Иван Енчев

Както в други дни на свечеряване, пенсионираният полковник Маринков вървеше бавно по тротоара на булеварда покрай сградата на старото военно поделение.

Много често го правеше. Припомняше си какво ли не, все с носталгия по най-славното време от своя живот. Тук бяха преминали последните петнайсетина години от военната му служба.

Гняв изпълваше душата му като гледаше тази пълна разруха. Тази сграда беше някогашната гордост на областния град - щабът на една от най-големите мото-стрелкови дивизии в България.

Есента едва набираше скорост като стар учебен танк по планинско нагорнище, управляван от войник-новобранец. Денят продължаваше да е сумрачен още от сутринта.

Мътните есенни облаци цял ден се канеха да ръснат хладен дъжд. Сякаш се срамуваха да го сторят пред очите на ококорения за слънце град.

Погледът на Маринков неволно се извиси към стрехите на триетажната сграда. Те бяха прогнили и провиснали. По покрива стърчаха останки от радио и телевизионни антени, които приличаха на кръстове от бостански плашила!

Шишовете на няколко гръмоотводи стърчаха право към връхлитащите от запад орди на есенните облаци. Те пък му напомняха на пречупени Аспарухови копия, които никога няма да полетят победоносно към вражи стяг!

Прозорците зееха с изпотрошени стъкла. Полковник Маринков ги гледаше тъжно и дълго търсеше прозореца на своята канцелария. „Сякаш са избодените очи на някой пленен отряд Самуилови бойци - рече си тъжно офицерът. - А колко много българоубийци се пъчат с патриотична слава днес!”

Все тъй окаяна беше и съдбата на другите сгради на военното поделение. Зад все още не рухналата ограда на двора към улиците на града цареше пустош.

Ония красиви рози, които войниците поддържаха в отлично състояние, за да са „в постоянна бойна готовност за цъфтеж”, вече бяха бодливи храсталаци.

Покрай оградата някогашните червени красавици и декоративни дръвчета с кичести розови цветове се бяха изродили в трънлив жив плет от шипки и дървото на Юда.

Овошките, които някога по есенно време бяха отрупани от зрели круши, ябълки, орехи, дюли, сега чумееха. Някои изсъхнали, други - с прогнили клонаци. Запусната рехава гора! Предишната затревена градина беше осеяна с джанкови храсти.

Из високите туфи саморасли акации свистяха есенни вихрушки. Те напомняха на полковника писъци на рикоширали куршуми край полковото учебно стрелбище! Бодлите им сякаш се забиваха право в неговото сърце - по-остри от бойни щикове!

По асфалтовата площадка на някогашния плац, по който всяка сутрин и вечер войниците метяха накапалите есенни листа, сега се извисяваха разкривени храсти и буренаци.

Глутница дръгливи кучета притичваха насам-натам като подгонени с камъни. Някога тъй се плашеха овчите стада от мощните ревове на полковите танкове и друга бойна техника по полята.

Внушителният портал на главния вход беше заключен с два ръждясали катинара. Две грамадни обеци на едно ухо! Предупреждение към всички българи, че зад тази ограда е затворена завинаги една страница от славната история не само на българската армия, а и от живота на цялата ни нация.

Тъжно му беше на полковник Маринков, унизително и срамно, че доживя да види и този резил на родната си държава.

По олющената ограда на поделението избеляваха всякакви некролози, сред тях имаше и на починали офицери. Някогашната чиста бяла стена сега приличаше на дувар на гробищен парк.

Погледът на Маринков се спря на пресния некролог за подполковник Стоименов. Беше възпоменание за петнайсет години от смъртта му.

„Кога се изнизаха?!” - сепна се полковникът. Укори се, че вече беше забравил своя боен другар. С него имаха толкова много премеждия още от военното училище.

Маринков внезапно си припомни погребението на Стоименов. На гробището, в мига, когато гробарите започнаха да спускат ковчега с покойника в отворения гроб, вдовицата му Цветана се спусна да ги възпре:

- Чакайте да си я видя тук ли е!

Повечето от изпращачите си помислиха, че опечалената жена се е побъркала от мъка, та не мисли какво прави. Без малко да се стрелне жива в гроба.

Само малцина от тях знаеха, че в същия гроб преди тридесет години беше погребана седемнайсетгодишната дъщеря на двамата съпрузи. Сама беше посегнала на живота си след любовно разочарование…

Полковник Маринков сякаш отново чуваше истеричния вопъл на тъжната вдовица и се обърна настрани, за да не гледа некролога на Стоименов.

„Жената е една непозната вселена - мислеше си той. - За любовта на женското сърце и съученици, и приятели, и любовници, и съпрузи пет пари не струват пред едно починало нейно дете.”
- - -
…А каква хубавица беше онази Цветана, когато той беше курсант във военното училище! Запозна се с нея в един неделен следобед, по време на гарнизонен отпуск. Тя беше ученичка в последния клас на гимназията.

Срещите им продължиха няколко месеца. И двамата се обичаха. Крояха смели планове за бъдещето. Морето им беше до колене! Усамотяваха се къде ли не из парковете.

Той беше напорист в любовните си атаки, но тя беше сдържана и не му позволяваше да прескочи оградата на непозволеното за нейната възраст.

С момчешка гордост сержант Маринков запозна Цветана със своя приятел сержант Стоименов. Стори го, за да му се похвали с красотата на момичето.

Следващата събота и неделя не можа да отиде на срещата с девойката, защото беше караул на военните погреби край града.

Написа кратко писмо и помоли сержант Стоименов да й го предаде. След това Цветана цял месец странеше от него.

Доста по-късно, когато я спря пред киното, тя му призна, че нарочно се крие от него, защото Стоименов й казал, че той се среща и с друга ученичка.

Маринков я обичаше истински. Обиди се, че тя е повярвала на лъжата, и повече не я потърси, за да изгладят отношенията си. Без да се бави, напук се сприятели с друга девойка.

След време Стоименов и Цветана се ожениха прибързано. Двамата офицери започнаха работа в едно поделение и останаха приятели.

При всички семейни събирания Маринков усещаше, че в гърдите му все още пламти трепетът на някогашното влюбване, ала го потушаваше като пламъче на огън край барутен погреб.

Никога не се реши да попита Цветана дали обича Стоименов. Тъй много се надяваше отговорът й да е отрицателен. А когато нейният съпруг почина внезапно, в главата му започна да се прокрадва интимната мисъл да й предложи не само битова помощ, а и нещо повече.

После годините започнаха да се редят като походна войнишка колона, пък нито Маринков се осмеляваше да й разкрие своите намерения, нито Цветана го търсеше за някаква услуга.

Тя сигурно се срамуваше от миналото, пък той се плашеше от бъдещето…
- - -
Като крачеше край грохналата българска казарма, полковник Маринков си мислеше: „Прилича ми на зейнал гроб, в който погребваме някогашната наша държава.” Една голяма буца мъка в гърлото му напираше да го задави.

Прибра се вкъщи уморен и свъсен като градоносен облак. Не му се говореше с никого. Съпругата му приказваше по интернет с внуците им в чужбина и го повика пред компютъра.

Той само погледна набързо, колкото да не я обиди. Усамоти се в кухнята, за да пийне едно питие за помен на своя някогашен другар подполковник Стоименов.

Неусетно направи една малка есенна панихида и за своята младост.

По-късно за пръв път не включи канала на телевизора за централните вечерни новини. Не му се слушаха захаросаните приказки на поредните управници за ръст на родното производство, намаляване на безработицата и понижение на цените на основните стоки от тъй наречената потребителска кошница.

Съпругата му се изненада и се зарадва, че на спокойствие ще може да си гледа нескончаемия сладникав телевизионен сериал с много заглавия…

А кой знае защо, в ушите на полковник Маринков цяла вечер продължаваше да ечи някогашният отчаян вопъл на Цветана Стоименова за нейната дъщеря: „Чакайте да си я видя тук ли е!”

„Тази жалба сякаш е за България?!” - ядосваше се той и по-късно, чак по полунощ, докато се опитваше да победи свето досадно безсъние…