ПРОЛЕТ
Из „Дом над покрива” (1986)
ТАЙНОПИС
Обичам те: след толкова любови!
Обичам те: - в щастливия си брак.
Обичам те - и нека да говорят,
да ме осъждат в небесата чак!
Обичам те - ела с червена дреха,
изгрявай в мрак и в схлупения ден.
Обичам те - но нека няма трети
със сянка черна между теб и мен.
Обичам те - сега те заслужавам:
живея горд - с труд вадя своя хляб.
Аз помня всичко: силната ни слава
се казва чест - дори пред цезар сляп.
Жадувам те: с душа, с кръвта гореща!
А ти - със пепел, с глътчица вода,
тръгни до мен - и аз вървя насреща.
Обичам те - теб, скъпа Свобода!
ВРЪЩАНЕ В ЮЛИ
На сондьорите, с които през 79-та
проучвахме за вода в Северна България.
Усилен зной, неспомнян огън в Добруджа ще падне -
там в мъка ще изгарят хора и дървета.
Ще диша тежко даже старият и едър гарван
и чак след залез живите щурци ще пеят.
Ще кацне щъркел там, с последни сили стигнал Дунав,
а жабата защо го гледа и нехае?
Дали е той без плът, мираж за люде неразумни -
или догаря клюнът му и тъй е ален?
Но той, човекът, ще върви сред пламналия въздух -
към живата вода, за живи и умрели.
Топи се крехкото му тяло, но все тъй удържа
шесткрилата душа - за празник във неделя.
Тъй няма облак зъл да мине с тътен за награда,
и в мъка ще изгарят хора и дървета.
Ще диша тежко даже силният и патил гарван,
но нощем пак възкръснали щурци ще пеят.
ДОБРЕ ДОШЛИ, БЕДИ!
Добре дошли, беди! Добре дошли, сестри!
Така живея аз - в една черупка-тяло.
Измръзнали, стоплете се, тук огънят гори.
А гладни - яжте радостта изпосталяла.
Не се стеснявайте - нахлувайте възбог.
Оставайте - на вас поне да проговоря.
Викнете песен - с глас висок и горд.
Това е дом - да види той веселие и хора!
Живях все сам - тъй както е отвъд.
Зовях сина си - както се бълнува.
А денем вдигах камъка, проправях път -
това, тъй помня аз, донякъде си струва.
Добре дошли, беди… Добре дошли, сестри.
Нахлухте в моя дом - бъдете живи, здрави.
Дори ще пием с вас - ще пеем до зори.
А утре пак е ден - добър за смърт и слава!
КАПИТАНЕ
Изгни и този кораб вече - а носа на щастието ни къде е?
Най-бърз от всички тръгна ти - слънцето изплюваше езика си.
А вятърът надуваше хармоника - свиреше в красивите ни рани:
дръгливата и черна кучка, бедата си ли търсиш, капитане?
Навсякъде е тъй и същото - ще светнеш с кости върху пясъка.
А в залите зад теб танцуваха жените, с децата си и с вярата.
Защо не спря да си отдъхнеш - ще си приказваме с луната.
Или пък другите послушал - сънувай радост, брат сред братя.
И под небето черно и зелено обядвай и вечеряй яростно.
Ще спре часовника железен - и ще обраснеш, капитане, с корени.
Къде се емваш, живели са и други - има ли следи върху водата?
Сами са силните - сами погребват обичта си, нещастницата свята.
Къде е, помниш ли го, детския ни кон?… Не давай, боже, никому!
Тъй планините се стопиха също, а смъртта ни страшна, тя къде е?
Наздраве, капитане млад и весел - ще храним чайките с душата си!
ЧОВЕКО, ЗАСТАНАЛ САМ
На Борис Христов
Човеко, застанал сам срещу молеца, ръждата и червея,
човеко, застанал сам да надвиеш мъглата и вятъра -
кой господ размаха крила и кълве вярата,
а с тежкия клюн на обичта те прави пепелен?
Ти галиш през тънката дреха корема на грижата бременна,
но нямаш любима - да мине през кухнята светнала.
Човеко, побратиме с болката, къде е мечтата ни весела
и кой е зашил двата ти джоба, най-верен реднико?
Пътува без спирка високото слънце и те сватосва за сянката,
а душата ни горда все тъй презира молбите и шапката.
Човеко, мой братко безкраен, надигал бутилка със тапата,
защо да сме живи и здрави, щом не сме яростни?
Ти тъй, по бекярски, ще си приготвяш закуската и вечерята,
а майка ти ще разпитва надеждата за снаха и за внучета.
Но пак ще останем в живота - защото лепяхме радостта счупена,
защото ние запушваме пробитата бъчва на времето.
СЛЕД РАЗВОДА
На Р. и Я.
С флейтиста в март ще си приказваш, с този вятър - а среднощем
сина си плачеш скрито… Грейнало е неговото име!
С тегло от прошка ти към него ще летиш, ала невинен
човек до днес не е живял. Тъй само светъл слух е Оня.
Ще плащаш връз тезгяха ти за късче празник с болка златна -
една съпруга, смуглата, разбира мъжката ни вярност.
За нея ще се женим ние кротки, но сега със радост
и с мъка сбогом казваме - щом бъдещето търси братя.
Градим сега за него дом, препълнен с небеса и нежност,
но не звезди огряват там - там лъвче медно свети.
Приижда час да викне то - и да летим с любов след него,
дори с превързани крила и над балкани снежни.
…Все тъй са нейде сватбите. Живееш сам-си, без опора,
ти и тази столица - и днес поне един предател скрила.
Но нека! - даже на въжето утре да се люшнем силно,
едно си знаем: ще ни видят многото, добрите хора.
ДОМ НАД ПОКРИВА
Прекрасни бяха римите, а славата - невеста,
но нямах нито дом, ни ъгъл - да отдъхна.
Празнуваха роднините, аз бях поет несретен -
и затова реших: за мен да нямат мъка!
Избрах си плоча, гол бетон - над покривите чужди,
вървях към слънцето - засмян, висок и силен.
Съсипвах кръст, ръце, гръбнак - но гордостта ми луда
бе цяла нощ със мен - вместо съпруга мила.
Пренасях тухли, пясък, вар - над осемте етажа,
направих всичко сам - с прозорци юг и запад.
А стълбата - с дърво и мед: дано душата жадна
да заживее с мен, а бягайки - не падне.
Извиках и любимата - да станем вече трима,
да чуя детски смях - наяве и в съня си.
Той - плът от плът и път след път… Отвън гугукат рими.
Здравейте - обич, труд, човек! Здравей, съседе слънце!
ЗАДУШНИЦА
На Борислав Геронтиев
Съсипан от сила, братко мой, как ще я карам?
Да викна ли вече - любимата стана на сняг!
Кому да разкажа - сам, с неразмерната вяра?
Приказвам си с камък - за свой ми е той и за враг.
Къде е доброто… Ровим под храст и тръстика,
завързваме коня - тъй спъваме песен и звук.
Калино, невесто, ти ли предълго ще викаш?
Аз явор ще стана - но гробът ми, гробът е друг.
Тук с ножа се радвам - сладкият пъпеш да зрее.
Очаквам ви всички - в каруците с тънкия звън.
Насякох вратата - не питайте вече къде е…
Ах, синко едничък - тъй мама ме среща насън!
А лятото свърши - грешни посрещнахме есен.
А всеки си тръгва - над гроба му плача красив.
Как искам да викна - имам глас ясен за песен.
И свещ да припаля - за огъня, който е жив!
НО ПРЕДИ СМЪРТТА
Мечта стоцветна и кърлеж още плосък в бедрото на кобила -
това са често дните ни, живота е такъв, кого ли да виним?
А тялото но стареца е наше бъдно. Аз, млад и силен,
днес търся любовта към своя ближен - къде е тя, нима е дим?
Като зърна пшеничени се вдигам аз - те в черна пръст живеят,
пробиват я с главици крехки и тъй ме оправдават с глас нечут.
Издържам трудно, не мога да живея сам, не съм месо и скелет,
но ако крак подвия, как ще срещна утре хората и веселия труд?
О, аз ще падна, знам - усещам времето за сплескващия удар -
така сме чужди пак, че само силен трус за ден ще ни сроди.
Но нека! - дори жената, която любя с обич, с вик да се пробуди,
сама по стълбите да хукне и с плач да моли жълтите звезди…
Дано по-късно бъде - и в Жеравна да съм живял, и вие да сте живи,
оградите аз искам до темелите да срутя сам и да разчистя сам.
Това мечтая и това сънувам: защото всички къщи ще са здрави,
ще светят входните врати и праговете им като кубетата на храм.
