Лалка Павлова

Прочетох и препрочетох с особен интерес най-новата (за сега!) стихосбирка на Лили Качова „Клинопис върху снега” (издателство „Мултипринт ООД”, 2019 г.) и си мисля, че текстът на философската есеистична изповед „Дагеротипия. Снимка за спомен”, поместен в края на книгата, би трябвало да заеме почетната позиция на ключов фрагмент в нейното начало.

Защото целият поетичен сборник всъщност представлява една богато нюансирана дагеротипия на нашия макро и микро свят, погледнат от различни зрителни ъгли.

Дагеротипията е фотографски метод, създаден през 1839 г. от френския художник и декоратор Луи Жак Манде Дагер, един от родоначалниците на фотографията, чрез който върху медна плочка с тънко сребърно покритие се улавят образи и сцени, при които крайният резултат може да бъде позитив или негатив в зависимост от ъгъла, под който се наблюдава. Ето и два възлови фрагмента от тази забележителна с внушенията си изповед на поетесата:

„За фон - небе. Толкова високо и синьо, колкото да стигне за всички изтръгнали се от Хаоса и превърнати в полет крила, толкова тежко, колкото кални пороища можем да понесем и толкова ранено и кървящо, колкото сами го издерем. И земя - и злачна, и спечена угар, колкото е нужна за оран и семе. Земя и небе. И море. За да мирише на набъбнало слънце, сол, водорасли, на гларус върху покрива на разрушената църква… и още неща. Събирам ги - тайни в ириса на очите ми. И замирисва на поезия, а поезията е Голямата мура, вкопчена в тесния, самотен, нацепен от вихри и надвесен над урви край на живота и цяла устремена към небето. (…) Истинският поет е самотник, роднина на вятъра и брат на Бога. Почти невидим, на пришълец прилича. Никой не му казва: „Добър вечер, господине!”, никой не му сваля шапка за поздрав и никой не знае, че нощем топи перото си в звездното мастило и изписва думи, дошли от Космоса. От Бога, ще рече. Но той не страда особено. Ирационален е. Въпрос на светоусещане. Запълва самотата с образи, метафори, след него винаги остава „една сълза в очите или драскотина в паметта ни”… („Дагеротипия. Снимка за спомен.”)

Всъщност една такава „драскотина в паметта ни” е и стихосбирката „Клинопис върху снега” на Лили Качова. Позоваванията на „Малкият принц” от Екзюпери и стихотворението на Борис Христов „Самотният човек” в цитирания откъс, имплицитно вписват очаквания за представяне на всичко случващо се с нас и около нас в стихотворенията, разпределени в трите цикъла на книгата: „Преди да падне сняг”, „Разсъбличане на душа” и „Коловози към Бога”.

Стихосбирката неслучайно започва със стихотворението „Клинопис върху снега”, дало название и на цялата книга и отделено от другите цикли като носител на важна информация за читателя.

Клинописното писмо се счита за първата система от писмени знаци, създадена от шумерите около 4 000 - 3 500 година преди новата ера. Възникнало върху основата на пиктограмите чрез непрекъснато опростяване, то придобива формата на абстрактни клиновидни знаци, откъдето идва и названието му.

В стихотворението на Лили Качова названието на тази стара писменост е използвано като метафора, акцентуваща началото на духовното съществуване на човечеството в онзи момент, в който то осъзнава необходимостта да съхрани и остави за следващите поколения познанието, до което е достигнало.

Метафоричният подтекст на клинописа се обвързва и със символиката на Антарктида - единственият континент на планетата, опазен от разрушителните процеси, предизвикани от човешката цивилизация.

Там животът си тече един и същ от времето на клинописите „и само Господ ще му сложи точка”. Там храбрите воини от полка на кокичетата продължават да възкръсват изпод снега, да поздравяват живота в неговата „бяла възраст” и „да сричат любовта” с възторга на хлапак.

Първичната красота на битието е апострофирана единствено от картината на Салвадор Дали „Постоянството на паметта”:

Изхвърлям си часовника. Стрелките
кълват минути, гълтат часове.
Картина на Дали са. Като птици
в незримото отнасят светове.
Безвремие ме чака.
Иде пролет.
По Благовец вибрира утринта.
И всички твари си зачеват Бога -
осмислят клинописните писма.

Паратекстът на първия цикъл и въвеждащото стихотворение „Преди да падне сняг” имплицитно вписват очаквания за някакво начало. Рано е още за вечерта на живота (позоваването на песента на Висоцки „Още не е вечер”), но читателят интуитивно усеща, че току-що родените слънца, танцуващи тангото на живота в знаците на клинописа, вече поемат по пътя към своя край, защото писмото им е записано върху нещо, нетрайно във времето - „върху снега”.

Образът на снега винаги се свързва с представата за зимата - време на студ, на неочаквани неприятни изненади, които заплашват съществуването на живота - затова соковете на растенията се прибират в корена и листата окапват, едноклетъчните организми се затварят в дебели черупки, а човекът, който познава законите на природата, се подготвя за безпроблемното посрещане на първия снеговалеж.

Белият цвят на снега е носител на амбивалентни значения, тъй като за него животът и смъртта са равнозначни - бялото яйце символизира живота, но белият саван - смъртта. От тук произтича тази необикновеност на снеговалежа, който придава нов облик на заобикалящия ни свят, настройва романтично със своята красота и загадъчност, но в същото време интуитивно поражда страх от способността му да прибира в студената си пазва всичко живо.

Може би затова и Лили Качова използва аналогията с картината на Дали „Постоянството на паметта”. Изследователите й виждат в разтапящите се скали и часовници отдалечаването на художника от представите за линейното време, което се свързва с еволюционното израстване на индивидуалните души в колелото на живота, докато нелинейната форма на времето разглежда съществуването в един вечен момент - СЕГА, който включва в себе си и миналото, и бъдещето.

Човекът е кратколетен, неговият живот протича СЕГА, когато вечерта още не е дошла, когато в безвремието на СЕГА „идва пролет”, в която „всички твари си зачеват Бога”.

От този момент нататък, в параметрите на 53 стихотворения, поетесата търси „смисъла на тайната на живота, метафизиката на писането”, вярвайки, че все някога ще ги улови („Дагеротипия. Снимка за спомен”).

Пилигримното пътешествие на лирическата героиня на Лили Качова по пътищата на битието е богато нюансирано. В първия цикъл на стихосбирката тя е „жена на зазоряване, бездомна”, която е готова да навлезе и в нощта на своята Голгота, защото е влюбена, а „влюбеният е луд” и не мисли нито за капани, нито за препятствия, нито за това, че в своя „кратък полет, / който свършва в ъгъла”, ще загуби крилото си на Икар („Амнистия”). Защото вярва, че точно тази й болка ще се превърне в стълба, въздигаща я към небето. Тя вече знае, че „сега” е миг. / След миг ще си отиде / и гибелно във него се въртим” („Carpe diem”* - *Грабни момента).

Знае, че утре ще сме други, различни, по-разумни или по-неразумни, но и в двата случая - обречени да разберат, че в един момент „небето от тъга ще се захлупи” и точно поради това трябва да бъде съхранен този миг на прегръдката им между „преди” и „после”, от чиито „разриви” след това ще се роди стихът за чудото, което може да се пипне.

Любовта е „кибрит в детска длан, взривоопасна” и вятърът в послеписа й ще издълбае истината за нея: „Имплозия е. После се възкръсва” („Сонетен послепис”). Затова лирическата героиня на Лили Качова е убедена, че

Жената е достатъчна причина
със себе си да се сдобриш накрая,
със болката си…
Може би и с Господ.
(„Амнистия”)

Животът на лирическата героиня в първия цикъл на стихосбирката „Клинопис върху снега” категорично е определен като „спектакъл, перфектно сътворен, / ала записан с правописни грешки”. Той й преподава първия урок на битието.

Вторият цикъл („Разсъбличане на душа”) започва с едно знаково стихотворение, което извежда на преден план мотива за раздвоението - „Опит за дефрагментация”, но и акцентува стремежа на лирическата героиня да се опита да събере сегашното си Аз с миналото, за да може да посрещне бъдещето:

Това е друга някаква жена.
Воюва, битки води вместо мене.
Парченца сме от огледалния витраж -
ту тя, ту аз -
разхвърляни фрагменти.
Вълчица е,
аз - крехък птичи дъх,
а несъмнено има обща точка.
Проблясва плахо някъде отвъд -
зад амалгамата и зад стъклото.
(„Опит за дефрагментация”)

Знаем, че образът на света в огледалото е обърнат. Лирическата героиня обаче иска да го види такъв, какъвто е, и сама да открие онова, което аксиологизира собственото й битие в него.

Този стремеж е откроен в акта на унищожаването му: „Разбивам огледалото - / звезди… / Среброто си разсипват във косите ми.”

Ако приемем косата като дом на душата, а среброто - като чистотата на Божията мъдрост, съчетаването им в края на стихотворението говори, че лирическата героиня вече е взела своето решение сама да опознае света, да осмисли съществуващото в него и да направи своите изводи за смисъла на човешкото битие.

От този момент нататък тя е един нов Одисей, търсещ своята Итака, защото усеща в себе си приливите и отливите на морето (знак за съюза между ражданията, смъртта, преобразуванията и възражданията на живота), защото като Христо Фотев е убедена, че морето не е измислица, че то реално съществува.

С душата си на „скитница, моряк”, издигнала „платно като последна бяла риза”, тя се стреми, въпреки солта в раните й, да стигне до „горните селения” на битието („В часа на Одисей”).

И цял живот пере и простира „най-първо големите, / а после и средни, и малки надеждици” („Велики понеделник”).

Тя вече е навлязла в пожарищата на живота, пила е от сладката му отрова, видяла е небето му, „изоставено от птици”, осъзнала е, че дори и да мълчи в крайбрежните води на битието, „вън е Вавилон, навън трещи - / хоро играе дяволът сред църквата”.

Светът се саморазстрелва, а тишината му става гръмогласна като в картините на експресиониста художник Едвард Мунк, в тази тишина ечат страшните човешки драми от оперите на Джузепе Верди:

…Човечество. Напират дъждове.
Превръщат ни във сенки гороломи.
Горчи ми от такива редове,
но кой да чуе мравешкия ромол.
Живот ли е? Тъй често ни краде.
Заключихме сърцата с катинари.
Какво ми даде той? Какво ми взе?
А нещо ще ми върне ли? Едва ли.
(„Тревожна тишина и малко Верди”)

Осъзнаването на тези истини не обезкуражава лирическата героиня, тя е готова да се опита да сдобри живота със смъртта, дори да остави кожата си на покрива на собственото си съществуване, но да се докосне до полета на птицата, да почувства магичната сила на онова крило, което „ще заплющи във синьото” („По ръба”), за да може в „земното разрошено гнездо да пусне корен”.

Лирическата героиня на Лили Качова вече е разбрала, че реката на живота е създала и нейната дагеротипия и пътува, скрила снимката й в своята пазва („Реката”).

Тя е пораснала и вече е видяла със собствените си очи много от грозните истини за света, човека и живота, но като истински боец продължава да защитава правото си да узнае и проумее всичко в него:

Светът е евтин филм.
Невидима съм - мисля си. - Отвъдна.
Защо тогава в пламъците зли
животът хапе топлия ми хълбок?
Ти луд ли си? - крещя му. - Накъде?
Все по ръба на преходи и бездни
в ненужни битки чезнеш разранен
и здрачът люшка празните ти сенки…
… Викът ми гасне. Тих вечерен час.
Поредното ми раждане ли, смърт ли.
Животе, днеска майка съм ти аз.
И нека като майка те прегърна.
(„Стихотворение за рожден ден”)

Но никак не е лесно да бъдеш жив, когато усещаш върху себе си „ветровете щури” на битието, когато знаеш, че „светът е болен” в пряк и в преносен смисъл, когато сърцето ти раняват множеството отсъствия на добри хора, отишли си от нас.

Разсъблечената душа на лирическата героиня става все по-чувствителна, тя усеща болка от това „разжарено небе”, което упорито и настъпателно се опитва да я превърне в пустиня:

Сега си репетирам листопада.
Светът - преял с такива като мен -
проточва бавно лигата нататък.
Отивам си.
Така съм уморена,
че нямам сили даже да заплача.
(„Разсъбличане на душа”)

В настъпващата с котешки стъпки есен на живота си, на фона на разгорелите се пламъци на залеза, душата й се изпълва с тъга от усещането за нещо недовършено - и след нея „още бели рози ще цъфтят”, но в грейналия в охра акварел „други ще дописват мойта книга / и ще четат на внуците с пенсне.”

Третият цикъл още с паратекста си „Коловози към Бога” подготвя читателя за възприемане на визиите, белязали последната отсечка от битието на лирическата героиня.

Едноименното стихотворение, с което започва, очертава един смрачен хоризонт, в чийто сумрак животът, стиснал в зъби парченце луна, „свърна” (в минало свършено време) в някакъв „глух коловоз”:

Запокити ме в пустош и светна под нокътя кал.
Битието ми дрипаво гълъби храни под клупа,
а пък аз от години така гръмогласно мълча,
че небето дори като стара мазилка се пука.

Всичко около лирическата героиня, а и в нея самата, се променя - ветровете не са същите като преди, „посятото за утре се пилее”, ръцете й са празни, в окосената градинка „бардът бездомен мълчи”, цигулката в шкафа - прашасва, дори диалогът й с Бога не може да се случи, защото разговарят на различни езици.

Самозаблудата, че „още е лято” угасва в шума на вълните, които „разцепват брега”, а дъждът се превръща в „депресия, другия край на нещата”.

В цялата стихосбирка, и особено осезаемо в последния й цикъл, Лили Качова показва забележително умение да си служи с детайла - природа и човешко битие са съзвучни както в пролетта и лятото на живота, така и в онази страшна драма в края на есента, изпълнена с предчувствието за приближаващата се зима.

Танцът на влюбения делфин, чиято радост венчава „морето с висините”, неочаквано е прострелян в своя полет и разрязаната му плацента багри с кръвта си изгрева. Само изроденото човешко мислене може да нарече случилото се „улова победа”.

Човекът живее като къртица в тъмното, където с усърдие си подостря ножа, денят му е пълен с мъртви чучулиги, а той е затворил с цип душата си, за да не изгуби своето „пробито петаче”.

Мъртъв е Икар, представата за свободата е деформирана до съчетанието на „криле и пранги”, човекът лети само тогава, когато пада. А „Сизиф крепи душа на счупен нокът / и стяга си въжетата до скъсване („А може би Икар?”).

Всеки следващ ден носи все по-големи разочарования - премръзналото небе не спи „и блъска безезичните камбани”, но „светът не чува…” И Словото, семето на живота, в „махмурлука си” отдавна е продало своята мисия „за парата”:

Ех, Слово ли е,
значи е човек,
а кръст и отговорност - свободата.
(„Махмурлукът на Словото”)

Стихотворението „Монолог от Отвъдното” с мото от Димитър Горсов и амбивалентното значение на совата като знак за познание и мъдрост, но и като символ на мрака, ситуира лирическата героиня на границата между двата свята - „Два свята сме, две свързани вселени / със пъпна връв, изплетена от сова - / във вас живея аз, / а вие - в мене. / От памтивека тук съм и говоря.”

Прегръдката на сенките в сонатината за вятър, есен и тъга в бемол („Подзима”) и мотивът от песента на Висоцки „Още не е вечер” от началото на стихосбирката, оформят кръгова композиция в подреждането на стихотворенията в книгата.

Подсилената употреба на образи, характерни за отвъдния свят, в последните стихотворения на сборника - „мирис на пушек и вечност”, „есента е обител на ангели”, „ангелско слънце” - подготвят читателя за възприемане на края на човешкото земно съществуване, видяно от поетесата като последен опит за флирт с живота:

… Животът се скъсява,
а аз със сетива на еднодневка
изписквам късо - вик от тясно гърло -
и лятото си искам. То отдавна
е само спомен. Някой ме прегръща.
Обръщам се…
Шушука листопадът.
(„Флирт в охра”)

Дагеротипията на Лили Качова за различните ипостаси на света, човека и живота е готова.

Използваните цитати и позовавания в поетичните текстове на стихосбирката „Клинопис върху снега” представят авторката й като изключително ерудирана личност, познаваща в детайли творчеството на най-ярко изявените писатели, поети, художници, музиканти и философи в света, като чрез оригиналния си диалог си с тях успява да разшири границите на познанието и на самия читател.

Прав е Кръстьо Раленков в твърдението си, че „тази интертекстуалност с отдавна мъртви автори или с автори, превърнали се приживе в класици, придава един допълнителен обем, една допълнителна акустика, не само подсилваща идеята за равносметка, но и превръщаща индивидуалното лутане и питане в генетична свързаност с лутанията и питанията на човешката духовност изобщо.” („Думи за „Клинопис върху снега”, Литературен свят, брой 122, ноември, 2019 г.)