ВЕТРОВЕ
Завият и се влачат,
засвиркат, полетяват,
заблъсйат и отскачат,
засъскат и събарят,
преградите помитат
и пътя си забравят.
От севера политат,
в пустинята изгарят…
Догде останат само дъх,
догдето станат лъх,
догде пълзят едва-едва…
Над храсти се повисват,
по плетища увисват,
от немощ не потисват
най-тънката трева…
Потеглят кат пребити
на колена си свити.
На дълги си ръце
кат старци се подпират;
навсякъде се взират,
нито живеят, ни умират.
Сберат се тъй пред някой град,
едни навлизат, други - наназад.
Или се в него всички тласнат
и там по улиците гаснат.
Или на сенки по земя заплуват
и до небето се надуват
и пълний ден го пълно затъмнят.
С ръце си склетни прегръщат
те страстно всички домове
и цели покриви обръщат.
По улицата прахове помитат
и със чорлавата си коса
завиват и оплитат
градински дървеса.
Несетно от града изчезнат,
по пътищата слезнат,
прегърнат си високи станове,
извият се на стройни вихрове
и хукват към далечни океан,
бучат и станат ураган -
и пак се втурнат в градове….
Бездомните души
на скитници умрели;
не ще ги нищо утеши.
Живели някога, живели,
измрели, изгорели -
сега са вихрове,
сега са вихрове…
И вият и се влачат,
и свирят, полетяват,
те блъскат и отскачат,
те съскат и събарят,
преградите помитат
и пътя си забравят.
От севера политат -
в пустинята изгарят.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 3, бр. 120, 20 юни 1931 г.
