КОЛИБАРИТЕ СЛИЗАТ…
***
Колибарите слизат с каруци разхлопани,
колибарите слизат под мишница с мъката,
свита във тежки вързопи.
Баирите вдигат глави и въздишат.
С кървави сълзи плачат от слогове
глогини и шипки.
Сухи бодили вятърът брули -
звънят те край пустите ниви.
Два чучура медни в дебели струи
мъката хорска изливат…
Викат от хълма варосани къщи,
слънцата-гергини тъжат, осланени…
Каруците скърцат, назад се не връщат -
слизат надолу порой махалини…
С думи неверни ушите запушили,
крачат, навели главите,
а пък букакът шушне ли, шушне…
До пръсване бие сърцето -
ще се разцепят гърдите.
От селското гробище
с гърлен глас викат
и ги проклинат дедите…
Буйни потоци гласа им удавят,
в своята песен, подета…
Колибарите слизат. Ечи букака.
Тътнат скалисти дерета…
КРАЙ ЗАПУСТЯЛАТА МАХАЛИЧКА
Под плочите със мъх и лишеи
и с кръстове, над тях вдълбани,
лежат във горското затишие,
под дъбовете-великани,
добрите стара махалени.
От векове тук вкоренени,
под орехи, под бук и круши,
те в своя вечен сън пак слушат
гласа на пролетни дерета
и на гергьовски кукувици…
Насреща къщите-вдовици
потъват в бурен и лозина…
От гробищните плочи викат
и с име българско ме галят
Никола, Радньо, Слав, Велика…
А есента дебели свещи
за мъртъвците бавно пали.
Вместо тамян - на здравец лъхна
от гробището край букака
и странен минзухар, разцъфнал,
посипва синьо, синьо в мрака.
ГУРБЕТЧИЙСКИ ЖЕНИ
На Йорданка Михова - Лолова
Тръгвали с мъка на път гурбетчиите
по далечните влашки градини.
Жените задявали на гръб мъчнотиите
за месеци, дори за години.
Сънували нощем дъх мъжки как пари ги,
жарава на млади, яки десници…
Как са заспивали, от мъж непогалени,
тия пречисти жени-мъченици!
Те не роптаели - мъжете замествали,
през буците крачели с люлка след плуга.
От къра, щом дойдели, и хляба омесвали,
отглеждали рожби, жито и хубост.
Потоците тука кахърни се стичали;
Кахъров дол още сълзите изцежда…
За сбогом мъжете с кокиче закичвали
и с вярност ги чакали, с любов и надежда.
И озарили с ореол планините ни
балканджийките наши - Неди и Яни.
Певци ги вградили във песни пленителни,
памет за тях да остане.
ЗЛОПОЛУЧНОТО МИ БЯГСТВО
Града напуснах - скрих се във Балкана.
От митинги, от злобата далеч.
Не исках със познати да се срещам,
не исках и да чувам хорска реч.
Но лошо бях си сметката направил -
не издържах и седмица дори.
Разбрах, че самотата ме подтиска,
по-лоша и от липса на пари.
До кръчмата излизах, а пред нея
през ден лепяха някой некролог.
Във къщичките вечер беше тъмно -
заспали бяха своя сън дълбок.
Стоях пред телевизора до късно -
от тъжни все по-тъжни новини.
Събуждаше ме радиото сутрин
със главоломно вдигнати цени.
По улиците селяни сърдити
и парламент и власт:
„Е, даскале, кажи какво ще става?”
Какво бих могъл да им кажа аз!
И мене ме измъчваха въпроси
и не един, а хиляди, безброй…
И никъде не можех да се скрия,
дори да бях приятел и на Ной.
ЧУДАКЪТ
В памет на баща ми
Живееше един чудак на село
във стара къща със чардак на юг.
От град голям викът на кръв далечна
повикала го беше властно тук.
Не ходеше на ниви да копае
и нямаше животни в своя двор.
Излизаше привечер на чардака,
зареял поглед в синия простор.
Засяваше край къщичката здравец,
тополи, покрай селското дере.
Разхождаше се с кучето си бяло
по хълмчето - звъника да бере.
И движеше се все като унесен,
заслушан сякаш във далечен глас.
Да беше млад, бих казал, че е влюбен,
а той бе вече доста беловлас.
Прибираше се вкъщи и до късно
прозорчето му светеше в нощта -
ореше свойта нива с химикалка
и трупаше камара от листа.
А стаичката пълнеше се с хора,
с невидими лица и гласове.
Написаното той на глас четеше,
да чуй по-ясно плач и смехове.
„Какъв самотник! - мислеха за него
и тази скука ще го умори!”
А той безспирно водеше беседи
и лягаше кога се зазори.
Каква ти скука! Болките човешки
минаваха през него всеки ден.
И в нощ студена, с химикал в ръката,
на стола клюмна смъртно поразен.
На гроба му днес жилав троскот лази,
отдавна кръста дървен е прогнил,
но селото в една вълшебна повест
завинаги той бе обезсмъртил.
ПЕСЕНТА НА ЕЛЕНСКИТЕ КАМБАНИ
На Ал. Пиндиков
Те ронят звън камбанен над градчето -
небесна песен пеят херувими.
Мъгла отбулва в утрото Калето
и спомени за дни незабравими.
Звънят камбани - празника посрещат.
Било е тъй от време стародавно.
Във храма богомолци палят свещи
под псалмите на псалти богоравни.
Градът ухае на цветя и празник
и буков хлад повява от Балкана.
Елена, свряна в топлата му пазва,
те кани с глас на медена камбана.
Във този час събуждат се предците
еленчани - духовните водачи…
Звънът камбанен пей във висините,
а може би и в Космоса прекрачва.
ЗАВЕТИТЕ НА „СВ. ЧЕТИРИДЕСЕТ МЪЧЕНИЦИ”
Храм на победи, мавзолей вековен
на търновски царе и на светии,
вдълбана наша памет в две колони,
възкръснал днес, навеки ти свети ни
със пламък, който в нощи тъмни пали
една жена, облечена във бяло…
По-светла църква, казват, че едва ли
по Българско, е нейде оцеляла.
И виждам как от хълма слиза царя,
до него - звездочелата царица,
и как застават чинно пред олтара,
и палят свещ за всички мъченици.
Блести от свежи багри Календара,
изписан от зографи златоръки,
предали по лицата и загара,
стаените в очите гняв и мъка.
Царю Иван-Асене, мъдростта ти,
във църквата под Царевец вградена,
е надживяла царските палати
и векове остава си нетленна.
Над нея хълма, в зид дебел опасан,
със светлини и думи поетични,
разказва за царе и за монаси,
и сенките по кулите притичват.
Над Лаврата велика мрак се стели.
Кандило ли във храма царски свети?
Колони, две - монарси побелели -
до нас изпращат пламенни завети.
В ДВОРА НА ДЕБЕЛЯНОВ
Тихо е във двора с вишни бели.
Дъхав здравец край зида цъфти.
Двата смърча, тъжно клони свели,
все си мислят: Ще си дойдеш ти.
Слезе ли копривщенската вечер,
горе, под зелените бърда,
ти ще се завърнеш отдалече,
ще преминеш тихо през града.
Уличката с калдъръм и порти
пак ще те посрещне с топлота.
Пребрадена майка с поглед кротък,
ще открехне пътната врата.
И си в двора. Чувам в здрачината
през дъха на здравец и треви
съкровено, като обич свята,
в скрити вопли вятърът мълви.
НАДЕЖДА
В памет на загиналите свищовски деца
при автомобилната катастрофа на 04.04.2004
в р. Лим, Черна Гора.
Черногорска черна нощ - тъмница.
Път - змия. В дълбока бездна - Лим.
Вик човешки или вик на птица?…
Господи, прати тук херувим!
Детски плач реката май повлече…
Долу в ада писък - скръбен зов…
Но оттук България далече е;
чувате ли, майки, от Свищов?
И бучи реката с ярост дива,
и загражда островче с деца…
Нов талаз във студ и страх облива
мокрите, премръзнали телца.
Стене тъмна нощ от детски вопли -
кой над тях не ще се отзове
и дете в прегръдка да не стопли?..
В нощ такава няма врагове!
Няма чужда вяра и държава -
гръд до гръд - и в тях - едно сърце.
Нас бедите само ни сплотяват
и ни хващат дружно за ръце.
Мъката България попари.
Свещ запали подвига край Лим.
Няма днес слова високсопарни -
по човешки нека помълчим.
АРХЕОЛОГЪТ
В памет на Богдан Султов
Богдане, със вид на бог античен,
все не вярвам, че си във земята!
Богдане, от всички нас обичан,
ти остави песен недопята!
Посрещни ни пак край Павликени
и повикай сенките антични,
Говори ни сладко за силени
под дъха на вятър ечемичен.
Бе любимец ти на боговете -
мъртвите пробуждаше в могили
и весталки, тънък стан извили,
носеха за тебе даровете.
Богдане, откри ти нови тайни,
но и тайни в гроба си отнесе…
Никога певците не допяват
сетните, най-скъпите си песни!
Но пък имат участ по-различна -
след смъртта си да оставят диря -
стих изпят, открита пещ антична,
и напълно те да не умират.
НА ЕДИН АКТЬОР
Шибат ме твоите думи -
тънки камшици.
Пари лицето
под безпощадни
плесници.
Сякаш че хинин
в устата има -
горчи.
Но ръкопляскам
с тръпнещи длани
и те изгарям
с очи.
Кого приветствам
цял разтреперан?
На кого викам
с ръце и глас?…
Стъпкани чувства,
вие сте мои!
Аз се завръщам
при вас!
В ОЧНИЯ ЦЕНТЪР
На офталмолозите д-р Хубанов и
д-р Цветанова
Жреци на светлината, в битка с мрака,
ще удържите ли и днес победа?
Пред бялата ви стая с горест чакат
тълпа слепци с надежда да прогледнат.
При вас те влизат и на Бог се молят,
изпълнени със вяра в светлината.
От вас излизат като с ореоли
и с благослов ви шепнат имената.
И виждат пак на слънцето лъчите.
Мъглата е прогонена от хълма…
И капват сълзи бистри от очите
и доброта в душите им покълва.
Вълшебници с фамилии-емблеми,
събрали ХУБОСТТА на ЦВЕТНИ пъпки,
ръцете ви от Бог благословени,
целувам и по мен полазват тръпки.
ИДВАЙТЕ СИ!
Идвайте си, докато все още
светят две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи
двама старци трепетно ви чакат.
Идвайте си. В старото огнище
пън догаря - сух пън от черница
и до него спомени разнищват
стар баща и майка ви - светица.
Идвайте си, докато на двора
тегне с грозде старата лозница,
жълти тикви светят на стобора
и поели топлата десница,
целунете майка си, че може
тази среща сетна да остане…
Не ще има кой софра да сложи,
с топла питка сладко да покани.
Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка.
Тук ще дойдат други, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка…
Ще мълчат, оголени липите,
небесата ще се спуснат сиви…
Майките ви чакат пред вратите -
идвайте си, докато са живи!
***
Мое добро и безпощадно Аз,
вкоренено дълбоко във мене,
страшна е, страшна е твоята власт
и неотменна.
Искам понякога да те пропъдя,
да те намразя дори.
Всяка постъпка сурово съдиш,
с въглен душата гориш.
А има пътеки греховно-желани.
Как мамят, как страстно зоват
за миг да полегнеш на горски поляни
встрани от познатия път.
За миг. Но ти скачаш и викаш: - Тревога!
Предател ли ставаш на твоето Аз? -
И с болка разбирам, че няма да мога
от теб да избягам,
от твоята власт.
САМОСЪД
Аз зная, мамо, как си ме чакала,
ръце костеливи към мен си простирала.
И в тишината на старата къща
с моето име ти си умирала…
Тази нощ вечно ще мъчи съня ми,
очите ти кротко над мен ще се свеждат;
и тихичко, мамо, ти все ще ми шепнеш:
„Аз цяла нощ чаках, теб чаках с надежда!”
А ние си тръгваме ту днес, ту утре;
и не любовта, а смъртта ни събира…
Дойдох си очите ти, мамо, да склопя,
а мигом изчезна за мене всемира…
