Банко П. Банков

Наскоро бе публикувано второ издание на романа в стихове „Милена” от даровитата поетеса, темпераментна публицистка и eрудиран анализатор Елена Алекова. Наред с романовия текст са представени литературни анализи, спонтанни читателски отзиви и информации за състояли се представяния на творбата.

Изтъкнати критици и творци са дали висока оценка за радващата изява на младата в годините на първото издание поетеса. Цялостен художествен анализ на сюжета, на родопското материално и духовно битие, открояване на посланията на романа правят Николай Василев и Наташа Манолова.

Николай Хайтов акцентира върху политико-документалната рефлективност на поетесата. Оценява критичните й позиции спрямо неслучения демократичен преход у нас, ролята на Горбачов и Елцин в руската перестройка, гнева й заради натовските бомбардировки над Сърбия, по време на косовския конфликт.

Петко Тотев вижда по оригинален начин философски „сплитове” на акценти от поетичния текст на Алекова с историческото, културно и религиозно българско и общочовешко наследство.

По-кратки фактологически ориентирани положителни анализи публикуват Ана Александрова, Григор Чернев и Здравко Недков. Поетът Велин Георгиев изразява с емоция и категоричност високата си оценка за романната изява на поетесата и с присъща увереност вижда възможност за композиционно уплътняване във втората част на творбата.

Особено впечатлява отзива от талантливата тревненска поетеса и краевед Вера Христова. Тя изтъква категоричния успех на Алекова в стихотворно писмо, майсторски повтарящи метриката и римната организация на романните строфи.

„Милена” е впечатляваща творба още с архитектониката си, в две обемни части по шест глави, всяка част с предисловие и послеслов. Над хиляда и двеста петоредни строфи, майсторски обрамчени римно.

Първите четири реда във всяка строфа се римуват кръстосано, а петият се римува с началния шести от следващата строфа. Това звуково обрамчване се следва неотклонно и тактува вниманието в интригуващия романов разказ.

Използваната сложна текстова организация в толкова обемен текст е ненатрапваща се, поради спонтанността на изказа, но е извънредно трудна.

Доказва високия поетичен дар и впечатляващата академична школовка на толкова младата поетеса в годините на създаването на творбата.

Алекова отправя поетичните си послания към читателя непринудено, но зад подкупващата разговорност се таи майсторско класическо слововладеене.

Интригуващият сюжет се разгръща сред плътно живописана природа. Рядко дори в майсторска проза може да се срещне толкова релефно „вместване” на разказа в натурни цветове, звуци, ухания.

Органично са втъкани фолклор и легенди, езическите вярвания, елинска митология; цивилизационно наследие, оплождащо от векове света на изкуствата.

Наред с това Алекова дълбоко познава двете монотеистично религии, съдбовно сблъскали се в борба за господство в Родопа планина, разпъвали душите на сънародниците ни родопчани.

Болката и съчувствието й към изстрадалите планинци, художественото пресъздаване на фрагменти от съдбата им, издига творбата над чисто литературен контекст, тя е навременен отговор на неотложни национални необходимости, лек за незараснали рани.

Текстът е отсенен от лек скепсис, от чувство за хумор. Когато вълнението, гневът или невярата дистанцират авторката от герои и постъпки, тя се обръща към читателя в лирически отклонения.

Категорично чужда на конформизма, Алекова не се смущава да изрази ясно гражданските си пристрастия; леви, както у повечето истински интелектуалци.

Но като високо етичен съвременник изтъква, че не очаква всички читатели да споделят любовите и омразите й. Признава им свобода да се отграничат от пристрастията й, ако не иначе, то - като прескачат съответните идейно ангажирани пасажи.

Себеиронията, „отстраняването” от сюжета и влизането в пряк диалог с читателя или в скептичен самоанализ имат своя оправдан смисъл. Така демократично се предоставя възможност за алтернативно гледище, повишава доверието към разказа.

Автор с висока академична школовка, Алекова познава „техниките” на писатели-предходници. Тя ситуира възлови моменти от действието, нравствени сблъсъци на героите пред знаков декор.

Във философския спор за проникване и отблъскване между „свобода” и „красота”, когато превъплътеното в Змия зло и героинята се носят над страховити пространства, се надстроява аналогична образност от „Майстора и Маргарита” на Булгаков.

Но много места текстът отпраща към антични легенди, библейски притчи и апокрифи, цитират се пасажи от паметни стихове на Шекспир, на Пушкин, на Тютчев, на Аненски, на Фет, на наши талантливи поети, Г. Христов, К. Донков, Е. Евтимов, В. Георгиев. Така високо ерудираната авторка обвързва конкретности от повествованието с азбучни човешки добродетели и грешности, увековечени в изкуството.

Разговорът с читателя органично се преосмисля в разговор със себе си, сложността на себепризнанието предопределя поемането на риск от читателско неразбиране. Така Алекова смело стига до плашещото, но дълбоко прозрение, че е невъзможно да се осмисли живота без смъртта.

В повечето от публикуваните анализи се отбелязва благотворното влияние върху романа „Милена” на знаменития роман в стихове „Евгений Онегин” от Александър Сергеевич Пушкин.

Класическата постройка на разказа, лирическите авторски отстъпления са в успоредица с Пушкиновата творба. Успоредицата обаче е в обогатяване на традицията, а не в копирането й.

Като се почне от формалната разлика, Онегиновата история е разказана в „октант”-и, докато, както отбелязахме, в „Милена” сказът е по-сложно организиран, в свързани римно петостишия. Ритмиката в „Евгений Онегин” е в четиристъпков ямб, а в „Милена” описателността налага петстъпков.

Пушкинската бистротата на стиха, необятната му цивилизационна осведоменост, „отстраняването” от разказа насаме с читателя, са преосмислени от Алекова чрез натрупания фактологически и психологически човешки опит през изминалите два века.

Във втората глава на романа тя отчита коментарите за възможна успоредица между творбите.

И с лека усмивка отбелязва, че ако използването на ямбичната стъпка е повод за търсене на „отражения” от „Онегин” върху „Милена”, то защо да не се направи отправка от „Милена” към поемата „Ад” от Данте, сътворена от знаменития флорентинец също в ямб.

Поради това Алекова интелигентно оставя без повече коментар търсенето на сходства и влияния в творбата й. Историята в „Милена” е същностно българска, обрамчена от митичната Орфеева Родопа. Белязана е с исторически тегоби и предания, бит и вярвания, общности ценности, толкова различни от онези на дворянски Петербург под скиптъра на Николай Първи.

Надстрояването на класическото наследство в „Милена” трябва да се анализира на друго ниво. Природно даровитата поетеса има рядко срещания шанс (често недооценяван от нашенското поетичното войнство), да е с високо академично образование, да познава в дълбочина световното поетично наследство.

Това е обусловило възможността в романната си поема да се оттласне, да надгради образците. Алекова превръща интригуващите лирични отклонения от текста в общуване с читателя, неотделимо от тъканта на творбата.

При нея лиричните отклонения не са само фриволни обговаряния на ситуации, на дилеми пред героите. Те са философски взирания „навън” и „навътре”, белязани от скепсис, от горчивина и грижа за бъдещето на човека.

Втъкаването в разказа на прякото общуване „автор-читател” е сложно и находчиво. Първата част на поемата е с плътен сюжет, основните герои са графично откроени като предистория, настояще и светопоглед.

Затова авторовите „отдръпвания” за коментар на постъпките им, за себеанализ и ненатрапчива ирония, са ясно откроени в стихопотока.

Във втората част на поемата, ситуирана в градска, космополитна в известен смисъл среда, се появяват повече герои-епизодици.

Композицията е усложнена, транспонирането на биографичната подложка в авторски свят е „сплетено” (по Петко Тотев), с повече отправки съм цивилизационното човешко наследство.

Това предполага известна подготвеност на читателя; да познава литературна история, днешни и някогашни религиозни системи, митология, фолклор.

Тук Алекова прави оригинален ход, който й позволява да коментира от различни гледни точки мотиви и действия на героите, да оправдава едни, да се дистанцира от други, като оставя присъдата на читателя.

Тя „раздвоява” персонажа на разказвача. Наред с „виртуално” присъстващия в лирическите отклонения автор, въвежда нов романен герой, Миленина колежка, на име Елена (Елена Алекова!).

Тази спътница съизживява битието на героинята, опитва да го направлява от позиции на приятелска грижовност.

Така директният авторски коментар се демократизира чрез въвеждане на второ гледище. И Алекова е свободна да изповядва пламенно пред читателя собствените си привързаности и пристрастия.

Търсейки литературен аналог на второто авторско „аз” в „Милена”, на бифокалното вглеждане, с което Алекова „открачва” от действието, си мисля за „Хофманови разкази” по Е. Т. А. Хофман.

Там Никлаус, приятелят на поета-герой, добросъвестно го съветва, опитвайки да свали „розовите очила” на Хофман и да го взре в реалния според съвременниците му свят.

Моето затвърдяващо се впечатление е, че главна героиня в романа „Милена” е самата авторка. В първи план - чрез дискретно долавящите се автобиографични отправки в романното поведение на героите.

Но в много по-голяма степен - чрез монологичната й откровеност. В диалога с читателя тя изповядва просветленото си отношение към основни морални ценности; отварянето на сърцето си за божието слово, с което годините на колективизма ни разминаха; съпричастието си към литературно богатство, завещано ни от прежните поколения.

Респектира ни с познание за пантеона на антични богове и мъченици на Христовата вяра; закърмена е от непомътените извори на родолюбие и българщина; таи трогваща обич и грижа към препатилите какво ли не наши жилави сънародници-родопчани.

А ненатрапчиво доказателство за изключителната ерудиция на авторката са пояснителните бележки към текста, които като обем и прецизност са една малка енциклопедия.