Милена Обретенова

„Кажи!” Императивният тон на чиновничката интонационно е оформен като кучешки лай. Лай като на онези екземпляри, които задължително се разхождат с намордник. Като казва да кажа, казвам. Максимално делово. За да си тръгна максимално бързо.

„Какво издаване на купени онлайн билети?” Отново лай. Не толкова яростен. Може би заради преживения почти-шок. Може би заради по-дългото изречение. И положеното допълнително усилие: „Не е при нас! Търси другите фирми!” И оттук си тръгвам максимално бързо. Да си търся фирмата.

Две случки за три дни. А си спомням още няколко. Две случки в два града. А могат да бъдат и в още няколко на „огромната” площ от 111 000 км2.

… Безпроблемен скок назад. През проблемните уж едва, а всъщност цели три дни!…

… Нали с неволята сме в перманентни взаимоотношения… Та с идеята за временно поне надмощие измислям не особено оригинална маневра. Поемам към актуалната напоследък шопинг дестинация - Одрин. На организирана за целта екскурзия.

За да се компенсира непредвидимото по границите чакане, поемаме посреднощ. И рано-рано достигаме първата цел - борсата за перилни препарати и хранителни стоки. Българите сме стотици. Навсякъде ни говорят на български. Навсякъде - табели на български.
„Одрин е наш без сражение!” Подсмихвам се иронично. И на мига се засрамвам от мисълта си. Седем без десет сутринта е. Не виждам физиономии със сънен или отегчен вид. Няма охкане и пъшкане. Тия телефони нямат ли си? Явно не. Хората работят. И да, говорят на български, защото сме хиляди на ден при тях. И да, говорят, че се и усмихват! Говорят, без да гледат с подозрение внесената от съседния магазин чанта. Не само че говорят, но и търпеливо отговарят на въпросите ти… Тия хора кучета, които задължително се извеждат с намордници, нямат ли си? Явно не.

Мимолетната ирония отдавна се е изпарила. И - чудо! - започвам да говоря на български с удоволствие. Все едно се уча на непозната игра.

… Ах, какви мандарини! Ще си взема. „Комшу, че колко е кило? Вземи две!” Добре. Усмихвам се. „Комшу, две и половина? Да закръглим сумата!” Как да откажеш! Усмихвам се по-широко. Играта ми харесва. Говорим си.

… Гевречета. Усмихвам се предварително. Защото продължението ми е ясно. „Комшу, че колко са две? А са хубави!” Естествено, хубави са. И играта е хубава. А аз се усъвършенствам. Четири гевречета! Че колко са? Говорим си.

… Към ресторанта вече пристъпвам с грейнала физиономия. Играта продължава. „Комшу, чаят за моя сметка!” Ама тарикат! Смея се с глас: „А тава джигерът за моя сметка ли ще бъде?” Ама съм добра в играта! Щастлива съм в играта. Играта да си говорим на български. При това с обръщение. Честичко пренебрегвано у нас, освен ако не е епитет, знаем си какъв. Може би затова единствено обръщението е на турски…
Всъщност, и те сякаш изпозват епитет. „Комшу” редуват с „аркадаш”. „Аркадаш” ? „събрат, приятел”, разнежва ме речникът. Епитет си е, епитет! Началото на играта. Началото на кратък разговор на еднакво измъчени хора от двете страни на границата. Хубаво ми е. Но изведнъж се сепвам. По неволя „комшиите” говорят български. За да си помогнат. А ние? А ние защо не си говорим на български? Че и ние да си помогнем. Един на друг. И българския уж що-годе си го знаем… Ала сме на път да забравим и разговорния му вариант…

Интонационно оформена като лай българска пестелива реч. Императивно-възмутено-гневна. Дори дидактичният й вариант днес е мечта. Лай! Пропъждам на мига изкушението да поразсъждавам за национален характер, за битието и съзнанието… Има ли смисъл?! Лай!

Просто вземам решение за още една маневра. Да, скоро отново ще отида в Одрин. И не толкова заради временното надмощие над неволята. Ще отида до Одрин, за да си поговоря на български!

29.10.2020
В. Търново