Христо Лалев

ПОСЕЧЕНИТЕ ПЕСНИ

Било, когато слънцето не искало
от мъка на небето да изгрее.
Горите като полудели пискали,
а трябвало от гняв да онемеят.
Над пропасти по козите пътеки
пълзяла непокорната Родопа,
спасявала не клана на Монтеки,
а себе си. И може би - Европа.
Пристигнали, подобно пепелянки,
еничарите с дивите имами
да вземат от планинските паланки
и вярата - последното им знаме.
Тогава перукирана Европа
танцувала модерни менуети;
не стигал до ушите й ни вопъл,
ни стих от сто посечени поети.
Дръвникът бил от петвековен бряст,
секирата - наточена наскоро,
свистенето се сменяло със „Хрясс…”
и падала главата непокорна.

Поетите били ангелогласни,
но инак ги зовяли, не поети.
Запявали и слушал ги прехласнат
сам Бог и тъй изгубил три комети.
И много още зверозъби твари
замирали - да не пропука вейка,
а думите, загадъчни и стари,
намирали в душите мека пейка.
В душите да, но не и в ледохода,
в очите на дошлите фанатици…
Такава е човешката природа -
убива първо литналите птици.
Сърцето на Родопа е от камък
и помни то беди и земетръси,
и ереси, преминали през пламък,
но винаги Родопа е възкръсвала.

САМО ЕСЕН

Вечер старата луна
пали сребърно огниво -
тя прилича на кама…
Вълци вият долу диво.
Омърлушени листа
в кръг край дънер коленичат -
сухи пръски от кристал,
нямо ехо с песен птича.
И умората пълзи
като пагубна стихия:
за жените -две сълзи,
за мъжете - сън с ракия.
Само мръсният клошар
велпапето още смята
в резен хляб като за цар,
или в мъка - неизпята.
Ала първата любов
сякаш в космоса прониква -
вечността е срещнат зов.
И човек със всичко свиква.

РИСУНКА

Безбрежна степ. Далечен щрих
са само вече планините
и вятърът - разбойник тих,
не стига там, до висините.
Буи трева до коленете,
тъй рядко идва тук косач,
ала добре е за конете,
че имат паша чак до здрач.
Горят огньове, дим се вие,
изпуснат, звънне там метал,
иззад чергилото с магия
човека правят пак от кал.
Самотница-звезда премине,
обжари пламнал небосклон;
с лула устата цял комин е,
уплашен цвили смугъл кон.
Но щом небето грейне цяло,
разкрило Млечния си път,
ръце шептят и тръпне тяло,
разтворено в ответна плът.

ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК

Малък пясъчен часовник
пред очите ми изтича,
гали с шепот на любовник
и привлича ли, привлича.
Песъчинките златисти
с миговете се омесват
и са вените ми писти -
нови скорости да тестват.
Но застинала усмивка
на прокудено момиче
със сълза като извивка
на кама сега се стича.
След предателството - вяра,
все е кратката утеха
и: О, чудо! - в мене звяра
сменя пак душата-дреха.
Тъй че бавното рушене
на препатилото тяло
да завихри страх и шемет
и да смеси черно с бяло.
И преди да падне долу
песъчинката последна
аз, разлистен чак до голо,
върху пясъка да седна.

ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ

на Валя Балканска

Мистерия на българския глас.
Щом стане песен, космоса разплаква,
а звярът е зад страшната си паст
дете, което приказка очаква.
И зяпнал удивено чужденец
времето усеща как се спира,
и пита се с въпроси на мъдрец:
Такава сила откъде извира?
Кой ражда в тези глухи планини,
нахвърляни в планетната клоака,
река от песни? Как я съхрани?
Душата ли тъй тялото си чака?
Той няма същността да разбере.
Дано поне на песен се наслуша.
Душата щом започне да бере
и щом живота го изпие суша,
надеждата се връща като глас.
Така че да го чуят върховете,
безводните реки с почернен саз
и всяка твар, която назовете.
Такава песен в мъката се ражда.
Ала звучи като вселенски химн.
Защото е животът само жажда.
Останалото, всичкото, е дим.