Георги Майоров

Писателят Георги Стоянов изминава белязан жизнен и творчески път. Изтърсен е на селска сламена рогозка, закърмен е с препатило българско майчино мляко, отхранен е с царевичен „жълт хляб като предзалезно слънце”, влязъл е в браздата на дядо си Георги като Одрински герой, акордеонът на баща му е разпявал душата му, в стъпка на вол е бистрил водица за пиене. Така още като дете разбира какво е от гърба да те хвърли магаре, какво -  кон.

Паметни бързотечни епизоди, изтърсаци на надеждата - утрето да бъде добро.

След гимназията в Асеновград и година учителство в родното му село Конуш, го гонят гладни студентски години по филология в София, учителстване по български език и литература в Садовския техникум „Лисенко”, журналистика във в-к „Отечествен глас”, редакторство в Издателство „Христо Г. Данов”, работа в Окръжния съвет за изкуство и култура в Пловдив, главно редакторство на в-к „Димитровско знаме” в Димитровград и редакторство в сп. „Тракия” до 1991 година.

За младите години си признава: „Моите стихове цъфтяха като попарени лалета в „Народна младеж”, „Учителско дело” и „Труд”. Кръстю Станишев обаче харесва само един негов стих: „Земята чака твойте стъпки” от стихотворението, посветено на бременната му съпруга Драга. И той веднага разбира, че „земните реалности плачат за сурова проза”. Така завинаги замижава над поезията и се отдава на широкото белетристично платно, което му носи истински успехи.

За кооперативното време след години ще напише повестите „Лесно щастие” и „Когато се разделяме” и романите „Грехът” и „Любов на твоя праг”. Те му донасят устойчиво признание за неподправения му талант на белетрист.

Редят се горчиви и радостни отзиви за неговото творчество. Светомир Бабаков е първият учител на младия редактор в издателство „Хр.Г. Данов” - Пловдив. Топло е отношението на стиловия редактор Киркор Папазян. Умело е наставлението на мъдрия литературен критик Яко Молхов за да преодолее словесната „натруфеност” в повестта „Красивата крадла” (1964) с думите: „Трябва да се разказва по-семпло, по-ръбато, красивостта и неовладяната, натрапена метафоричност не са добър знак на себеизразяването”. И самото време разделя хората и творците. Партийни величия като Тодор Звездов и безпросветни подлоги като биячът за коопериране -  Катюшът, нанасят морална и житейска вреда на истината. И Георги Стоянов като жив летописец на събитията отстоява справедливостта.

Положителна е оценката за неговото творчество от Яко Молхов, Ефрем Карамфилов, Паун Генов и Огнян Сапарев.

С нечисти помисли са критиките на Михаил Василев и Розалия Ликова, а той просто е четивен, интересен автор. Романът му „Зъб от акула” (1987) излиза в 40,000 тираж и се разпродава само за няколко дни. (Време. Днес такъв тираж не можем да сънуваме.). Максим Наимович също от приятел става негов враг. Критически сопи яде и от Христо Стефанов. Всичко е от полза. Печели първа награда в Националния конкурс на СБП и „Златен клас” на СБЖ за 1967 година. Става и носител на орден „Кирил и Методи” - II степен.

След едно творческо тридесетилетие, жизненият му път се затваря - излязъл от село, след пенсиониране отново се връща в родната му къща от кирпич, където мишките се събират на съвещание, но по-кротко се ядат от голобрадите демократи. Новите наставници на демокрацията по места разпореждат на своите гавази: „Тръгвате из селата да разтуряте текезесетата? - А какво ще им предлагаме? - питат: -  Не чувате ли? Изпращаме ви да събаряте”. И наистина свършиха”добра” работа - споделя Георги Стоянов.

Това не е типичен литературен портрет, а хибрид - статия с разговор , промишление, взаимно преосмисляне на творчеството:

- Пред твоята 90-годишнина е радостно, че вече тридесет  прелетни „птици” - 15 романа, 4 повести, 6 с разкази и новели и 5 с публицистика - гнездят в пантеона на българската литература. А пиесите „Сватба” и „Хайдутин и бесило”  са играни на сцената на Драматичния и Кукления театър в Пловдив. Кандиса ли на книги?

- Никога не съм умувал над този въпрос. Би следвало да бъда манастирска чешма, като извор да тека и поя хората, тревите…Колкото повече утолявам жаждата си, толкова по-свежи и силни са дамарите, от които черпя сили. Времето плаче за романи, за дълбочинни психологически проникновения, за пресъздаване на съвременната нравственост, постижения и провали. Няма човек без болка. Страшна е чуждата болка сред чалгата-живот. От нея тръгвам, от болката и трънливата съдба на обикновения човек, не от студените сълзи на преуспелите. Вълнува ме съвременника с неговите залитания, докато почувства твърдостта на земята българска. Още много теми напират за реализация. Но кога? Няма време.

- Вече убеден ли си защо живеем, защо пишем още?

- Страстите са мимолетни. Вярата в поправимостта на света се валя в пепелта. Илюзиите се спукаха като балони по пътя към едно въображаемо щастие. Непосилна бе битката със словото. Мъчех се да изкова звънка красота, да бъда верен на себе си, но…животът тегли своето. Тревожи ме бъдният ден на българското. България стои на колене пред един фалшив елит от духом безпътни люде - отроци на бракове по сметка, които не си дават сметка какво вършат. И още по-лошо - никой не им я иска.

- Имам впечатлението, че ти не съчиняваш, а отливаш живота  в свои форми. Не пресъздаваш истории за отминало време. Ти пишеш за деня - вчерашния, днешния и утрешния, който не прощава на никого.

- Изстраданото четиво, осветено от истината и прозренията на живота, обогатява с флуиди, дарява хармония, облагородява мислите и чувствата. Творчеството, минало през сърцето и ума, е приятел на хората, води тиха битка за оцеляване и съхраняване на свети нравствени ценности, завещани от дедите ни. Обикновеният читател обича и чете хубавата книга. И това много ни задължава. Да пишеш, значи да отговаряш не пред силните на деня, а пред съвестта си.

- Преди няколко години казваше, че вече си едно окастрено дърво - без яки клони, с много окапали листа и земен сок, който едва къкри от земята към върха. Защо толкова болезнено възприемаш естественото остаряване на човека? Та ти и сега твориш с небивал замах.

- Не мога да понеса болката от разрухата на всичко, което е градено от нашите предци. Когато се зъвръщам в родния край, сякаш невидим стрелец се цели в мене, нещо ми отнема и убива. Усещам как ме притиска разяждащата празнота на загубите и залитам по измамни видения. Сладки бяха сънищата в старата бащина къща. Оживяват спомени, все хубави, светли. Времето се опитва да ги приспи, но те постоянно ме събуждат. У дома струеше топлота като доверие на дете.

- Затова ли твоите книги са едно постоянно пътуване на мисълта от селото към града и обратно. Това вълшебство като че ли не те оставя? Дори докосването ти до „Американската мечта” като Щастливеца, не те направи по-щастлив, не те откъсна от българската черноземна съдба.

- Не! Не ме оставя вълшебството на българското село и аз не го оставям! Не ми стига! В града коренът ми съхне, няма влага. Задъхва се под каменната настилка на хората… Обичам черноземното лято, звездния вятър, танца на светулките, галопирането на младо конче в ливадите. Не знам защо, но от време  навреме ме притегля и коварната анонимност на градското битие въпреки, че там си никой. И всичко е наркотик. Въртим се в кръг, живеем чужд дигитален живот, наливаме се с чужди страсти, ментим щастието си. Животът ни днес е едно кафе време. Пил-недопил чашката си и тръгваш. Накъде? Не е известно. Така и съчиненията ми са родени от чувството за отговорност и вина за всичко, нароило се в окуцялото ни общество. Защото човешкото щастие не вирее далече от корените си.

- В романите ти животът тече обилно, обаятелно. Оттам ли идва тази топлина?

- Баща ми беше музикант. По сватби и събори нижеше песни за върли комити и хайдути, за влюбени и разлюбени, за вярност и изневяра, за мимолетни радости и човешки неволи. И без да искам извисявам осанката на моите герои. И това не е провидение, то идва от реалния живот. С времето човек дипли опит и покруса. Така виденията и действителността стават творение.

- В романа „Тигрово око” главната героиня баба Гизда казва: „Ако не искаш да е празно и върло на душата ти, хващай се за работа, гледай да завъдиш живот около себе си”. Така не изповядваш ли екзистенция, битие само за себе си?

- Може би. Това са интуитивни, импулсивни действия на личността, но обобщават мъдростта на живота. Те подхранват волята за съществуване. Макар Тигрово око да е нарицателно име на един от героите, окото на тигъра, както и окото на човека, е тръпката в борбата. Борба за оцеляване в общество с баровски елит. Така и в романите животът тече  с приливи и отливи, с радости и страдания. Самото страдание ме направи писател. Писателят не бива само да протяга длани и се грее на обществения огън. Той трябва да влиза в него и тогава четивото ще е като небесно провидение. Защото и самият писател е творение на талант, време и общество. И претворената действителност е по-достоверна от житейската, става магическа. От перото струи оптимизъм и писателят се очертава в целия си ръст -  осанка и духовна валентност. И от тази валентност струи привличане или отблъскване.

- А в романа „Денят на крокодилите” наричаш нашата демокрация крокодилоподобна. Откъде извира това сравнение?

- То идва от самата действителност. Че какво друго сътвори демокрацията? Тя разтвори своята паст и смели чест и достойнство, морал и етикеция. Разруши всичко, изградено с много труд и страдания.  Уж под формата на свобода обезличи човека. Българинът вече не е личност, а идентичност. Политиката се кълчи по западен образец. Извършено беше тотално покушение на живота. Венец на пазарната икономика е абортиралата ни демокрация. От утробата й излезе престъпност, разруха и грабителство на що-годе оцелялото национално богатство.

- Всяко твое четиво - белетристика, публицистика или пътепис, привлича с небивала сила. Откъде идва твоята магия?

- Няма по-голяма магия от самия живот. Търпя крушета, но и моите удари на са слаби. Затова още съм на терена на писателството. Иначе да съм съборен отдавна. Ако сме верни на живота и читателят  ще ни се довери, ще повярва на казаното. Необходими са обаче зорко око, любопитна наблюдателност и силна памет за видяното и преживяното. Мине ли през съвестта, ще изтеглим здравата нишка на дадената творба и по нея ще потече живот, истински, увличащ и чувствен като магически спектакъл. Но в него авторът не трябва да бъде само актьор, а и режисьор на цялата постановка, наречена самобитност.

Ние, писателите, пишем една-единствена книга за своето земно пребиваване, в която много кътчета от собствения живот са вградени в образи и съдби. Готовото произведение обаче се отдалечава от нашия прототип и протосъбитията и заживява свой нов живот, който в своето многообразие пресъздава различни по характер и идеен пълнеж произведения. И оттам неговата положителна или отрицателна валентност.

- А каква е твоята валентност?

- Винаги е била българска, народополезна, без политическа окраска. Подчинена на реализма и класическия български стандарт в литературата.

- Пожелавам на твоите прелетни птици силни криле, че в далечен полет да носят читателите! Защото си верен летописец на човешката участ.