Атанас Мочуров

ВОЕННО ГРОБИЩЕ

Жужат пчели над дивите цветя…
Небето е тъй синьо и голямо,
като че тук не е минавала смъртта…
Но, Господи, това са думи само -
те няма да се върнат
по родните места!

А знаеха:
любимите до гроб не ще са верни,
децата им и без бащи ще израстат.
Дори и майките утеха ще намерят.
Те знаеха.
И пак приеха тази смърт!

ПОКОЛЕНИЕ

Ний бяхме деца със кълчищени ризи
и със бози нозе, изподрани в трънта.
Кой от нас, кой от нас
през сълзи не е гризал
сух комат, посолен от скръбта?

Нас ни взе на ръце един мургав боец
и на бойното знаме под силната сянка
ни издигна високо,
та с ясен гледец
ний видяхме света
от желязната броня на танка.

После свивахме с яд своите детски ръце,
горко плакахме пак сред полето
за това, че пасяхме коне и овце,
а на запад отиваха с пушки мъжете…

Надалече заглъхна сиренния вой,
но бедите не бяха се свършили още.
И за нас бе останал най-тежкия бой:
със другаря,
със себе си в късните нощи…

Много ризи ний снехме, прогнили от пот,
много сиви кофражи и скели,
за да вдъхнем на мъртвия камък живот,
за да греят фасадите бели.

И какво, че понякога, дяволски зли,
натежават от трудности дните?
И какво, че сърцето
жестоко боли
и умора в нозете си сплита?

Ний глава не навеждаме нито за миг.
Ние гледаме ясно, широко -
нас ни взе на ръце онзи едър войник
и ни вдигна
високо,
високо!