СЪРЦЕ
СЪРЦЕ
Трепти, сърце,
и ако в моя сън
гърдите ми изстинат в къс стомана,
ти бий тревога! -
нека твоя звън
в стоманата отвори рана!
Аз искам и насън да ме боли,
когато под разцъфналите вишни
лежат като простреляни орли
връстниците ми двадесетгодишни
и клоните, опръскани с кръвта,
се вдигат като знамена червени
и пролетта ги люшка над света
огромни, вдъхновени.
Трепти, сърце,
и ако в моя сън
гърдите ми изстинат в къс стомана,
ти бий тревога! -
нека с твоя звън
стоманата огромен меч да стане!
Аз искам и насън да съм войник
във строя, който люти схватки чака.
Животът ми да бъде кратък миг,
да бъде само миг, но пред атака,
защото ако често ни боли,
защото ако често ни тежи
и във челата ни се целят враговете
то е затуй, че върху нас лежи
съдбата на тревожната планета.
ОСМА СИМФОНИЯ
На Дм. Шостакович
В един огромен
главоломен кръг
сърца и градове опустошени,
разпънат като тетива на лък,
аз ида
с писъка на нощните антени,
с плача на полуделите сирени,
със болката на скъсаните вени,
препъвам се във гробниците братски
и викам нечовешки,
адски викам,
пронизван до сърцето на щика,
прегазван под веригата на танка,
разрязван от убийствената сянка
на кръст пречупен…
О, война, война!
Човечество!
Кажи ми как можа?
Кажи как позволи?
Защо допусна?
Аз съм човек
и аз ще издържа!
Аз няма да лежа,
ще продължа
прехапал устни,
затиснал с плат
кървясалите рани
и заменил с протези жива плът.
Човечество!
Тръби тръбят
и бият барабани
и справедливи полкове вървят.
Под този епохален марш се стапят
и мечове, и дъбови листа,
и вечната посока Изток - Запад
отново ни довежда утринта.
Понеже
минава между телените мрежи,
през почернели ниви и гори,
сред овъглени къщи и гнезда,
тя бърза цялата земя да озари
със своята щастлива резеда.
Спасен от ужаса, от хаоса изнесен,
светът се ражда като ясна песен.
Дърветата потъват в цветове
и всяко клонче празнично се свежда,
прикътало във свойте плодове
една утеха и една надежда.
