Красин Химирски

От първия известен датиран надпис от 1094 г. от Радимлья край Столац в Херцеговина до 1447 г., когато е поставен последният, датиран в този текст “стечак” в с. Ходово в същия район са изминали повече от 350 години. Това потвърждава стабилната богомилска традиция през средните векове в Босна.
В един от най-ранните надписи е фиксирана годината на кончината на великия княз Ненац, живял през ХI-ти век. Той се прочул се с добрите си дела и останал в паметта на своя народ с добродетелността си. В каменното надгробие от Радимлья край гр. Столац четем следното:

Този знак е прослава за княз Ненац, великия княз босански, а постави го сам неговият син княз Мувен с Божията помощ и на своите верни (поданици). Много съм направил със своите ръце на земята, но от мен никой не е паднал убит или мъртъв.

От лаконичните редове се изправя обаятелният образ на благороден велможа, обичан от своите поданици. Където и да се намира князът, той постоянно живее с образа на родната страна.

…И да оставех костите си в чужбина, пак бих сънувал само Босна.

Но посланието не спира до тук. То ни позволява да надникнем в духовния свят на княза. На бъдещите си поклонници той задава философския въпрос за познаваемостта на света. Изводът, до който стига е, че в живота най-важното е самопознанието.

Ти, който прочетеш /надписа на/ тоя камък, може да си ходил и до звездите. И си се върнал, защото там няма нищо, освен теб самия.
Човек може да види онова, което не е видял, да чуе онова, което не е чул, да опита онова, което не е опитал, да бъде там, където не е бил, но винаги и всъде само себе си може да намери или да не намери…

Датата на кончината и годишното време са отбелязани лаконично. С известна ирония се коментира бездушието на природата:

Легнах в лето 1094, когато беше суша, а и на небето за мен нямаше ни една сълза.

Не можем да не се насладим на изящния стил на епитафията, писана преди повече от девет века.
Богобоязнен християнин от селището Търтисе край Фоча в поречието на река Дрина станал жертва на природна стихия. Праведният живот приживе му вдъхнал вяра, че ще живее дълго и че след смъртта ще отиде в рая. Но съдбата отредила друго – убил го гръм. И той дава воля на своето дълбоко разочарование от Бога, който не е спрял подобно деяние.

Живях мирно. На Бога се молех и зло не мислех.
Тук, където е камъкът, ме уби гръм.
Защо, Боже?

Въпрос, на който едва ли някой земен жител е получил отговор. В отчаянието си той изрича клетва срещу всеки злосторник, който би дръзнал да наруши вечния му покой. И желае тази клетва да трае докато не получи знак свише.

Да са клети и проклети ръцете, които биха ми преобърнали (камъка), докато не получа отговор.

Върху надгробие от Връхбосна се сблъскваме с размишленията и душевните терзания на мъдреца Любльен, човек с неспокоен дух и търсещ ум:

Аз бях онзи, който цял живот стоях на кръстопът, размишлявах, съмнявах се. Бях онзи, който се питаше: как така небето не остарява, а от него постоянно се явяват нови и нови годишни времена.
И в собата, където бях, имаше прозорец, а извън прозореца – безкрайност. Но аз упорито гледах надолу.

Животът е бързотечен и кратък. Смъртта слага край на всички желания и надежди. След нея вече няма нищо. “Смъртта е тясна за всичко” заключава Любльен лаконично.

И мислех, че моята смърт трябва в края на краищата да дойде. А с моята смърт идва и краят на всичко, тя е тясна за всичко.

Върху камъка разчитаме имената на каменоделеца Дражета и на майстора Хусан, изсекли текста през 1258 г. В съседна балканска държава по това време е съградена Боянската църква.

В село Баньевичи, община Братунац е останал “белег” на богомилски старейшина – добрият гост Мисльен и неговата съпруга Бадача, поставен от признателната щерка Кория. Богомилът от “правата босанска вяра” не вярва в първородния грях и зависимостта между земните дела и задгробния живот. Според него всеки сам кове своето щастие.

Ти, който минаваш, иди си с мир и не спомняй и не гадай за нашите грехове. Залудо е тая работа. Нашите дни са преброени, нашите нощи погубени, нашите грехове са само дим.
От своите крачки се плаши, те ще ти вземат главата, по пътя, по който вървиш.

Пред смъртта богомилът възхвалява живота и в най-първичните му форми. Какво, ако не апотеоз на живота, са думите:

И да знаеш, по-ценен е червеят, който се движи сега, отколкото всичките добри дела, които заедно извършихме в своя живот Бадача и аз.

Прийезда Вигань от с. Раваньска Врата, район Купреш в близост до гр. Яйце, в началото на четиринадесети век /1303/ разсъждава за преходността на живота и щетността на хорските усилия:

Ходих, но не пристигнах. Градих, но не изградих. Садих, но не жънах. Говорих, но не изказах. Обичах, но не бях обичан.
Сега си отидох, а не ми е писано да се върна. И какво бях, като нищо не довърших…

Прийезда Вигань се обръща и към всеки, който прочете този надпис:

И ти не си завършил всичко, което си замислил.

В Опличици край средновековното градче Столац се срещаме с верен християнин, наричащ себе си “грък”, т.е. привърженик на Източното православие, за разлика от ширещия се тогава католицизъм.

Тук лежи Таниша Грък от Кральева Сутьеска, обичан от краля, но не свободен, като ловджийски пес, принадлежащ на краля.

Неговата житейска философия е осенена от силен скепсис:

Живях, но с вода не угасих жаждата си, нито с плодове земни утолих глада си, защото гладът и жаждата се връщаха всеки ден в моята утроба, както аз всеки ден се връщах от полето в своята къща същия, но в този ден по-друг.

Подобно на древногръцкия философ Хераклит, според който човек не може два пъти да влезе в една река, така и Таниша отбелязва, че човек не може да се върне същият в дома си. Същевременно Таниша разкрива своето дълбоко религиозно чувство и вяра в бога:

И постоянно мислех за теб, Господи и с молитва за Теб притварях нощем очите си, и с молитва за Теб сутрин ги отварях, както сутрин се отварят прозорците и дверите на твоя дом и на моя.
И постоянно Те очаквах и Ти се надявах постоянно.

Молитвите на Таниша остават без отговор и в душата му се поражда непреодолимо съмнение.

Но Ти не се появи, нито ми направи знак. Само тишина. И роди се в душата ми съмнение, съмнение непреодолимо, а и Ти там някъде, както и аз тук, не чакаш залудо спасение от мен. И с тази терзаеща ме мисъл легнах под този белег и тази мисъл изсякох върху твърдия камък и онези, които я прочетат, ще видят кой от нас двоица първи ще дочака спасение.

Кончината на обезверения мислител настъпва в епохата на възход на тази балканска земя при крал Твърдко I. Но по същото време над балканските държави реално надвисва османската опасност, особено след фаталната Косовска битка (1389).

Легнах грък през лято Господне 1389, когато Твърдко бе крал на Босна, Сърбия, Далмация и западните земи, а аз тогава бях старец, който на света видя онова, което не исках да видя, а не дочака онова, което моето сърце постоянно чакаше и само това желаеше.

Най-младият син Борьен на богомилския гост (наместник на дьеда) Хотйена вдига паметник на починалия през 1402 г. свой по-стар брат Линил в Долна Згошча, в близост до историческия център Какань. От каменното послание разчитаме някои от принципите на богомилството: щетността на земните въжделения, отказът от богатство и упованието на духовната вътрешна сила. Богомилът проникновено се вглежда в същността на нещата, търси тяхната първооснова.

Много съм желал, но сега виждам, че лист от лист каменен не се различава. И дървото може да бъде огромно като хълм, но листата му тръгват от корените.

Богомилът изрича и вечния въпрос, вълнувал хилядолетия човешките същества:

Къде отиваш човече?
Нима ти е паметта вятър в нозете, вместо в главата?

Възхищава ни образният слог на изложението, талантливо използване на богати изразни средства. За разлика от повечето надписи, в които авторът на каменните текстове остава неизвестен, тук той е посочен. Това е монахът Санко от Връхбосна, който определено заслужава нашите адмирации шест века след написването на този епиграфски шедьовър.
В годината, когато свършва земният път на “великия бан Кулин”, първият, който приема богомилството като официална религия на младата босненска държава, в Сребърна е погребан храбрият воин Богчин Радинич. В този случай се докосваме до не толкова често срещаното символично погребение. Младият юнак е оставил костите си далеч от родната земя, защитавайки нейната независимост от чужди посегателства.

Тук лежи юнак Богчин Радинич от Сребърна, Босна. Тук, където на родова земя е каменният белег на неговия баща и дядо и дядото на неговия дядо, лежи само неговият белег, защото той е загинал и лежи в чужда земя, там където и слънцето е по-друго и вятърът по-друг и Бог и водата и въздухът и людете са чужди на душата на моята страна.

До сетния си дъх воинът остава верен на своя владетел – бан Кулин, което е записано и върху неговото надгробие:

На Кулин, на меча и копието бях най-верен от Радичи и от това не ме е срам, нито жал…

От надписа, посветен на починалия през 1317 г. богомилски сановник старецът Радин от Връхбосна узнаваме за неговото спазване на традициите на предците и верност към богомилския идеал. Това, обаче, не му донесло спасение от земните тегоби. И в последния си миг той слави силата на реалния живот в противовес на вечния покой, който тече по “различни пътища” от реалността. Това научаваме от посланието, записано от неговия син Прехтен върху каменния “стечак” през 1317 г.

Да ти бъде угодна вечната тъма под твоя камък, старче Радине. Да е дълбок и предълбок твоят сън, от който по-дълбока е реалността.