Весела Страшимирова

О, Ропотамо!
Над тебе орли прелитат само,
и в тишината ти вливаш своя ропот във водата
на Черното море.
О, Ропотамо!
Преметнал пушката през рамо,
аз виждам: слиза към брега ти
странджанския смел войвода -
ръцете кървави в тебе да измие.
О, Ропотамо!
Когато ти гориш в привечерния пламен,
не е ли то кръвта на странджанския смел войвода,
загинал някъде под свода
на буковия лес?…
И днес, когато ти със притаена жалба
под брястове вековни, оплетени с лози,
провираш своите води,
не си ли ти стаил в шепота си още галба
и спомени за прежните юнаци?
Ти приказка, която пей и слиза
през странджанския лес
към Черното море!
И днес, когато в струите кафяво-морни
на твоето златосковано устие,
тъга душата му опива,
затуй: че всичко в тоя свят -
и аз, и ти, и някой друг
оттук
безследно си отива…
Остава само в рамката от бук,
скали, лози, бръшлян -
вековната ти жалба, Ропотамо!…
Какво е мъка, смях, възторг и смърт?
Тъй както сянката на облака пътува
и чезне, плъзгайки се над земята.
Така животът бързо ще отплува
като един недобленуван блян.
О, Ропотамо!
тъга навява твоята пустинна красота,
тъгата на тракойската земя…
Напразно пее черноморец свеж,
криле отпуща морния копнеж…
Носталгия трепти над тез води,
където сянката на миналото неспокойно
от петстотин години бди.
Над умълчаните води
гасней вечерното злато.
Къде сте вие, влюбени?
За вас е цъфнал кървавия мак
на вечерта…
Над стихналия бряг
орел излита от скалата срещна,
завива в кръг и кацва по-далек,
и сякаш, че видение миражено - чезне
на хоризонта кораб лек.
Защо пътуваш, Ропотамо?
Затуй ли, че отвъд
е все оная робска пустота?
О, искала бих своята душа
с притихналата жалба
на твоите води да слея
и песен на таъга, и галба,
избликнала из твоите гърди,
с тебе са запея!
О, незатихващ ропот на горестни води!
Отвъд - под чужди небеса на стража бди
самотна Махиада,
където чужденецът още влада.
И вечер, в пламналите небеса,
гори тя - скръбна Махиада,
като сърцето на прободен воин…
О, Ропотамо!
Над теб се носи трепет неспокоен…
Да бих могла тъгата да превърна
чрез заклинание в сила
и твоята пустинна красота
пред другите в песен да разгърна!…
А през нощта, когато месецът изгрее
от Черното море
и като факел огнекървав
над твойто устие се спре,
по тебе бяла ладия със знаме от трицветна свила
ще премине.
И дълго някой при кормилото ще бди,
унесен в жалбата на твоите води,
заспива буковият лес.
Ще сляза по пътеката,
обсипана със златен пясък,
към теб - до извишения вековен бряст.
И, сгушена във тишината,
ще слушам как незапирно ти пътуваш,
Ропотамо.
Ще бъдем само двама -
ти и аз, във оня чуден час,
когато багрите угасват…
О, ропот на свещените води -
чрез заклинание в песента ми пребъди!…

——————————

в. „Литературен глас’, г. 7, бр. 244, 10.10.1934 г.