ДВАМАТА КРЪЧМАРИ
ГОРХАНА
първи разказ
И тази вечер в селската кръчма е шумно и, както винаги, доста задимено.
На централната маса играят карти. Сотир Ловеца, на когото съселяните му по-често му викат Сотир Хитреца седи пред празна чаша и мълчи. До него играчите със замах удрят върху масата купи, пики и току някой от тях високо подвикне:
- Дай коз! Коз! Ха, още един.
Сотир гледа втренчено пред себе си. Побутва от време на време празната си, непотребната вече чаша и се мръщи. Виното тази вечер му се услади повече, а пари за друго няма. Да си ходи вкъщи не му се ще. Рано е още. Скучно му е. Но да седи като кон пред празна ясла също не е от хубавите и предпочитани от него неща. Какво да прави?
- Вземи си попа - каза той за паднала карта и играчът я вдига.
Този играч все нещо изтървава. На него картите все падат.
- Прибери си попа, бе - подканва го пак Сотир и споделя със съседа си по маса. - Ето - показва му картата на пода - пак я изтърва.
- Може нарочно да го прави - забеляза съседът му.
- Кибиците да мълчат - бързо ги срязват разпалените в играта белотаджии.
- Това не е поп - възразява този с падналата карта.
- А така ли? - отвръща Сотир. - Пък аз мислех, че е поп.
Сотир се чуди с кого да се подкачи и, за разтуха да се раздума още малко. Колкото да мине времето, не за друго. Чашата му е все така празна, настроението му хич го няма. Не му се мълчи и пак подхваща:
- Викам си паднала карта - прави се на разсеян той - може поп да е.
- На Сотир все попове му се привиждат напоследък - отбеляза друг играч и го гледа начумерено.
Той със замах удря на масата поредно асо. На него много аса му се паднаха в тази игра. Върви му.
- Дай му на Сотир все истории с попове да ти разказва - хвърля последния си коз играчът с многото аса. - Еша си няма.
- Знае ги, чумата - намесва се този с козовете - и затова сега все тях споменава. И то само как ги знае!
- Може да разказва. Така е.
- Ти само речи нещо, ей така за някой поп и наш Сотир вече е готов да ти го опише - каза бай Иван.
- Той сега не спомена такова нещо - намесва се в разговора този, който седи до Сотир.
- Спомена и още как - отвърна играчът с падналата карта. - Ти не го ли чу?
- Чух го, но нали е за картите.
- Хм, карти ли? Започне ли Сотир историите си, ще видиш ти едни карти. Хич няма да усетиш къде ще свърши всичко - и картите, и историите му за попове. Само стой и слушай.
Плющят асата, надпреварват се играещите да искат козове. Мълчи Сотир и се оглежда с кого още да се подкачи и скърши още някоя приказка. Потропва с пръсти по масата и се чумери над празната си чаша. Кръчмарят Киро Долхана сръчно мие съдовете. Играта свършва. Гърлото на Сотир вече съхне.
- Битите да черпят! - викат победилите на карти.
- Долхане, - подканват те кръчмаря - дай на всички по едно!
Долхана налива чашите.
- Дай и на Сотир! - нарежда играчът с асата. Той е от победителите и сега е много щедър. - Сотир ще ни разкаже някоя лакърдия - добавя той.
Кръчмарят разнася пълните чаши и оставя и цяла каничка на масата. От опит знае, че е дошло време да се лее повече вино. Сотир отпива, премлясква и троснато отвръща:
- Защо лакърдия!? - мръщи се той. - То, ако е за лакърдии, всеки може. Истинска случка ще чуете.
- Каквато и да е, но всеки като тебе не може я разказа.
- Че давай тогава! - викат отвсякъде.
Сотир все още мълчи.
- Какво има? - пита го играчът с асата. - Вино имаш. Защо не започваш?
- Да започна, но те истинските истории без мезе не вървят.
Ето какво било, на Сотир и виното само би му стигнало да си разкваси и гърлото, и зажаднялата за разказване на истории душа, но дочака този сгоден момент да го почерпят и защо да не го използва? Колко по-добре е да се пие с мезе.
- Дайте на Сотир мезе! - каза играчът с асата.
- Ама, ти истинска ли история ще ни разкажеш? - интересува се играчът с падналата карта. - Такава, която се е случвала. Действителна!
- Такава - уверява го Сотир и замезва. - Аз други не разказвам. Как да правя като други не знам - усмихва му се той сякаш му намигна. - А тази от дядо си я имам. Истинска, сега ще разбереш.
- Долхане, - викат играчите - побързай с мезето!
Долхана подтичва и сръчно слага на масата чинията с мръвки. Играчът с асата се приготвя да слуша и намества стола по близо да разказвача.
- То и истинска история да е, и измислена да е, - каза той - Сотир така ще ти я измайстори, че ще ти падне капата.
Сотир се прави, че не забеляза закачката и пита:
- За Горхана чували ли сте?
- За кого? - чудят се всички. Не им е ясно.
- Горхана - каза Сотир
- Не сме - категорични са всички.
- За Долхана сме чували - отвръщат му. - Ето го, мие чашите на тезгяха. Но за Горхана откъде да знаем? Как да чуем? Кой е той?
- И той е бил кръчмар - каза Сотир.
- Къде? В наше село ли?
- Къде другаде! В наше ами.
- Не го знаем - категорични са всички до един.
- Не знаете, - отвръща Сотир - защото е било отдавна. И той е бил кръчмар, ама в друга кръчма. Все в наше село. Ама не в тази.
- А къде другаде, бе, Сотире? В наше село все една кръчма сме имали. Така знаем.
- Затова сме имали една. Защото Долхана премахнал другата кръчма. Затова.
- Така ли? Защо?
- Защото не можел да търпи конкуренция.
- Брей! Къде е била тази конкуренция?
- Неговата кръчма е била ей там горе, на края на селото - пояснява Сотир. - Затова, че е на хълма, на него му викали Горхана. Защото е било пивница и хан, на горния край на селото.
Никой досега не е чувал за такова нещо. Две кръчми за тяхното село наистина са много.
- В горната е бил Горхана, а в другата - Долхана.
- Кой Долхан, този ли? - питат селяните и сочат кръчмаря Киро, на когото всички казват Долхана.
- Не. Не той, разбира се. Дядото на Киро Долхана, му е бил някога в оная кръчма.
- Не е скорошна тази работа - мърморят селяните. - Много отдавна трябва да е било, затова не сме чували.
- Отдавна - потвърди Сотир. - Много вода е изтекло оттогава. Кръчмата на Горхана е стояла горе на самия край на селото - там, отляво на пътя.
- Че къде там бе, Сотире? - питат го озадачено селяните. - Там няма нищо.
- Има - твърди Сотир. - Това, порутеното отляво, какво е? - пита той.
- На това място не беше ли по-рано плевнята на Киро Долхана? - спомни си някой.
- На баща му - поправя го друг.
- Не - отвръща Сотир. - На дядо му, който пък я купил от Горхана.
- Защо?
- Ей така - каза Сотир. - Нали ви казах, за да няма друга кръчма в село ни. Затова.
- Брей, гледай ти! Не знаехме - дивят се играчите.
- Киро, - обръщат се селяните към кръчмаря - ти чу ли? Така ли е било?
Долхана къде чул, къде не дочул отвръща:
- Не знам, може и така да е било.
- Така е било - твърди уверено Сотир, отпива голяма глътка вино и замезва. - Било е по онова време, когато на оня кръчмар му викали Горхана, а на Кировия дядо - Долхана. Да се знае кой е с кръчма горе, кой е долу.
- Тц-тц, значи как тъй!? - цъкат с език селяните.
- Тъй - невъзмутимо отвръща Сотир. - Тя тази история е дълга - подсеща ги Сотир - дано да има време да я чуете цялата. Та, над селските възвишения, вие знаете, е Старият манастир.
- Знаем - чува се от всички страни.
- Добре, - отвръща Сотир и отпива доволен от чашата си. - Та веднъж, в късна доба - започва своята история той - в кръчмата на Горхана влязъл манастирският поп. Той никога не бил стъпвал там, в горната кръчма. Горхана го изгледал учудено от глава до пети и любезно го поканил на масата. Зер рядък и много почтен гост. Седнал попът и казал:
“Жаден съм”
Горхана бързо му донесъл чаша вода.
“Заповядай, отче,” - рекъл той и чинно се изправил до христовия служител в очакване на други поръчки. Попът го погледнал намръщено и му рекъл:
“Чадо, аз исках да пия, не да се мия.”
Селяните се оживяват. Някои злорадо се хилят и бай Иван се провикна:
- Ей, Сотире, голям хитрец си!
Това, че е хитрец обаче не е ново, то е известно на всички.
- За водата вече си ни го казвал, разправял си го, ама в друга случка. Ти самият си викал на Долхана, “Дай ми да пия, не да се мия!” Изтъркано е вече, не става.
- Изтъркано е, - съгласи се бързо Сотир - така е. Казвал съм го и друг път - призна той. - Но аз оттам го знам, от историята с попа. От тая случка при Горхана съм го научил. Откъде другаде?!
Никой не възразява на Сотир. Вярват му. Не могат да му възразят щом им казва откъде го знае. Защо да му възразяват, щом му вярват!?
- Вие само почакайте - каза пак играчът с асата. - Започне ли ти Сотир история с попове, до първи петли ще ти я разправя. Какви само има да ги чуем.
Сотир Хитреца невъзмутимо го изгледа и продължи:
“Извинявай, отче, - рекъл Горхана - припознах се, затова донесох вода.”
Той наистина не познавал навиците на манастирския поп и побързал да му налее силно червено вино, от най-хубавото.
“Ха така, чадо, - рекъл зажаднелият божи служител - виждам, че не си от съвсем несведущите - и той чевръсто гаврътнал поднесената му искряща напитка. - Хубаво ти е винцето! Ама, много е хубаво - рекъл той. - Затова сега ми донеси от същото, ама цяла ока - поръчал божият служител.”
Донесъл Горхана от хубавото вино и манастирският поп отпил и дори премляскал от удоволствие. Толкова му харесало. Което си личало и от каничката. Тя бързо се опразнила и той поискал още.
- Ама така без мезе ли го изпил? - пита Пею Лелека.
Той, защото е висок и с дълги крака много прилича на щъркел. А местните селяни викат на щъркела - лелек.
- Без мезе - каза Сотир и натърти: Без никакво мезе!
- Че бива ли така!? - възмути се Лелека. - Така той бързо ще се напие.
- Лелек, - обади се пак играчът с падналата карта - ти не се бъркай! Не ги разбираш тези работи. Освен, че си лелек си и зевзек. Може пък така да иска човека, бързо да се напие, за да му олекне.
- От какво? - чуди се Лелека.
- От кахър свой някакъв. Може ли всеки да знае?
- Така е, - подкрепя го играчът с многото аса. - Какво ли само не се случва на хората по тоя свят. Понякога си имат какви ли не кахъри.
- Имат всякакви кахъри. Така е.
- Ами да - съгласяват се и другите. - какви ли не кахъри имат понякога. Всякакви и малки, и големи.
Лелека бързо замлъкна и Сотир продължи:
- Когато Горхана сложил пред попа новата ока с вино, оня с блеснали от виното очи му казал:
“Налей сега и едно шише за вдовицата от Долната махала!” - и понеже кръчмарят го гледал като дявол от преизподня, попът тихо попитал: “Имаш ли по кого да й го пратиш или аз сам да й го занеса?”
Горхана се досетил, че попът ще иска виното да бъде занесено още сега, в тоя късен час. Представил си колко недоволна ще е от това вдовицата. Бързо преценил, че на нея хич няма да й хареса да я будят посред нощ, за да й поднесат, не какво да е, а бутилка вино като подарък и затова отказал колкото може по-любезно:
“Сам, отче, сам й го занесете. Тя, милата, на вас ще се зарадва повече.”
Вдовицата от Долната махала била известна с това, че не отказвала много-много на мъжките мераци. На попските пък съвсем. Но манастирският поп ходел при нея обикновено в края на седмицата, а сега било още вторник. Попът или много рано се бил затъжил за нейните ласки, или имало нещо друго.
- Какво друго? - не се стърпява пак да пита Лелека.
- Друго, че е сбъркал кога е краят на седмицата и кога началото.
- А-а-а, поповете не бъркат в тези неща - каза играчът с асата. - Знаят ги по-добре от нас.
- Не бъркат - съгласяват се и останалите.
- Не бъркат, как ще бъркат!
- Значи, - прави нов извод Сотир - друго е било. Затъжил се бил за прелестите й божият служител. Човещинка. Какво да правиш!? Но пак бил сбъркал в нещо попчето. Той не знаел, че по туй време, в началото на седмицата, при вдовицата се отбива другоселският поп. Ето това той не знаел.
В кръчмата стана тихо. Похотлива ставаше историята. За пикантерии всеки наостря уши. Възцари се такава тишина, че муха да бръмне всички ще я чуят. Интересът ставаше всеобщ
- Не щеш ли, - продължи Сотир - в този късен час, в кръчмата на Горхана влязъл другоселският поп. Кой вятър го довял, сега точно тук, в тоя час, само един Господ знаел.
Лелека пак се размърда, но Иван го изпревари.
- А-а, и друг е знаел - хили се насреща му той - и друг е знаел. - Той толкова внимателно е слушал, че веднага отбеляза: Ред е било на другоселският поп да ходи при вдовицата.
Сотир въздъхна дълбоко и прочувствено. Не може да възрази, слушал е Иван историята и то много съсредоточено е слушал. Така както всеки път го слушат съселяните му и той продължи:
- Изведнъж в кръчмата влязъл другоселският поп. Ей, така без да чука …
- …че защо да чука - прекъсна го този път Лелека - В кръчма и в хан се влиза, без да се чука. Аз така знам. В кръчма все така се влиза?
Завързва се спор. Повечето са на мнение, че се тропа.
- Ако е затворено. Иначе - не.
- Добре - отвръща Сотир - нека така да бъде. Влязъл другоселският поп, без да чука и щом кръчмата по това време била само с един посетител, почти празна, настанил се срещу него - срещу манастирския поп. Като нямало при кого друг, при него седнал. Ей, така, за да не е сам. Настанил се той и веднага подвикнал: “Дай ока силна ракия!”
Горхана дотърчал с ракията при госта. Налял му цяла чаша. Оня я гаврътнал наведнъж и рекъл “Помози Бог”. “Сполай на Господа” - отвърнал другият и пак млъкнали.
Пият и мълчат. Виното на единия и ракията на другия бързо свършвали. Скоро челата им се изпотили. Главите им така загрели, че от тях се вдигнали кълба от пара. Затурмили като комина на селска ракиджийница.
Бай Иван пак се обажда:
- Тя, селската ракиджийница, не турми - каза уверено той.
- А-а-а, турми, турми - обажда се друг. - Ти сложи сурови дърва в огъня, пък да видим тогава дали няма да се вдигне над нея пушек, та чак до облаците.
Селяните отново спорят. Повечето са на мнение, че със сурови дърва не се вари ракия - губи се време, докато заври казанът и трудно се поддържа после огънят.
- Само аджамии варят така ракия.
Лелека е недоволен.
- Аз да ти сваря ракия със сурови дърва, - каза той - има да пиеш от такава ракия до сутринта и пак няма да те заболи глава. Важното е капакът на казана да е добре облепен с тесто.
Сотир върти празната чаша в ръцете си.
- Колкото хора, толкова и начини да свариш ракия - мръщи се той и се обръща към играчите: - Докато ви слуша човек как варите ракия, виното ми свършило.
Поръчват вино на разказвача и той продължи:
- Бързо “направили главите” христовите служители. Свалили килимявките, а от тях се вдигнала пара като от недобре облепен с тесто капак на ракиджийски казан.
Сега никой не възрази.
- Подпийнали си порядъчно поповете и се скарали. Някакви свои стари вражди си припомнили и се сбили. Направо се натръшкали по пода.
- Какво станало? - пита играчът с падналата карта. Той все последен разбира, за какво става дума.
- Изпотрепали се - каза разказвачът. - Какво друго да стане!?
- И двамата!
- Да, и двамата - потвърди безцеремонно Сотир, но от това на него не му стана по-леко.
Околните често го прекъсват, уж слушат, а все нещо не чули, друго не разбрали и свое мнение имат за някои неща. Излишни и ненужни питания съвсем разсейват разказвача. Не му е по вкуса това.
- Кой с какво замахнал, кой къде ударил не било ясно но, че двамата са мъртви било вече видно.
- Бре, бре - тюхкат се селяните. - Бая ербап трябва да са били тези божи служители. Бре, бре-е-е.
- Бре, я! - сопна се разказвачът. - Така казал и Горхана, като видял бездиханни на пода христовите слуги.
Сотир допи виното и обърна чашата.
- Виното… - изрича той и млъкна.
- Какво вино? - питат наивно селяните.
- Виното в чашата ми свърши - каза той.
- Ей! Така ли? Дайте вино на човека! Долхане, бързо донеси още една каничка вино!
Долхана се разтича и чевръсто доставя пълната с вино каничка пред Сотир. Наливат му и чак като той отпи от нея продължи:
- Виното… - каза Сотир и кой знае защо пак унесено замълча и не продължи веднага.
- Какво вино - недоумяват селяните - нали ти донесоха вино.
- До главите на умрелите още капело вино от съборената бутилка, а Горхана вече се чудел какво да прави с тях и кършел ръце. Не знаел къде да ги дене? Како да ги прави!?
- Защо? - учудено пита Лелека.
- Как защо! Така ли да ги остави на пода на кръчмата? До сутринта да стоят там, та на другия ден всички в село да разберат какво е станало през нощта при него?! Навсякъде да се разчуе за резила му. Уплашил се той. Дострашало го, че ако хората научат за станалото няма да стъпнат повече в кръчмата му.
- Така е - съгласяват се и картоиграчите. - Не е шега работа двама божи хора да се изпотрепят за една нощ в кръчмата ти. Страшно е дори.
Сотир отпива голяма глътка вино. Доволен е - завладял е изцяло вниманието на обикновените хорица. Слушат го и той продължи:
- Мислел си Горхана: “Каква беше тя, каква излезе! Уж мирни хора, божи слуги! Ама страсти жежки и ето ти трупове”.
Чудел се той какво да прави и най-сетне си рекъл:
“Да става каквото ще, но трябва да се отърва от тях, да се отърва, догде е време. Я да взема да ги отнеса по-далече от кръчмата си, докато не е дошъл още някой късен гост. До реката ще е най-добре.
Речено, сторено. Начаса нарамил единия. Доста се напънал, докато го вдигне. Толкова бил тежък. Едва го отлепил от земята. Бързо духнал лампата, заключил кръчмата и с попа на рамо бавно заслизал в тъмното надолу. Нали неговата кръчма е горе, на високото бързо се заспускал по нанадолнището. Като стигнал долната кръчма, се спрял да си почине. А до реката имало още път, далече било до бързите й и чисти от всякакви лоши помисли води. Остави ли ги там, ще заличи всички следи от зловещата случка при него. Гледа той към кръчмата на Долхана - тъмно. “Затворил е вече - рекъл си Горхана - и сигурно спи”. Завидял му, че другият вече си отдъхва, забравил е вече за тежкия си ден и кой знае какви сладки сънища сънува. А той нещастният Горхан ще има да се мори и носи през тази нощ не един, а два трупа,
„То на кой ли му е лек този живот” - помислил си уморено той, но да се заеме пак с огромното безжизнено туловище на един поп вече му се отщяло. А имал и още един в кръчмата си. С отвращение погледнал в краката си, където безучастно лежал другоселският поп и си рекъл: “Защо да се моря да ходя с тоя чак до реката!? Далече е още, кога ще стигна там? Що не го оставя тук на Долхана! Нали е конкуренция. Да го прави, каквото си ще. Пък да се върна за другия, докато е още време. Ако се мотая така, нощта няма да ми стигне.” И той подпрял попа до вратата на кръчмата на Долхана. Сетил се, че оня до сутринта няма да разбере какво му е оставил на вратата и си рекъл: “Да му потропам, че да го събудя”.
Слушат селяните със зяпнали уста и мълчат. Гледат към Сотир и очи не откъсват от него. Не мигат - да не изпуснат някоя дума. Попиват всичко от казаното и не се обаждат, не го прекъсват. Зер, не всеки ден се приказват толкова страшни истории. Лелека, какъвто си е висок, току изпъва шия да чуе по-добре. И Сотир продължи:
- Потропал той на вратата и отвътре някой се размърдал. Сънният глас на Долхана, зад вратата, дрезгаво попитал:
“Кой е?”
Горхана престорено отвърнал:
“Аз съм, другоселският поп - излъгал той. - Лошо ми е, отвори. Ще пия една ракия.”
Побутнал в тъмното огромното туловище и бързо се отдалечил. Повече за какво да стои? Защо да чака? Разбудил, значи, когото трябва и си тръгнал.
Отворил вратата Долхана и що да види - в краката му, превит на две, се килнал другоселският поп.
“Бре!” рекъл той. “Какво ти е? Стани, ела тука да седнеш.” А попът ни мърда, ни шава.
- Какво да мърда, - мигновено се обади Лелека - като е умрял.
- Замъкнал го той в малката стаичка в дъното на кръчмата и се помотал да измисли нещо, което да е от полза за предалия Богу дух поп. Но като не можал нищо да измъдри си легнал.
“И утре е ден - рекъл той. - Утре ще му търсим колая. Нали утрото е по-мъдро от вечерта” - и бързо духнал лампата.
Горхана в това време се върнал в своята кръчма и нарамил някак си другия поп. С криволичене заслизал пак надолу към реката. Като стигнал пак до кръчмата на Долхана спрял и гледа - оставеният пред вратата поп го няма. А в кръчмата пак е тъмно. - “Значи, прибрал го е вътре и си рекъл: “Аз оня едва домъкнах до тука, този защо да тътря до реката? До там що път има още! Какво да се мотам в тъмното! Защо и този не го оставя?” - и не се маял. Подпрял и манастирския поп до вратата и пак похлопал. Зер няма да остави Долхана да спи чак до сутринта. Нека види, че някой пак му е донесъл нещо. Потропал, а отвътре пак се чуло:
“Кой е?”
Горхана с още по-престорен глас отвърнал: - “Манастирският поп съм. Отвори! Само една ракия ще пия, че ме боли главата. По-бързо, че ще се пръсна от мъка.”
Какво да прави Долхана! Главата го боли човекът, от него има нужда, при него идва, защо да не му помогне и отворил. А в краката му този път се търкулнал манастирският поп. Не шава, не диша, предал Богу дух. “Ами сега!” Огледал се навън. Няма никой. Усъмнил се нещо, но вдигнал оставеното му тяло и го внесъл.
Гледа Долхана, кръв. “Охо, - рекъл си той - работата е ясна.” - И човекът не е жив. Значи, отгоре на това работата е и нечиста.
Положил го бързо до другия поп и приседнал, че нещо го втресло и около него се завъртели какви ли не мисли.
- Ще се завъртят - бързо каза Иван - на когото и да се случи такова нещо, ще се завъртят, ще се втресе и ще превърти дори от ужас.
- Ще превърти - убедени са всички. - Като нищо ще превърти.
Селяните силно са се вживели от разказаното.
- Страшна история!
- Страшна.
- Но онова, което се случило после - каза Сотир - било по-страшно.
- Какво се е случило? - нетърпеливо питат околните.
- Каквото и да се е случило - отвръща Сотир - това си е вече друга история. Но най-важното, което разбрал Долхана било, - каза Сотир - че някой го е преметнал. Излъгал го е жестоко и му се е подиграл. Ето това е разбрал.
- А с поповете? - интересуват се картоиграчите.
- С тях какво е станало? - нервно надига глава Лелека и цял се ококорва.
Сотир бавно допи виното си, замези се с последните мръвки в чинията и се надигна.
- Окъснях - каза той. - Края на историята с мъртвите отчета ще чуете утре вечер.
Настана гълчава.
- Как така утре? Защо утре?
- Така - отсича като с брадва Сотир. - Докато ви слушах да бистрите как се влиза в хан, как турми комина на ракиджийницата и как Лелека вари ракия, дошло време да си ходим. Вече сме по първи петли.
- Как по първи петли!?
- Така.
- Кога мина това време, бе? - чудят се всички. - Как не сме усетили че то бързо-бързо си е отишло?!
- Така е, когато Сотир ти раздипля история с попове винаги е така.
- До утре - обеща им той и си тръгна. - Утре ще чуете останалото.
СТАРИЯТ ДОЛХАН
втори разказ
На другата вечер Сотир ловеца, който повече наричат Сотир хитреца с много желание и добро настроение се отправи към селската кръчма. Знаеше, че там го чакат, за да им доразкаже снощната история и покрай нея ще си прекара времето приятно, с пълна чаша вино и много мезе на масата пред себе си. Той влезе в кръчмата, видя, че всичко е според очакванията му и доволно потри ръце. Снощните му слушатели, заели вече местата си, го посрещнаха с оживление. Нали им бе обещал да довърши вълнуващата ги случка с труповете на двамата пияни среднощни гости в кръчмата, която така ги бе потресла, че сън не бяха спали. Бяха впечатлени, че събитието е станало на място, за която не знаеха и кръчмар, за който не знаеха нищо и не бяха чували.
Всеки бе дошъл с твърдото убеждение, че сега непременно ще разбере как е станало всичко като чуе края на историята за поповете. А Сотир тази вечер въобще нямаше намерение да им разказва за тях. Съвсем не му се щеше да му пускат после приказка, че само за попове говори. В никакъв случай! За двамата кръчмари от селото им, за тях щеше да им говори за тях щеше да им разкаже.
За единия всички знаеха, сигурни бяха, че го е имало, но за другия никой не бе чувал и все се съмняваха дали го е имало и дали изобщо е съществувал. Бил ли е, не е ли бил или е само в сотировото въображение. Това за всички сега бе все още загадка.
- Може да е някаква лакърдия - предположи Лелека.
Но Сотир го отряза и отсече като с брадва:
- Аз лакърдии не разказвам, лакърдии всеки може.
- Давай тогава!
- Докъде бяхме сигнали?
- До Долхана.
- До стария Долхан - поправи ги Сотир - кръчмар от недалечното ни минало.
- Така, де. Младият Долхан е тука. Мие чаши, но и той слуша.
Сотир е опитал вече виното, вкусил и от мезето, което тази вечер младият Долхан предвидливо им сложи не в чиния, а в голямата тава. Така, да е много, да стигне за цялата вечер и Сотир примижавайки с очи, сякаш си спомня кое как е било, а всъщност предугаждайки вкусотията в тавата бавно подхвана:
- Прибрал старият Долхан подхвърлените му от неизвестно от кого и къде убити Божи служители и се чудил какво да прави с тях. Двама през тази нощ го потърсили, все по никое време. И двамата Божи хора. За помощ уж дошли, пък и двамата внезапно се оказали мъртви, скоропостижно предали Богу дух. Всичко станало толкова бързо, преди още да се осъзнае и разбере каквото и да е. На единия му било лошо, другия уж само главата го боляло. От такава болка обикновено не се умирало, но ето, че тази нощ тук, в неговата пивница и това се случило. А той, уважаваният кръчмар - Долхана, който на никого нищо лошо не е направил, седи сега ошашавен с два трупа насред кръчмата си. Сред нощ отдавна било минало, а той още се чудел защо на нито един от тях не можал да помогне. Мислел си той над тези неща и не щеш ли, на вратата му пак се потропало.
“Бре, какво става! Полудяха ли хората тази нощ?” - сепнал се старият Долхан и рипнал.
“Кой е?”
Отвън някой пресипнало отвърнал:
“Пачик, Пачик е, отвори!”
“Кой Пачик, бе?”- не се сетил веднага кръчмарят. Сънен и замаян бил все още.
“Циганинът Пачик ли?”
“Да, отвори, че зъб ме боли. Ще умра!”
- Като чул това последното “ще умра” старият Долхан, начаса се втурнал да отлости вратата. А насред кръчмата му, прострени с цялата си дължина, все още лежали двете мъртви тела. Пачик отвън тропа ли, трупа. Слисаният кръчмар прибрал набързо единия в стаичката, да е на закрито, и като нямал време да скрие и другия само го покрил бързо с една черга и се втурнал към вратата. Циганинът вече тропал от силно по-силно. „Ами ако умре и той като другите преди него!”. Притеснено отворил, а от тъмнината, цял целеничък, като из под земята изникнал мургавият и винаги мръсен Пачик. С надута като гайда буза.
“Дай малко ракия да жабурисам зъба - помолил той. - Сто грама само. “
„А пари да платиш?”
„Нямам - признал мургавелът. - ще свърша някоя работа. Дърва да нацепя. Все нещо друго. Сега сипи малко ракия. 50 грама ще стигне.”
“Седни!” - му рекъл Долхана. Знаел той, че с 50 грама меракът му за ракия няма да се размине и му сипал цяла чаша.
Жабуриса се Пачик, търка болната си буза и наваля - как го заболяло, кога станало това и аха, вече си мислел, че ще му мине и ето ти, буза като гайда. - “Ще се мре” - навалял високо циганинът, а очите му пъплели все по шишета с ракия на тезгяха. Там били вторачени. Все тях гледали и Пачик си навалял своето: „Ще се мре”.
При тази думи старият Долхан целият настръхнал.
“Сакън. Двама вече ми стигат.” Но като съзрял искрящия поглед на късния си посетител, който продължавал все така нахално да пъпли по стъклениците с ракия, се успокоил.
“Няма да умре - досетил се старият Долхан. - Зъбът го боли, вижда се, но от умирачката е далече. Само да има кой да се впрегне на приказките му. За умирачката той хич и не помисля. Ракията е по-важна сега за него и случаят му помага, че може да я поиска. За ракия се захваща да излъже и дявола дори. Само да може, а иначе за зъба не лъже, ама да умира - няма никакво намерение.”
В главата на стария Долхан вече слабо се мержелеело идеята да се отърве от натрапените му мъртъвци. Единият си лежал все още там на пода, където бил довлечен, покрит с черга и кръчмарят скрито го поглеждал. Като забелязал как циганинът върти очи и все в пълните шишета гледа, нещо в главата му прищракало. Нещо мъчително и трудно за решение проблеснало и трайно се загнездило в умореното му от недоспиване съзнание и той хич и не обърнал повече внимание на брътвежите на циганина, а бързо му рекъл:
“Слушай, Пачик, ще ти дам ракия.”
Грейнали очите на мургавела, светнали отведнъж - като пълна месечина насред нощ в полето.
Селяните леко се оживяват. Те знаят как грее нощем месечината сред полето, поглеждат към Лелека и мълчаливо го сбутват, да не вземе да се обади пак за нещо и прекъсне интересната историйка,
“Ще имаш ракия да се жабуриш цял ден - рекъл му старият Долхан. - Ще ти дам цяло шише. Но тука има една работа за тебе. Нали каза, че нещо ще свършиш. Така да се разплатиш само.
- Казал - потвърдил циганинът.
- Ако го направиш, ей това шише е твое.”
Очите на Пачик лъснали като току-що извадена от зехтин маслинка. Никой не обърна внимание на сравнението. Маслинката не ги впечатли и Сотир продължи:
- Ухилила се подутата буза на Пачик, засмяла се циганската му душа, грейнало от щастие немитото му от седмици лице. Той трескаво попитал:
“Какво ще правя?”
“Какво! - бавно казал старият Долхан и потъркал замислено брада. - „Ами, ако се уплаши циганинът?” Нали е срещал и мургавели, които и от сянката си се боят.
“Какво толкова трябва да направя? “
“Кажи го нищо - рекъл Долхана. - Ето, напи се тука един клиент - започнал отдалече старият кръчмар. Не бил вчерашен да му се разкрие веднага всичко, от стара коза яре бил той. Не можел да му каже цялата истина. - Така яко се напи тази вечер, - хитро го подхванал старият Долхан - че не иска да си ходи. И от кандърми не разбира. Та, вземи го отнеси до реката, та да изтрезнее.”
“Защо до реката? - учудил се циганинът. - Тука отвън само не става ли?”
“Не - рекъл Долхана. - Не може - отсякъл като с брадва и лицето му възприело много сериозен вид. Дори тропнал с пръсти по масата. - Не бива. Ако е тука, пред кръчмата, като изтрезнее бързо ще се върне. Цяла нощ няма да ме остави да спя. Отнеси го по-далече, до завоя на реката поне. Оттам той няма да се върне. Свършиш ли тази работа, ракията я имаш.”
“Добре” - рекъл без да му мисли циганинът.” - Щом е за ракия, ще направи всичко. - “Къде е?”
“Ето го” - посочил Долхана завивката. - “Покрих го да не настине.”
Отметнал Пачик завивката и се опулил.
“Ама той поп!”
“Поп де, поп” - рекъл старият Долхан - какво като е поп. И той човек, редовен клиент, и той се напива. А като не може да си ходи, аз какво? Диван-чапраз ли да му стоя!? Отнеси го до реката. Отърви ме от него. Пък там той ще - не ще, ще изтрезнее.”
“Добре” - рекъл Пачик и нарамил тежкото тяло. - “Къде каеш да го занеса?”
“Поне до бахчите ” - уточнил Долхана - до завоя на реката го отнеси. Ако е по-близо, може пак да довтаса по някое време и ще ми досажда цяла нощ. Не искам да ми прави повече енгел.”
„А във водата да го пусна ли? - попитал внезапно циганинът и старият Долхан настръхнал. Не бил мислил за това той.
„Умрял човек, че и във водата?!” - после се успокоил - защо да не го пусне във водата. Нека на другия ден съселяните му, като го намерят не на брега, а в реката да си помислят, че той сам е паднал и се е удавил.
“Пусни го! - намръщено отвърнал старият Долхан и пак потреперил.
Голямо злодейство било да хвърли умрял човек в реката и стария Долхан вече изпитвал угризение на съвестта за прибързаното си решение. А циганинът бързо го подсетил:
- Там той по-бърже да изтрезнее. И по-надолу ще го пусна биля” - врътнал глава циганина.
“По-надолу недей” - казал уж загрижено Долхана, - “че е дълбоко.” Пък иначе и това му харесало, че циганинът ще пусне мъртвото тяло в дълбокото. Там и течението е силно, ще го завърти и отнесе толкова далече, че не го мисли.
“Ти какво - отвърнал циганинът - страх те е да не се удави ли? Щото, то като го гледам - рекъл язвително Пачик - той и сега не е много жив.”
“А, жив е,” - гузно го успокои кръчмарят и бързо добавил: - Жив е, ама е пиян завалията, много е пиян, та затова така изглежда.”
Излязъл циганинът, а Долхана бързо измъкнал от стаичката другото тяло. Подпрял го на миндера и го покрил. Все едно, че до преди малко е седял там. Не се забавил много Пачик, бързо се върнал и от вратата викнал:
“Давай ракията!”
Долхана му налял чаша ракия. Гаврътнал я на един дъх циганинът и облещил възмутено очи.
“А-а-а. Ти обеща шише.”
“Обещах” - отвърнал старият Долхан - но ти нищо не свърши.”
“Как така не свършил!” - опънал се циганина. - Аз нега, до бахчите както казал отнесъл. И за по сигурно във водата да изтрезнее пуснал.”
“Пуснал ама, той се върна” - хитро подхвърлил старият Долхан и дръпнал завивката от другия поп. - “Ето го. Седи тука и пак го обикалям. Ще ме държи буден до утре. Заради него цяла нощ няма да спя.”
А поповете си приличали. Едри и дебели и както били в еднакви черни раса и с бради, не можеш ги разпозна. Като две капки вода били. С изпитите две чаши ракия Пачик още по-малко би ги различил.
“Бре!” - рекъл циганинът - сигурно съм се напил.”
- Бре! - рекли и селяните около Сотир. - Гледай ти, какъв хитър син бил старият Долхан! Не знаехме. Той нали на нашия Долхан е дядо? За него ли говориш?
- За дядо му разбира се. На Киро Долхана баща му всички го знаете. Но дядото за тези работи е бил повече от всички други дори.”
- Много умен е бил, ей! Долхан, вярно ли е?
Киро Долхана, къде чул - къде не чул, все повтаря:
- Че знам ли. Може и така да е било - но от това, което все пак е чул е доволен от казаното за дядо му.
Повечето от селяните по масите са убедени, че точно така е било, защото са чували, че старият Долхан наистина е бил честен, трудолюбив и много умен човек. За Горхана обаче нищо не са чували. Някои се опитват да загатнат за това на Сотир, но той не се “върза” много-много на приказките им и продължи:
- Дал Долхана нова чаша с ракия на циганина и го подканил: “Ти пийни, пийни и си свърши работата! На мене ракията не ми се свиди. Отнеси го до реката и ме отърви от него, пък за другото не се безпокой. В кърпа ти е вързано. Шишето е твое. “
Изпил поднесената му пълна чаша циганинът. Ободрила го тя и освежила за предстоящото изпитание. Ракията го заредила с решителност и енергия, направо наляла нови сили за действие и той, без му мисли много-много, нарамил другото тяло. Стиснал зъби, колкото още ги има и излязъл в тъмното. А старият Долхан тревожно и много притеснено запребърсвал чистия тезгях. Неспокоен бил. Отървал се, значи от поповете, но не сбъркал ли като се е захванал с толкова плиткоумен човек като Пачик. Седнал Долхана на един стол, седи и чака. Чака, ама циганинът не се връща.
- Забави се нещо Пачик - разтревожил се старият кръчмар, но какво да прави! Оставало му само да чака.
- Какво чака? - попита Лелека.
- Не какво, а кого - поправи го Сотир. - Старият Долхан чакал циганина, а аз стоя пред празна чаша и чакам за още вино.
Мезето не може да свърши. Пълна тава е. Ще стигне за цялата компания и ще остане. Щедър е тази вечер Киро Долхана, нали история за дядо му разказват. И то каква история!
Картоиграчите стават и се размахват с ръце към него.
- Долхане, бързо вино. Донеси още вино, човекът седи с празна чаша.
Долхана донася вино и бързо го поставя пред разказвача. Връща се чевръсто и се облакътява съсредоточено на тезгяха да слуша. Зер, от работа ще пропусне цялата история.
Отпи от виното Сотир и продължи:
- Дошъл по едно време Пачик и кръчмарят му се скарал:
“Къде се изгуби толкова? Защо се забави?”
Старият Долхан бил доволен, че всичко е минало и заминало, но решил, че е по-добре малко да го погълчи.
Отървал се най-сетне от досадните си среднощни гости, но пак му се скарал, уж е сърдит, а не бил. Щастлив бил дори от свършеното и можел вече да помисли и за почивка, да си легне и да поспи като хората тази нощ. Само да изпрати Пачик.
“Сигурно този път си свършил добре работата? - рекъл той. - Само дето малко се забави. Занесе ли го?”
А оня, изморен и мрачен, мълчи. Не му се говори.
“Кажи, бе! Занесе ли го?”
“Занесе и оттатък биля” - едва изрекъл през стиснати зъби Пачик. - Занесе и разбрал.
“Добре, пийни и разкажи какво си разбрал?”
“Какво” - отвърнал Пачик - “Аз сега разбрал, защо той мене изпреварил. Разбрал как.”
“Е, и как” - попитал го озадачено старият Долхан и нещо го жегнало. Намирисало му на не добро.
“Ей така, на магаре.”
От бръщолевенето на циганина старият Долхан нищо не можал да разбере, още по-малко да проумее какво се е случило, но нещо все му подсказвало, че е станала някаква беля и го боднало под лъжичката. Уплашил се той, че се е случило това, от което се боял. Някаква непредвидена неприятност, от която да проличи и се разчуе за отнесените мъртви тела към реката. От това направо го втресло. Канел се вече да разпита по-подробно циганина, когато оня сам отворил дума за това:
“Пускам го аз нега във водата, да изтрезнее го пускам. Гледам към реката, той тръгна надолу, завъртя го водата.”
“Завлече го течението - искаш да кажеш?”
“Завлече и гледам пак - няма го. Значи си отишъл. Спокойно си тръгвам и поглеждам към пътя, а там той на магаре. Отгоре се качил, върху него седи. Клати крака върху магарето и бърза ли - бърза. Подминава вече воденицата. „Ще ме изпревари” рекох. Ще дойде пак тук. Преди мене ще дойде и пак ще трябва да го нося. Пак да бъхтя с него пътя до реката.”
“Какво магаре, каква воденица?! - втрещил се старият Долхан. - Кого си видял? “
“Как кого? Попът!- отвърнал Пачик. - Нали това разправям.”
“Жив?” - усъмнил се старият Долхан. - Щото тука нали той беше мъртво пиян.”
“Пиян, ама като се качил на магарето и бърза ли бърза, ръчка магарето по врата, не се стига. Аз какво да правя? Ще ме изпревари, рекох си, и като грабнах един кол от оградата на бахчите…”
“Какви бахчи? Какъв кол?!” - смаял се старият Долхан.
“Нали това ти казвам, чак до там беше стигнал… до бахчите - с много горчивина в гласа се оплаквал Пачик.
“Не може да бъде” - не повярвал на чутото старият Долхан.
“Може” - твърдял циганинът - и тогава удрям аз него с кола по главата. Хващам го за яката и… Не го носих. Влачих го до водата. Той и да го влачиш, пак тежи и му разправям. - Аз тебе на завоя на реката оставих ли те? Пуснах ли те във водата да изтрезнееш? Ти къде си тръгнал сега, къде вървиш? Защо бързаш? На кръчмаря енгел ли си тръгнал да правиш? Да не го оставяш да спи до заранта ли! Така ли?! На ти, на още един. Махам с кола и го приспах. Сега вече няма да дойде. Това сигурно. Няма да се вясне повече тук, до утре заран.”
“Бре-бре, - рекъл си старият Долхан. - Каква стана тя!? Докато бяха два попа, че станаха и три…” - Три попа!” - не се усетил кога изрекъл на глас той.
“Не три, бе - чул го Пачик. - Той един, ама като е на магаре, така му се пада - бръщолевел си своето Пачик.
“Мили Боже, - рекъл си старият Долхан - сложих си още един грях на душата.”
“Гледам пак реката - продължава циганинът - не излиза, влачи го водата, към дълбокото отива. В яда си в дълбокото съм го пуснал.”
“Защо бе, Пачик, си го пуснал в дълбокото? - изплакал от немай какво старият Долхан, като вече много тревожно се замислил за третата съвсем невинна тази нощ жертва, за която бил виновен само той. - Ще се удави.”
“Да се удави - отвърнал безгрижно циганинът. - Нали няма пак да се върне и пак да го нося. И на тебе енгел няма да прави. Нали така? “
“А магарето?” - попитал старият Долхан, като силно се опасявал, че и с него се е случило нещо не добро. Може да го е застигнала злата участ на стопанина му.
“Е-е-ех” - въздъхнал циганина - аз ако го бях хванал, нямаше да вървя пеш. С него щях да се върна. Бързо да дойда. Ама то избяга и аз пъхтях ли, пъхтях по целия път до тук. Затова закъснях.”
Прехапал долна бърна старият Долхан - каквото станало, станало. Нищо не може вече да върне, нищо да поправи повече. Още една съвсем невинна жертва през тази нощ, ама няма как.
“На, вземи” - рекъл той на Пачик и му подал шишето. - И на никого недей разправя, какво си правил и какво се е случило тук нощес. То, никой няма и да ти повярва, ама най-добре си трай.”
“Няма” - обещал циганинът.
“Мълчи си, че за резил ще станем. И кучетата ще ни се смеят за тези три попа.
“Бе, той попът е един” - мърморел и се жабурисвал все така с ракията Пачик и си навалял своето. Наваля ли, наваля врели-некипели: - Ама като е такъв голям дявол и на магаре, аз какво да правя? С кол по главата и толкоз. Това е.”
Изпратил Долхана Пачик, заключил вратата и легнал да спи. Легнал си, ама сън не го хващало. Мислел си все за случилото се и все му се струвало, че тая работа не е току така. Че някой му е скроил този кюляф. Погодил му е номер. Но кой може да е?
Човъркала го тази мисъл през цялото време и не му давала мира, не можал повече да заспи. Като трън в петата му била. Глождила го през цялата нощ - “Кой ще да е?!” Въртял я той цялата случка. Премятал я така и инак я прехвърлял през главата си. Как ли само не я обръщал. Тормозила го тя и през деня. Мътил я той цял ден и най-накрая я измътил.
“Горхана ще е - рекъл си - само той може да направи това, да подхвърли две мъртви тела пред вратата ми. Само той е способен на такава подлост. Единствено той може да измисли такова нещо. Никой друг! - рекъл и настръхнал. - Само той може да си го позволи. Това повече не може да се търпи, не трябва да го оставя така. - “Ще го науча аз, - заканил се той. - Ще му дам да разбере? Ще му покажа с кого си има работа. Ще му посоча къде зимуват раците. На кого се подиграва глупакът му с глупак!?”
Тази мисъл го тормозила цял ден. Място не можел да си намери от яд. Въртял се той като муха без глава. Като петел без пера се чувствал.
Злобата напирала в него с такава сила, та щяла да го пръсне. Едва дочакал вечерта. Рано затворил кръчмата. Взел стария си хайдушки пищов, с който не бил гърмял от много време и го пъхнал в пояса си. Не бил сигурен ще гръмне ли пак, но го взел и право при Горхана. Разгеле, заварил го сам. В кръчмата нямало никого. Застанал той очи в очи с него, тропнал с пищова по тезгяха и му рекъл:
“Горхане, тази бъркотия с поповете е твоя работа.”
Облещил очи оня, не смее уста да отвори.
“Тези три попа са твой кюляф. Ти ми го скрои.”
“Те не бяха ли два?” - едва изрекъл Горхана.
“Бяха, ама после станаха три.”
“Не” - скокнал Горхана. - “Не са моя работа.”
Вдигнал още по-високо пищова старият Долхан. Насочил го право в челото му. С такъв пищов шега не бива.
“Човече - креснал му той - ти сам се издаде, че знаеш колко са поповете. Да, два са. Толкова ми донесе през нощта и ми ги остави пред вратата. Два трупа да ми подхвърлиш ти през онази нощ, ей така пред вратата на кръчмата ми! “
“Не съм - опитал се да възрази Горхан, но старият Долхан тропнал с пищова по тезгяха.
“После обаче те станаха три - казал той - и за това си виновен само ти. Няма къде да мърдаш повече. Признавай! Не признаеш ли, гръмвам те като нищо. Хич няма да му мисля, гръмвам те и никак няма да ми домилееш. За нищо. За нищо няма да ме е жал. Още повече за мръсник като тебе, който може да измисли такава подлост и никой няма да съжалява, че съм те гръмнал.”
Ругал го Долхана, псувал го на поразия.
“Мошеник с мошеник! - викал му той. - Мислеше, че няма да разбера? Няма да се сетя. Глупак си ти. Щом вършиш такива подли неща, щом се занимаваш с такива мръсни работи, ти си само за трепане - и залепил за сетен път дулото на стария пищов до челото му. Признавай, иначе си гръмнат. Друго не заслужаваш! Само това.”
Сотир внезапно млъкна и пак побутна празната чаша. Не бърза да разправя. Лелека се повдига от стола.
- Какво станало после? - пита той.
- Какво станало, какво станало - сеща се играчът с асата. Той винаги мисли по-бързо от другите, и затова асата му вървят, показа празната чаша на разказвача и крещи на всички:
- И виното пак му свърши на човека и то на най-интересното място, а всички го питате какво е станало? Ето какво е станало.
Кръчмарят бързо донася пълна чаша на Сотир. Той отпи голяма глътка и уверено продължи:
- Какво да стане! - каза Сотир. - Признал си. Казал, че това е негова работа. Как няма да не го признае. Пищов имал пред себе си.
“Бре! - рекли и селяните около Сотир. - Гледай ти! Чудесии!
- Дали той е можел да гърми, си е друга работа.
“Като е така” - рекъл Долхана - “обирай си крушите и до утре да те няма в наше село.”
“Ама как!? Да оставя и кръчмата и стоката?”
“За стоката и кръчмата съм помислил” - рекъл той - “ето ти плата” - и изсипал шепа жълтици на тезгяха.
“Това е малко” - завайкал се Горхана. - “Аз само вино и ракия имам тука за толкова пари.”
“Много - малко, това е”- отсякъл Долхана. - “Аз повече не давам. А ти не се ли изнесеш от село, идвам и те гръмвам. “
Оня кърши ръце и се моли. Нищо не хваща дикиш.
“Толкова си ми опротивял - говорел старият Долхан - че няма и да те мисля. За тази долна постъпка, която си позволи, която ми направи, не мога иначе, сега само това заслужаваш.”
Сотир млъкна. В кръчмата настъпи тишина. Само Лелека не се стърпя и пита:
- И той какво? Махнал ли се?
- Ще се махне, ами - каза Сотир. - Да има днес друга кръчма в село?
- Ето, това е - казват картоиграчите. - Затова значи си е отишъл.
- До сутринта си обрал крушите - потвърди Сотир. - Пищов имал човекът пред лицето си. Не какво да е. Можел ли е той да гърми, си е друга работа. Така оттогава в селото ни е останала само тази кръчма - на Долханите.
- От баща му?
- Не, от дядо му.
Селяните поглеждат към кръчмаря.
- Долхане, така ли, бе?
А той - къде чул, къде недочул или изпуснал вече най-интересната и навярно най-важната част от историята, току отвръща:
- Че знам ли, може и така да е било.
Лелека каза:
- А аз не помня някой друг да е споменавал нещо за Горхана. Дали наистина го е имало!? А може да го е нямало - усъмнява се той.
- Имало го е! - убедени са картоиграчите. - Щом сега в село имаме Долхана, значи сме имали и Горхана.
Сотир потвърди:
- Така е! Имали сме и друг кръчмар, и друга кръчма. Ей там, горе са били.
За трагедията с поповете никой нищо не пита, никой не се сеща да ги спомене. Какво е станало после с тях, след като са набутани от Пачик във водите на селската река? Изплавали ли са някога някъде по завоите или язовете надолу по бързата река? Открил ли ги е изобщо после някой някъде? Не. Никой нищо не пита, не споменава за това, а за Горхана все така се съмняват. Дали го е имало, или го е нямало?
Селяните по масите сега само за кръчмарите говорят. Сотир се усмихва. Ще го набеждават те, че само за попове им говори!
- Имало го е Горхана - увери ги много авторитетно Сотир и замези. - Та нали името му значи хан на горния край на селото. Това значи! - и доволен надига пълната чаша с вино. - А да нямаме сега друга кръчма в село, си е заслуга на стария Долхан. На никой друг!
