегля?
Гаро посочи към грижливо подредената пирамида от блестящи на слънцето плодове и делово попита:
- Колко ги даваш?
Търговецът с достойнство отговори:
- Пет динара.
Гаро се плесна по челото.
- Ау,у,у - проточи той жаловито глас към небето. - Много скъпи, бе! Страшна скъпотия.
- Не са скъпи - отвърна кротко продавачът. - Толкова са на целия пазар.
Това последното си беше чиста истина.
- Ами, на целия - друсна се Гаро. - Ей там горе - посочи неопределено с ръка той - има един търговец, който ги продава по четири динара килограма.
- Къде? - изненадано го погледна търговецът, но Гаро бързо добави:
- И той каза, че твоите круши не са хубави. Не са сладки и на вкус са никакви. Така каза.
Това, че някъде на пазара имало по-евтини круши от неговите не засегна много търговеца, но думите, че неговите круши не били сладки го възмути. До смърт го обиди. Това, че крушите, които продава били никакви на вкус го засегна жестоко. Това твърдение, че неговите круши не били хубави го бодна като с игла. Докосна сърцето му.
- Не са сладки ли?! - подскочи търговецът. Последното невярно изказване сякаш го жигоса. - Нямали вкус ли? - цял настръхна от обидата търговецът и грабна една круша. - На, вземи да опиташ. Яж! Да видиш дали не са вкусни.
Гаро взе крушата.
- Да ям ли? - стрелна го с очи той преди да я захапе.
- Яж! Щом ти я казвам, яж! Ще се увериш, че са те лъгали.
Гаро отхапа от сладкия плод. Сдъвка веднъж, млясна и направи кисела гримаса.
- Ау,у,у - извиси той пак глас към небето. - Не са сладки.
Погледна към Ангел и му подаде крушата.
- На, опитай и ти и му кажи дали са сладки или не са?
Ангел я взе, както се бяха уговорили, и отхапа. Задъвка и устата му бързо се напълни със слюнка от захарността на плода. Беше сладка круша нямаше никакво съмнение. Гаро се наведе към него.
- Нали не е вкусна? - питаше на либийски той и както се бяха разбрали отговор не чакаше. Ангел не знаеше либийски.
С пълна уста той само кимаше, както вече му бе поръчано.
- Видя ли?! - обърна се Гаро към търговеца. - Не те лъжа, как ще те лъжа. Крушите ти хич ги няма. Какво ще ми ги хвалиш!? - Театралничеше пред смутените продавачи Гаро
Търговецът видимо се ядоса.
Той подаде на Гаро нова круша. Арменецът я захапа и пак я даде на момчето, а пред либийският търговец разпери ръце и каза:
- Тази беше по-хубава, ама на другия край на пазара да знаеш какви круши продават. По хубави от твоите.
Всички търговци тук те бяха честни и наивни като деца. Арабинът се възмути, размаха заплашително ръце и избухна в ругатни. Разлюти се не на шега.
- Аллах, какви лъжци! Какви мошеници! Серсеми.
- Така казаха там - вдигна безпомощно ръце Гаро, с което показваше, че не е виновен той. Нищо не може да направи щом “там, някъде оттатък пазара”, говорят така за крушите му.
- Как не ви е срам да лъжете. Разбойници! Да се махате.
Развикаха се и другите търговци. Правеха го не само от търговска солидарност, но и заради голямата и очевидна несправедливост.
Ангел и Гаро си тръгнаха прогонени от виковете на страшно недоволните и засегнати продавачи. Ангел дояждаше и втората круша. Когато се отдалечиха, момчето тихо сподели:
- Бате Гаро, ако знаех, че на това ще ме подложиш. Трудно ми е да преживея такъв срам. Ако знаех нямаше да дойда. Ами ти не ми каза за това голямо неудобство, ако беше го направил щях да се откажа.
- Какво? Унизен си? Така ли? - попита Гаро.
- Да.
- Унизен, ама яде круши.
- Много ме досрамя - каза момчето. - Друг път няма да идвам с тебе.
Гаро се разстрои. Ангел не оцени жеста му, жертвата, която арменецът направи само за него. А точно сега Гаро имаше нужда от сродна душа, която да го разбира и съчувства. Беше с утвърдено намерение да му разкрие и други свои изпитани начини да си набавя, когато му се наложи, част от прехраната. Момчето отдавна го имаше за свой съмишленик и сродна душа. Затова направи този жест за него, а той не го разбра и остана огорчен.
- Като сме бедни, ще се чувстваме и унизени - каза философски Гаро. - Аз какви неща съм преживял. Бедна ти е фантазията. Ама на, още съм жив и не се оплаквам.
- Аз ще се прибирам - категорично заяви младият му колега.
Гаро не възрази. Щом иска, щом е обиден, несправедливо засегнат, да си върви и го изпрати до автобуса. Гаро бавно и замислено тръгна да се разхожда из града. Вглъбен в себе си и над случилото се неволно усети, че нещо развали и неговото настроение. Беше му необходимо нещо, с което да го промени.
Можеше да отиде в ресторанта на братята кюрди. Там много бързо щеше да се почувства по-добре. Веднага да усети, че е сред свои. Щяха да го посрещнат с разбиране, да го нахранят и да му дадат такива благинки, които той да споменава с години. Ох, какви вкусна карантия му даваха там. Какъв неоценим дар бяха те за изгладнелия след работа строител.
Каква прелест бе да си изпържи дробчета, да свари мелничките и ги направи с ориз. Красота! И всичко това съвсем безплатно, само защото те го бяха приели за свой. Въпреки, че в ресторант като техния тези неща се изхвърляха на боклука, направо в контейнерите. Бяха съвсем ненужен отпадък от луксозното им производство, но жестът към него все пак си оставаше голям.
Беше още много рано да отиде при тях. Те бяха винаги заети и през тази част на деня можеше да не ги свари или ако отиде по-рано да не могат да му отделят време за беседване и душевни разговори.
Чоплейки семки или дъвчейки стафиди, взети пак по своя изпитан начин, Гаро обиколи няколко пъти централната част на пазара, докато се реши какво да прави. Още му бе криво. Момчето не оцени жеста му. Жалко, че вече го смяташе за сродна душа. Търсейки спокойствие и самота той се отправи към руините на древноримския град Лептис Магна. Това бяха запазилите се през вековете развалини на някогашен древен римски град. Голям по размери и отчасти възстановен, сега бе предназначен за посещение на туристи. Пътят от Триполи до там не беше дълъг - пътуваше се с автобус.
Той минаваше покрай стари маслинени градини и ясносиньото море. От развалините лъхаше спокойствие. Мъдростта на вековете сякаш се докосваше до него и българският строител се прислони под сенките на легендите за живелите някога в този град достойни хора.
Гаро не напразно дойде тук. На това място той много пъти бе намирал спокойствие и тишина, в която бавно, но сигурно да уталожи неспокойната си душа. Бе се разхождал по красиво оформените пътеки и съзерцавал забележителните руини на необикновено големи и красиви някога дворци. На това место тук бе кипял живот, било е величествено.
Разходи се малко, обиколи познатите му вече места и спря да размишлява за крушата на Ангел, за арменците, които тук, в Либия, все не можеше да ги намери.
Смрачи се, но бе все още горещо. Гаро потърси по-рано превоз за големия град и, когато вечерта се спусна, той без колебание се отправи към ресторанта на двамата кюрди. Щеше да им погостува, както го бе правил много пъти досега и да се прибере на обекта с последните превозни средства.
Пред ресторанта не се спря да погледа витрините както правеше това преди, а веднага влезе в служебните помещения на двамата братя, където те винаги го посрещаха приятелски, като свой. Гаро ги завари в малко необичайна обстановка.
Сали и Мустафа този път бяха разстлали на масата голяма географска карта. Върху нея двамата кюрди бяха поставили бутилка уиски и купички с различни на вкус ядки. Наляха и на Гаро от реномираното питие. Отпиха и продължиха прекъснатия си разговор. Мустафа приближи до него една от купичките с ядки и усмихнат каза:
- Мечтаем за майката Родина. Представяме си как ще изглежда бъдещата ни страна Кюрдистан.
Поръчаха на госта си вечеря. Те не питаха дали той е ял. Знаеха, че щом е дошъл, трябва да яде. Като свой непременно да се нагости.
- От най-хубавия стейк донеси! - поръча Сали.
В ресторанта разфасоваха огромни пуйки и от бялото им месо печаха големи пържоли, които кой знае защо тук наричаха на английски стейк.
Донесоха цвърчащата още пържола и Гаро забоде нетърпеливо вилица в дебелото й месо. Режеше големи късове и ги преглъщаше още несдъвкани.
Ядеше като много гладен човек, какъвто и беше. Цял ден беше устискал само на взетите скришом от сергиите на търговците семки и ядки и сега бързаше да навакса.
Двамата братя продължиха тихо да си говорят. Те посочваха на картата цели области от Иран, Ирак и Турция, замечтано си представяха колко голяма и красива ще бъде тяхната бъдеща Родина, колко свободни и щастливи ще са хората в нея.
- Петдесет милиона население ще има най-малко - предвиждаше Мустафа.
- Дори повече - увери го Сали. - Ако в нея влязат и областите….- и той изреди още географски области от Източна Турция.
Изведнъж Гаро чу няколко много скъпи за него имена.
- ….и те ще са най-хубавите градове на прекрасен Кюрдистан - каза Сали.
- Така е. Ще бъдем Велика страна с много големи и красиви градове - подкрепи го Мустафа.
Гаро спря да яде. За какво говорят те? Какъв Кюрдистан правеха? Та, те споменаха нещо за Ерзурум и Диарбекир! Това бяха арменски градове!
- Езерото Ван е най-хубавото на света.
- С най-красивите кюрдски брегове.
„Какви брегове?” - подскочи Гаро. Той бутна чинията със стейка и извика:
- Та това е Армения, бе!
Размечталите се братя, не му обърнаха внимание. Разгорещени в мечтите си продължиха увлекателното си занимание.
Гаро се снижи. Дали го чуха? Устата му бе пълна, още не можеше да преглътне. Може би затова не се получи силен вик. Той тихо придърпа чинията към себе си и погледна към двамата братя. Те не се смущаваха от него, говореха си искрено и свободно подреждаха градовете и областите на милата им въображаема Родина.
Пред тях се разстилаше Велик Кюрдистан. Той обхващаше все повече и по-големи територии. В неговите предели бяха и градовете Ерзурум, Ван и Диарбекир. Братята оживено спореха колко ли милиона кюрди ще живеят там. Бяха много трогателни в копнежите си. Гаро тихо ги наблюдаваше и мълчеше. Не смееше да шавне, не можеше да преглътне.
“Да мечтаят каквото си искат - реши той. - Какво ми трябва. Кюрдистан! Много важно. Нека си го правят. Нали е само на хартия. На картата да си го разстилат колкото си искат”.
Така е. Какво му трябва!? Няма да се меси, защо да им се бърка?! Гледай каква дебела пържола му сложиха. Добре, че не го чуха. Ай, каква беля щеше да направи!
А беше още гладен.
Ами ако го бяха чули? Край на грила. Като мираж в пустинята щяха да изчезнат и дробчетата, и мелничките, с които цяла седмица се прехранваше и покрай това щедро тяхно подаяние спестяваше много пари, които щеше да отнесе на децата си в България.
Край на вкусните пържоли. Господи! Може ли да бъде такъв глупак?! За барбакана така сбърка, допусна толкова голяма грешка, че още му държеше влага. Не, повече няма да бърка. Техният Кюрдистан сега хич не го интересува. Мечтана Родина. Чудо голямо! Той за каквито работи само си е мечтал! Нещо досега да е постигнал с големите си мечти. Не! Няма да се намесва. Да си мечтаят каквото си искат.
Гаро с мъка преглътна последния залък и спря да яде. Почувства се като момчето на пазара. Беше гладен, а не можеше да хапне нито залък повече.
Тази вечер той за първи път не си дояде щедро поднесения му за вечеря стейк.
- Много ли ти дойде? - го попитаха загрижено братята.
- Много - съгласи се арменецът.
Трудно му беше да признае, че след това, което чу за Ерзерум, Диарбекир и Ван вече не може да яде. Някога те наистина са били градове в някогашната негова Армения, но в тях вече живееха кюрди и дори и приелите исляма арменци там сега бяха твърде малко. Да мечтае като братята кюрди за своя арменска Родина, в която отново да влизат тези градове вече нямаше как.
На тръгване се отказа и от дробчетата и мелничките.
- Имам още от миналия път - каза уж небрежно той, а не беше така.
Гаро отиде на обекта и вече рядко посещаваше братята-кюрди Сали и Мустафа. Когато се отбиеше при тях не сядаше да яде стейк или грил. Страхуваше се да не чуе пак мечтите им за Велик Кюрдистан.
Вече му беше много трудно да ги приеме за сродни души.
1985 година
