Красимир Бачков

На тридесет и четири години Сияна стана баба. Тя бе родила сина си шестнадесетгодишна, а той стана баща на осемнадесет.

Тъй като на вид Сияна изглеждаше по-млада от снаха си, един ден синът й забрани да излиза заедно с нея на разходка.

Беше една топла неделя през октомври, когато снахата и свекървата излязоха да се разходят из морската градина. Ния, снахата на Сияна бе родила едва преди два месеца и все още се възстановяваше.

Тя изглеждаше подпухнала и наедряла, за разлика от Сияна, която бе в идеална форма, и буташе бебешката количка, радвайки се на внучето си. Трябваше да се срещнат със Светльо, синът на Сияна някъде около летния театър.

По алеите край тях се разхождаха много хора, а деца на велосипеди и скейборди профучаваха, демонстрирайки майсторско управление.

Сияна се притесняваше, да не би някое колело да се блъсне в количката и да нарани внучето и. Докато се оглеждаше, тя забеляза сина си, заедно с още един млад мъж да приближават. Отдалече синът и посочи към тях:

- Оги, това е моят наследник, а това са Ния и мама! Запознайте се!

Мъжът протегна ръка към Сияна и рече:

- Знам почти всичко за вас, Ния! От запознанството ви на волейболния мач миналата година, до раждането на сина ви! Светльо ви обича и винаги говори с гордост за вас! Само не е споделил, че сте толкова хубава!

- Ама, аз не съм Ния! - изчерви се от неудобство Сияна - Аз съм майката на Светльо!

Сконфузен, мъжът се отдръпна и недоверчиво впери поглед в Ния:

- Прощавайте! Какво може да очаквате от един тъп хакер? Компютъра толкова ми е опържил мозъка, че не мога да различа майката от снахата! А вие - погледна към майката - сте направо уникална! Ако бяхте сама, като нищо щях да почна да ви свалям!

Четиримата тръгнаха заедно, но неприятното чувство от грешката остана, особено у снахата. Затова, когато се прибраха, синът изрично забрани на майка си да излиза, заедно с жена му на разходка. Това я накара да се затвори в стаята си и да поплаче.

През следващата неделя Сияна излезе сама на разходка. Вместо към морската градина, тя се насочи към една малка градинка, в центъра на града. Там имаше няколко пейки, детски люлки, катерушки и пясъчник.

Мястото бе посещавано от майки с малки деца, а понякога и пенсионери. За Сияна тази градинка бе особено ценна. Като ученичка бе срещнала Борис точно тук за пръв път и още същата вечер двамата се целунаха за пръв път.

След няколко дни, когато се скараха за пръв път, Боби дойде сам и издълба с ключа за апартамента си, първите букви от имената им. По-късно показа буквите и двамата дълго се смяха.

Когато забременя, Сияна за пръв път извести Боби тук, до брезите с техните букви. Когато бе малък Светльо, Сияна го водеше в тази градинка да си играе. Изобщо, това място бе изключително важно за нея.

Когато Боби катастрофира и се уби с мотоциклета си, още преди да го погребат, тя дойде и плака неутешимо до брезите. През годините Сияна не идваше често до градинката. Тя пазеше спомените си скрити вътре в душата си и не искаше да натрупва други, незначителни впечатления от това място.

Сега тя дойде до двете, почти преплетени дървета, облегна се на едното и погали изрязаните букви. През годините дърветата бяха пораснали, сменяли кората си, затова буквите се бяха увеличили и раздули.

Винаги по-рано, щом дойдеше тук, с помощта на пила за нокти тя повтаряше буквите върху кората.

Сега денят бе мрачен, небето имаше вид на опушено и от време на време валеше ситен, студен дъжд. В градинката нямаше други хора, затова Сияна спокойно заговори на глас:

- Здравей! Как си, Боби? Виждаш ли ни? Разбираш ли, че от ден на ден, вместо да те забравям, все повече те обичам? Знаеш ли, колко много ми липсваш? Знаеш ли, че съм ужасно самотна тук и почти не ми се живее? Като се роди малкия Боби преди два месеца мислех, че всичко ще се промени! Надявах се да прехвърля всичката си обич върху него и да ми стане по-леко! През първите дни бе така, но после всичко се изпорти! Снахата не е лоша! Виждам, че държи на Светльо, но се дразни от мен! Дразни я всичко! Ядосва се, че обичам толкова много внук си, че обичам сина си, че изглеждам все още млада и хубава! Представи си Боби, тя ревнува! Ревнува ме от всичко край нея, а това ме кара да плача! Затварям се в малката си стаичка, заравям глава във възглавницата и плача като дете! Плача за теб, за това, че те няма и за пропиленият си живот! Питам се, какво да правя, а не искам да мисля за отговор! Защото отговорът ще бъде, че животът продължава и аз трябва да си потърся друг мъж! Знам, логично е да сторя това, но ти знаеш, че аз винаги съм била скарана с логиката! Ти бе девет години по-голям от мен, но това не ми попречи да те приема и да бъда твоя жена! Да ти родя син, девет месеца след като се срещнахме за пръв път! Сигурно защото бяхме най-щастливите мъж и жена на света, небето трябваше да те принесе в жертва?Нашите девет години съвместен живот, не бяха девет години, а девет прекрасни мига! Толкова пълно е сърцето ми с любов към теб, че сега, когато те няма, душата ми кънти от празнота! Липсваш ми, Боби! Липсват ми големите ти, груби ръце, способни да галят най-нежно! Липсват ми устните ти, с които ме целуваше по очите! Липсваш ми целият, защото само и единствено ти осмисляше този, безразличен иначе свят наоколо! Кажи, какво да сторя? Къде да отида? Знам, че съм в тежест на сина ни и семейството им! В малкият ни апартамент едва се събираме заедно. Ще е най-добре, да се махна и да оставя децата на спокойствие! След година - две, те трябва да създадат още едно, а защо не и още две деца! Единственото, което искам, е да дойда при теб! Да бъда по-близо до теб! Убедена съм, че живот има не само тук, на земята! Че щом излетят от тук душите ни, ни предстои нещо много по-хубаво! И знаеш ли, какво измислих? Ровейки се един ден в интернет, прочетох обява в щатите, че от една авиокомпания търсят стюардеси, на възраст до тридесет и пет години. Казах си, какво пък? Все пак съм завършила английска гимназия и влизам във възрастовата граница! Защо да не опитам? Ако ме одобрят, ще освободя апартамента за децата и ще мога да им помагам финансово! Животът ми ще стане различен и определено много интензивен! Ако случайно катастрофира самолета, с който летя, просто ще пристигна по-бързо при теб…! Какво ще кажеш, мили?

Четири месеца по-късно, в една слънчева утрин, в един хотел в Атланта /САЩ/, Сияна облече униформата си и потегли към летището.

Предстоеше и първият полет като стюардеса. Когато четирите стюардеси влязоха в самолета и тримата пилоти ги видяха, погледите им светнаха.

Толкова красива стюардеса се срещаше рядко. Тя бе странно спокойна и от лицето и не слизаше усмивка.

Не обръщаше внимание на обожанието в мъжките очи на пасажерите, нито на пилотите, защото бе постигнала целта си.

Сега, само да погледнеше през който и илюминатор на самолета да било, виждаше небето, а там бе нейният любим Боби.

Странно, но когато самолета се отлепи от земята и мина над облаците, тя забеляза интересно пухесто образование.

Облаците образуваха нещо като цифрата девет. Това я накара да се почувства свой човек в небето и тихо, на глас запита:

- Как си, Боби?