Боян Ангелов

УНИВЕРСУМ

Недосегаемото вече е в мрежите,
разперени подобно прилепови криле
сред лиманите свечерени.
На какво да оприлича луната -
развратница,
пожълтяла от ревност,
че морето те носи?
Фосфоресциращи пасажи очертават
виденията ми,
а гърдите ти са острови,
родени за нежност.
На какво да оприлича тъмнината нарастваща
и галактическите светлинки,
които нашепват,
че изход има?
Защо са ми - студени и чужди?
Нали не ще мога да ги стигна никога?
На няколко крачки от мен си ти,
хубава и смееща се.
А водата пулсира като сътворение
и те люлее, люлее…

МАРШ НА СКОК

Вървим по мръкнало и все към нищото.
Балкан е, хладни са в плътта му нощите.
И вие - мъртви уж, а още дишащи,
и уж изкъпани, а все се пощите.
Отпред скрибуцат в такт каруци кекави.
Обозът, сякаш че е плач на вещици.
А вие, бродници все още, нека ви
прибавим в строя от невинни грешници.
Вървим замислени, почти без пориви.
Пелтечим в тъмното презрели изрази.
Ти, който майсторски подостряш моливи,
пресичаш зъбери и вече близо си,
съвсем пред бездната… А тя, виж, вика ни
и виж как прави се на нежна мащеха!
А вие, слепите, в скръбта натикани -
към вас уж мъртвите безсилно махаха.
Дали за сбогом и, дали отчаяно -
ще разберем това, когато стигнем и
вървим към себе си - това го зная, но
сами ще бъдем там,
съвсем сами…

СВЕТЛИНА В СВЕТЛИНАТА

С поглед плах и лишен от възторг,
и подобно пегас без копита
се подготвях
за срещата с Бог,
а защо ми бе тя -
не попитах.
Обграден с неприятели бях,
всички чакаха
ден
за разплата.
В полунощния сън Го видях
как дойде -
Светлина в светлината.
„Дай ми, Господи, зрънце кураж,
капка вяра дай!” - исках да кажа.
Светлината
не беше мираж
и се впи
на зората
в блиндажа.
Промълвих:
- Боже мили,
кажи
как,
защо,
за кого
да живея?
Той премина над мен,
продължи
към стената,
премина през нея…
Виждах ясно как идва денят
с румен вид и
с прииждащи сили…
А в дланта
на реалния свят
враговете се бяха стопили.

ДУНАВ ПРИ ЩУРОВО

Пътува господин Дунав
през градове и държави.
През вековете пътува,
сече скали и дъбрави.
Всеки народ го посреща
с радост, изпраща го тъжен.
Повика го Будапеща,
той не остана й длъжен
и затова завива
на юг тъй остро, но плавно,
сякаш Богът се слива
с детето си богоравно.
Вълните успокоил и
най-краткия път намерил,
Дунав събира сили
под моста „Мария Валерия”.
Базиликата отгоре
и крепостта пред нея
се къпят в деня просторен -
да тръгнат на път копнеят.
Сам Дунавът, господинът,
е стигнал до Вишеград, а
на юг светлините стинат
в предвечерната прохлада.

КРАСНОПИС

Да бъда слаб не ми се иска
и пренареждам без охота
под сянката на обелиска
остатъците от живота.
Не ме е срам да препродавам
надеждици неослепени,
а после да преодолявам
непредсказуеми промени.
Такъв ли съм, или така е
предначертано от съдбата?
Убиецът ще се покае
пред бездната на свободата.
Палачите ще се разплачат
под скелета на ешафода.
Неспирно ще кове ковачът
меч с неръждаема природа.
В такова бъдеще живея
и миналото не е мило,
но страх ме е, че не умея
да пиша с кърваво мастило.

БАЩА

Тя помина се рано… Бе на 29.
Като облак стопи се зад отсрещния хребет.
Все такъв си остана той - свит, своенравен.
Уж преви го съдбата, но вървеше изправен.
И усмихнат вървеше. Не погледна към друга.
В празник билки береше. В делник бдеше пред струга.
Дъщеря си изучи… Тя в Канада замина
и я чувстваше вече като своя родина.
Всяка вечер по скайпа разговаряха кратко.
Тя с усмивка мълвеше често думата татко.
Той с усмивка мълвеше често думата дъще,
После дълго мълчеше сам сред празната къща…
От баща си научи да не вярва в химери,
но се рееше нощем из небесните сфери.
Там жена му седеше на престол като фея.
Той се мъчеше силом да застане до нея,
ала облак се спусна многолик, ненадеен
и я скри… Само чу: „Дъщеря ни къде е?”
Чак тогава започна да ридае в съня си.
И ги търсеше двете… И все още ги търси…

ИВАН ВАЗОВ

броди из витошките била
сякаш се разхожда по ръба на историята
какви птички какви уханни цветя и каква природа
повтаря си и
пише
пише
върху модра безбрежност
раницата му видя
пилатус
рилските пустини
и пие поетът
сладка вода от сопотски извор
и пее
шуми марица
между сливница и чаталджа
броди из душите ни
плаче от горест и радост
какъв народ какви моми каква природа
повтаря си и описва
с кирилски букви извити
въздигащата се снага на народа

ВЛАКЪТ

Влакът никога няма да пристигне
защото никога не е тръгвал
казах влак но чувам
влах търкалящ раздрънкана
воденица
по калдъръменото наклонение
на паметта
и вълк синьо-бял полегнал в карпатските снегове
чувам
и виждам влакно
с него ловя алена сьомга в ледените притоци на юкон
но влакът спира в безвремието
без да е тръгвал
и без да се усещам
има ли пътници
влакът
навеждам се
към височина
по-ниска от
лакът

ПОЧТИ НА ПОГЛЕД

Омръзна ми с плах оптимизъм
да ходя напред и нагоре.
Вече надолу слизам -
към авгиевите обори.
Въоръжен с кирка, с вила
(чупят се като клечки),
оставам без дъх и сила,
преодолял порой пречки.
Прегради преодолявам
и сблъсквам се с твари подли.
От купища сива плява
заставам почти на поглед.
Мирише на гнило… Срички
се лутат из прахоляка.
Мирише на мухъл… С всички
тях свързаност има пряка.
Прииждащи изненади
летейки падат, извират…
Че ще загинат млади,
все още не подозират.
Омръзна ми да ме имат
за жертва недосетлива…
В този безснежен климат
от себе си се укривам.

КАТО ПРИКАЗКА

Седем братя гълтат супа
хладна супа и
безвкусна супа
от коприва
дива
гълтат без да я преглъщат
горска гъба
им е къща
с ален покрив колелатен
с бели капчици
поръсен
братята сега тъгуват
че сестра им
я отнесе змей
в гората я завлече
нямат си сестрица вече
братята ридаят
гледат
през прозорче
няма педя
в тъмнината и не смеят
вън да се покажат
знаят
че безмилостен е змеят

Осмият им брат
замина
сам за планината стройна
своята сестра да дири
облак нощем
го повива
папрат му е постекия
и го топли
самодива
брат им денем вика како
вечер пали огън мощен
с него
да подмами змея
зверовете идват нощем
кротко
галят се въздишат
и в мълчание заспиват
самодивата
донася
в длани
алени
малини

Тъй след месеци
години
седем братя гълтат супа
хладна супа и безвкусна супа
рядка от коприва
гълтат
без да я преглъщат
и пред бедната им къща
виждат стройна самодива
с три момчета като брат им
светли руси синеоки
а до тях стои сестра им
цялата обвита в черно
и край нея
три змейчета
грозни облепени с люспи
неспокойни са и с нокти
остри
из тревата рият
а очите им -
човешки
самодивата отронва
няма ни го вече брат ви
той успя прониза
змея но и змеят
го прониза
закопах ги там високо
под скалите
недостъпни
аз така ги и нарекох
Камензмей и Каменмомък
а сестра им все ридае
и не може да продума
а момчетата играят
със змейчетата се гонят
бляскат къдри светят люспи
братята се поусмихват
влиза
в къщата сестра им
готви супа вкусна супа
с брашънце и светли гъби
ред
в запуснатата къща
слага
също се усмихва
самодивата се връща
в длани
с алени
малини
братята измайсторяват
катерушки
въртележки
и момчетата
се смеят
и змейчетата
се смеят
а очите им -
човешки

СЛЕДОБЕД

Отдалечи се огненото пладне.
Отдалечаваш се и ти самата.
Следобед е и слънцето ще падне
в зеленото легло на планината.
Игли пробиват нервната ми кожа.
Жестоко острие в плътта се вряза.
Защото ми е болно, ще положа
въздишките си в каменната ваза.
Сред щампите на грозните тапети
цигарата отчаяно догаря.
Далечни сме сега, а бяхме слети…
Как искам самотата да ударя!
Не може вече нищо да те върне,
но аз ще седна ням и ще те чакам,
докато чернозема ме прегърне,
докато дойде оня червей лаком…

ЕЛИПСА

Той описва живота си
и когато почива
внимателно пренася чашата кафе
от кухнята до компютъра в хола,
спомняйки си как в същото антре
е внесъл своя син първороден.
Иначе мислено описва елипса
над земята
и със скорост 64 мах
се връща в същия хол
на същия дом
в който описва живота си

ИВАН НИВЯНИН

Всичко повтаря се,
скъпи Иване.
Черна пръстта е, а нивите -
жълти.
Млад си отиде и млад остана -
мъртъв сред живите,
жив между мъртви.
Не е ли животът ни стара латерна
с протяжни звуци
едни и същи?
Безстрашно пиле
над мен се стрелна,
чака те да си отидеш вкъщи.
Къща прастара -
току ще падне,
но пази скромна музейна сбирка.
Краят на май е,
час-два преди пладне
и срам на буци
в душите блика.
Хората пак са свирепо бедни -
лениво гледат небето сиво.
Над идеала
седи изедник
и умъртвява го
мълчаливо.
Всичко повтаря се,
Иване, скъпи.
Нивите -
в тръни,
масите -
празни,
но мъж съзирам
как точи сърп и
се готви сякаш
за бъдещ
празник.