Рени Васева

КВАРТАЛ ПРЕЗ ЗИМАТА

Кварталът, събуден
в неделното утро,
отваряше бавно очи.
Една сънена, мокра,
причудлива мъгла
заличаваше всички следи,
всяка мисъл за лято.
Ето на, на терасата
прането изчезна,
само двата ръкава
на твоята риза
помахваха слепи
и навлизаха често
в полезрението
на моя прозорец.
Беше странна на цвят
тази близка мъгла,
беше споменна и горчива
като жълтия грис
в пластмасови чашки,
дето направих вчера,
но забравих да сложа захар.

***

Вторникът сложи на масата
тънък резен
от сладкиша на слънцето.
Лакоми, облаците погълнаха
сладостния светлик.
Като черен петел
изкълваха всяка трошица.
Срещу мен притъмня
един тъжен панел,
терасите му запяха
декемврийска мелодия
в хора на студения вятър.
Кафето изстиваше недопито,
пръстите ми се лутаха
по клавиатурата
като гореща молитва.
Улавях дъха ти - кубчета лед,
там някъде, в някакъв град
на брега на морето,
което лениво облизваше
последното слънце -
огромна лъжица със мед.

***

Тежък ден,
този петък продължи
със години.
Смъртта премина и спря
на съседната улица.
Никой не се учуди,
никой не възропта,
даже никой не вдигна глава
от телефона си.
Завикахме след това,
след това закрещяхме,
съвсем бяхме
потресени,
някои обвиняваха,
някои даже проплакаха,
че няма невинни -
всички бяхме замесени.

***

В събота погребахме
краткото слънце
и примирени
се прибрахме в панелките.
Дълго време седяхме
на диванчето в кухнята,
гледахме как рекламите
ни заливаха,
как потъвахме в тях
и се давехме, давехме…
Денят си отиваше,
нощта прегърна квартала,
залюля го
с майчинска грижа,
обеща му спасение.
В съня си всички пътувахме
в щастливото измерение…

***

Дон Кихот,
уморен от сражения
с толкова вятърни
мелници,
най-подир се завърна
в моята кухня
(два на три,
колкото да се обърнеш)
и седна на диванчето
в ъгъла
с дистанционно
в ръката.
Много исках
да го прегърна,
но не биваше да е сега.
Прибрах му палтото,
шлема почистих,
после панталона,
накиснах бельото,
извадих нови чорапи
(купих ги вчера от “Лидъл”).
После до фурната
цял следобяд
пекох за Никулдена
рибата.
Дон Кихот
ме поглеждаше
от време на време,
рецитираше своите
гръмки поеми,
говореше за борбата
срещу заразата,
за омразата си
към враговете,
дето от небето
с едни самолети
ни тровели въздуха.
За демокрацията
и свободата.
Дон Кихот е поет,
аз съм само
прислужница,
една Дулсинея,
дето вечер уморено
се взира в луната
и мечтае
да литне към нея…

***

И дъждът
се удави в морето,
две-три мълнии
запалиха
на хоризонта
старата дреха,
а след тях
стана още по-тъмно.
Очите ни не видяха
оня призрак на кораба,
дето в бурята
с дълбините говореше
и привикваше
моряци на борда.
А дъждът
се удави в морето
точно в оня час,
след който е светло,
след който и водата
разсъмва,
утаява надеждите,
приласкава, залюлява
своите мъртви
и се готви
за ново възкръсване…

ГРАДСКА ЗИМА

Заледените улици
просветват седефени
в прегръдките на градеца.
Като кротички миди
са разтворили шепи
и шепнат презморски сюжети.

Презморски сюжети
за незнайна земя,
кораб ален и мореходци,
дето ще слязат,
помамени на брега,
за да си търсят късмета.

Заледените улици
просветват седефени,
още малко бисери в шепите,
а във късното утро
този бряг ще затрупат
пенеста луга и киша.

И с тъга ще въздишаме
аз, ти и съседите,
(и черният им котарак)
за градеца с червените
керемидени покриви,
с най-топлите пазви от сняг.

***

Преброждаме зимата
само наужким
като в приказната гора -
с вълшебни обувки,
преброждаме “Витошка”
в смог и мъгла.
Планината отсреща
оголва гръдта си,
готова за ласки.
Преброждаме
слепите улици,
събрали крясъка
на нашето детство,
събрали слънце и сянка
в дворчета -
няколко стъпки,
и играем, играем
до мръкване.
Там пак си простират
прането отвънка
и по далчевски
е уютно и тихо,
някой пее
в тясната кухня,
някой го слуша
усмихнато.
А комините мъдро
пушат
като в нашето детство
и внимават
да не изцапат прането.
Преброждаме зимата…

***

Прибързаха слепите
декемврийски мъгли,
изтекоха
по магистралата,
потопиха
цяло кръстовище,
а молът бе просто
Титаник.
Светлините се давеха
в океана,
гаснеха срещу мен
в необята,
потъваха и се издигаха,
пулсираха
в тревожен сигнал.
Светофарите издаваха
оня звук -
като корабна сирена
в мъгла,
дето значеше само това -
премини.
Заледената снежна земя
премини,
премини през града -
тъжен айсберг,
за да видя в очите ти
своите дни,
да се скрия в ръцете ти
от нощта,
премини,
аз те чакам отсреща…
Някои катастрофи
са неизбежни.

***

Под снега са погребани
счупени плочки
и бетонирани
софийски дървета,
заличени са всички
асфалтови кръпки,
сметта, насъбирана
в събота и неделя,
вае приказни
снежни изделия
и ги излага
в черно-бялата гама
на зимната градска витрина.
И цялата улица
е потънала в пух,
толкова крехък,
толкова краткотраен,
след малко ще си замине…
Внезапно дочувам
тънък звук на цигулка,
после някой разсипва
цяла мелодия,
разпилява я острият вятър,
раздира я на парчета,
отехтяващи с плачещо ехо
в каменните гънки
на сградите,
гумите на колите я размазват
по замръзналите павета.
Цигулката нежна на зимата
се събира цяла
в сърцето ми.

***

Припадна в квартала
на тънки воали
декемврийската градска мъгла.

Полегна в началото
по гръдта на поляната,
после сградите приласка.

Една по една
те се губеха влюбено
в прегръдките й чаршафени,

от време на време
тераса изплуваше,
прозорец надничаше плахо…

А аз пропътувах
през цялата улица
след силуета ти тънък

и даже подвикнах
да ме почакаш,
не исках да те изгубя.

Един автобус
се гмурна в дълбокото,
изскърца внезапна спирачка.

Очите смъглени
на светофара
упорито гледаха в мене.

Ти се затича,
аз се затичах,
автобусът отвори вратите,

ти се изгуби,
повлякъл мъглите,
повлякъл душата ми влюбена.

***

На Даниил Хармс

Вървяхме мъртви в света на зимата.
Гладът ни водеше
по вълшебни килими,
по покривки в гостната, дето чаят възвираше,
нежна, бяла дантела
и блините върху нея.
Вървяхме мъртви в света на зимата,
гладът отрупа
прозореца с ябълки,
Адам и Ева спяха в градината,
сити и румени,
облекчени, смирени…
А ние бяхме въдворени в леглата си,
по коридорите
виеше вятърът,
лудият вятър, който надничаше
от всяка пролука
с лика на момичето.
Онова момиче, което вчера
ми даде коричката си,
днес вече е вятър,
днес е постеля за моите думи,
думи оловни,
думи куршумени.
От болничното си лудо разпятие
не те укорявам,
Господи свише,
че си ме оставил и днес да дишам
отровния въздух…
Но нека гладните
думи сурови
не се превръщат в кипящо олово
и не засипват
света ни шумен
като куршуми, като куршуми…

***

Беше бяло,
по-бяло от съмване,
и снегът се топеше
в очите ни.
Рукна буйна вода
в огледалото,
плачеха за лято
петите ни.
Бяха боси
и тичаха, тичаха,
всяка сутрин
роса ги облизваше,
беше жива вода
и отмиваше
всеки страх,
всяка пагубна мисъл.

През девет земи
в десетата
ни водеха
петите от детството,
но обути в обувки
железни,
вече не тичахме
лесно.
Беше бяло,
по-бяло от съмване,
а за залез
се готвеха дните ни
и се гледахме пак
в огледалото,
и плачеха за лято
петите ни.

***

Сдъжди се над селото,
замъглиха се тежки върхари,
гладните врани поглеждаха,
наклонили глави.
По пътя, обрасъл със жилави,
мокри треви,
се спъвахме срещу залеза,
зад гърбовете ни сенките
лакомо лазеха.
И нямаше живи сред къщите
в полумрака,
и кръвната плазма на слънцето
се източи съвсем,
селцето лежеше в постелята
на планината…
Поредният кротък покойник,
със света помирен.

***

Опустяват могилите,
погребани във тревите,
стиснали в шепа пръст
белите кости на майките.
Опустяват пътеките,
хванати здраво за гърлото
от тревисти въжета,
изплетени на разсъмване.

И раните зейват, уж скрити
от хорския поглед,
и костите тръгват
по свои незнайни поляни,
зелените пасбища,
за агне и вълк обещани,
изсъхват на вятъра,
изсъхват без нашите сълзи…

***

Ще се будим,
приютили златисти звезди
под клепачите,
ще си търсим
ключовете
по всички джобове на ризите,
днес сами
сме пазачи на онези,
вълшебните извори,
днес вече
ще плачем
с бисери и маргарит.

Ще се будим
със някакъв сладостен
вятър в косите си,
заплели
мъгливи миражи
и съзаклятия,
ще се търсим
през всичките девет морета,
пустини и зъбери,
за да дишаме, дишаме,
дишаме въздуха
в своите обятия.

***

Беше късно,
толкова късно,
за полегналите в мрака
треви, дъждът ги давеше
непрекъснато,
завихрил яростно черни води,
черни води за черни момичета,
за черна обич и черна съдба…
Отгърмя барабанено
по стъклата от снощи,
после рукна в канавките
като река. Беше късно,
толкова късно,
не успях даже
да те настигна.
Ти надвика дъжда
с думи безплодни,
отекнаха слепоочно,
като циреи се надигнаха.
Погромният дъжд
на думите,
притихнали вече,
сведени до някакъв шепот.
Чувах гласа на тревите,
удавени в екота,
отмити в порой
на нечувана самота.
Самотата на вълчия вой
в дивата градска гора…

***

Покрай стария лунапарк
тази есен бе пусто.
Светлините загубиха
битката със звездите,
люлчиците планети
спряха да се въртят,
отнетото слънце замръзна.
Галактически мрак
настана, а гравитацията
отслабна, боята се лющеше
като съсухрена кожа,
виенското колело се разложи
на своите тъжни вагончета.
Една принцеса в каляска
дърпаше юздите на вятъра,
от време на време се стряскаше
от тревожния птичи крясък,
но търпеливо очакваше принца.
Вихрогончетата, застинали
с разширени зеници,
гледаха право в небето,
сякаш политаха всяка нощ.
Тъжен разкош искреше
в плюша на двете мечета,
погребани сред отломките
на зарязаното стрелбище.
Още чуваха детски гласчета
да викат “Вижте ни!”,
гърмяха пушките и смеховете.
Идваха даже двама поети,
дето разделяха за закуска
едно кафе и геврече, а после
се впускаха в своите драми,
напрежения и съмнения.
Покрай стария лунапарк
тази есен бе пусто.
Радостта го напусна,
консервирана във монитори.
Още гледахме старите филми,
още помнехме лятото си -
последното, синьо лято
и детство вълшебно…

***

Думи валят в тишината,
засипват съня ни,
настаняват се в стаята,
на нощното шкафче
остават задълго.
После скачат на пода
и играят щастливо,
подреждайки в мрака
някакъв пъзел.
Твоите думи, моите думи,
тихи и скромни,
плахи и романтични.
После няколко викат -
безотговорно,
съвсем непривично,
и се втурват в нощта -
думите неприлични.
После пак е безмълвно,
онемяваме, оглушаваме,
с парчета от пъзела
всеки си ляга.
И се завиваме с одеялата си,
твоето - синьо, моето - шарено.
После заспиваме с няколко думи,
тъй, между другото казани, и наум.
После…Вероятно ще скрием
думи куршумени
за войната си утре. Бум, бум…

***

Нощта този път
е сенчеста и потайна…
Незнайни земи,
миражни морета,
карамелени острови
в зелено и залезно,
дивашките стъпки
по розови пясъци,
маймунските крясъци
и палмите в утрото.
И слънцето, слънцето…
Прогаря зениците,
изтичат очите ни,
но ние сме вперили
поглед в моретата
и търсим Итака.
Оная, зелената,
с огнищата бели,
с планинските хребети,
с хайдушките сборища,
с лозниците по стоборите
и самодивите нощем,
дето ни чакат
да ни превържат раните…
Прииждат водите
и заливат Итака.
Ной ни остави
на сънищата и мрака ни.