ПОПЪТНИ ОГЪНЧЕТА
Неотдавна на литературна среща в Свищов мъж на средна възраст каза няколко думи за родната словесност и между другото спомена и моето име.
В тоя смисъл, че някога, когато той бил учител в крайграничното добруджанско село Кайнарджа, съм бил там и съм подал ръка и на един млад автор.
Опитах се да си спомня кой е бил той, не можах.
Дали е от липса на суета, или от премного? След срещата попитах човека, който бе казал встъпителните думи, кой е бил този млад пишещ брат в Кайнарджа, за когото спомена
В отговор той извади една тъничка книжка и ми я подари с автограф. Младият някога автор сега стоеше пред мене като зрял мъж, а книжката му се казва „Лястовици”.
Тя бе едно от тия издания, които блуждаят между спонсора, автора и неколкостотинте читатели. В случая, както е отбелязано в карето, тиражът е триста екземпляра.
Прочетох тия осемнадесет стихотворения не подред, а наслуки. Това са къси лирически стихотворения, в които сякаш не се казва нищо особено - и това е особеното. Сякаш няма особени открития - и това е откритието. Няма главозамайващи хватки - и това е хватката.
Изсичат старите тополи
със щъркеловите гнезда
и птиците в тревожен полет
се вдигат, предусетили беда.
И дълго те се вият, до премала…
Навярно ще запомня този миг:
едно небе, от птици натежало,
един набъбнал в гърлото ми вик.
Какво е това? За себе си го нарекох - нормално поетическо дишане. След като толкова дълго й изкарваха въздуха с удари под диафрагмата, след като я блъскаха отляво и отдясно и я кичиха с дрънкулки и откъде ли не, на нашата поезия, пък и на духовната ни общност, е нужно нормално дишане.
Поезията като че ли най-вече се нуждае от такова дишане, за да се завърне към себе си, да улови неуловима топлина и светлина в обикновения житейски факт.
Да облече с празнична дреха оголялата и обосяла душа на човека - на оня, който създава хляба и виното и знае солената цена на сълзата.
Баща ми пак сади дръвчета. Няма
плода им да опита може би,
но чужда му е тази малка драма
и той над нея няма да скърби.
С ръкав избърсал своята умора,
отново мълчаливо свежда кръст.
Сади дръвчета той - да има корени,
да не пустее бащината пръст,
небето да е пълно пак със птици,
да греят ябълки във утринта,
със бистър смях да тичат тук дечица…
За него другото е суета.
Не твърдя, че това са шедьоври. Това са стихове за нормални преживявания на нормални хора, които създават живота и знаят цената му. Какво повече?
Повечето е това, че такива поети като Людмил Симеонов от Свищов, автора на „Лястовици”, има и в Павликени - Кънчо Великов, Йордан Данчев…
Има ги и в самия Свищов - Георги Драмбозов, Иван Антонов…
Има ги в Сандански - Катя Ерменкова.
И в Благоевград - Струмка Струмина, Димитър Серафимов…
И във Велинград - Ангел Горанов…
И в Силистра, и в Добрич, и в Плевен, и навсякъде из страната.
Всяко по-нататъшно изброяване крие рискове да бъде пропуснато име на селище и име на автор.
По-важното е да не бъде пропуснато явлението - в последните години навред из нашата страна все по-често припламват огънчета, които имат своя светлина и топлина, свое нормално поетическо дишане, което, дай Боже, да се усети от целия организъм на поезията ни.
1995 г.
