Евгений Петров

Превод от руски и коментар: Орлин Стефанов

През 1939 г. един от съавторите на прославената дилогия за Остап Бендер Илф и Петров пише утопически роман, който не смогва да завърши. Вероятно описването на Съветския съюз през бъдещата 1963 г., видян от американския журналист Юджин Питърс не се е оказало достатъчно убедително: замисълът е обречен. Но пък в хумористичния откъс, който е поместен в т. 50 [2] на Антология сатиры и юмора России. – М. Эксмо, 2007, с.913-918, описанието на нравствената деградация в “елита” на новобогаташите, е пророческо и поучително въпреки изминалите 70 години.

Пред фамилия Фингълтън аз поставям знака минус, без да се замислям и за миг. Именно заради този господин се дразня от рано заран та чак до късна вечер. Той е нахален и дебелокож до краен предел, поради което не възприема какъвто и да било намек, че неговата компания ми е напълно излишна. Този човек е събрал всички американски недостатъци, без да предлага нищичко от американските положителни черти. Отгоре на всичко, недостатъците, които при някои от моите сънародници са с някак трогателен, безобиден вид и трудно се забелязват, при мистър Фингълтън са раздути до абсолютна крайност, не са останали и най-незначителни примеси от симпатичност или човещина. Ще рече, че те са вложени в неговата натура в най-чистия си, химически образцов вид. Американците са необикновено общителни, мистър Фингълтън е досаден. Американците са наясно за собствената си значимост. Мистър Фингълтън е самонадеян. Американците си падат по солените шеги. Мистър Фингълтън проявява остроумие на някакъв жребец и умее само да пръхти като кон. Понякога американците са твърде големи оптимисти. Мистър Фингълтън е чисто и просто глупав. Американците са заети с бизнеса си и почитат парите много повече от онова, което те заслужават. За мистър Фингълтън в парите е съсредоточено всичко, те са обектът на страстната му любов и са постоянна тема на неговите разговори, те са онзи бог, на който той се прекланя. Присъщата на американците способност да умножават парите си е овладяна от мистър Фингълтън до виртуозност. Превърнала го е в някакъв маниак, в автомат за изцеждане на пари. В историята на човечеството не е имало нито една война или криза, при които да не възникват новобогаташи, които са просто отвратителна разновидност на плътоядните гробищни червеи. Аз ясно си спомням спекулантите, които забогатяха от войната в 1914-1918 години. Това бе твърде противна публика. Глуповати, заслепени от богатството си, тези хора с комична надутост придобиваха картини, докарваха от Европа цели замъци, с важничещи физиономии слушаха Бах или Брамс в Карнеги хол и накичваха своите вулгарни жени и хубавички любовници със скъпоценности, като влагаха онова усърдие, с което децата украсяват елхата си. Но светът се променя към по-лошото. И в това отношение аз изповядвам възгледите на старото поколение. Спомням си новобогаташите, които някогашната война тласна на повърхността, и възприемам онзи “каймак” като интелигентни и всъщност безобидни хора. Целият ужас от съществуването на мистър Фингълтън и на нему подобните се състои в това, че и те, както предшествениците им, налагат модата след войната. Тъкмо те ни дават тон в живота. С нищо нескриваният им цинизъм докара днешните заможни младежи до там, че те по същество не се различават от животните. Всичкото това демонстриране на голите им сборища, напомнящи за древен Помпей, може да ужаси дори заклетия парижки бохем от безобидните времена, когато не е имало война: различните папуаски танци, клубове на кокаинозависими и на пушачи на опиум, официални сдружения на хомосексуалисти и на лесбийки, романи с описания на петстотин похвати в любовта (продават се във всеки реномиран хотел) – това е до толкова чудовищна стихия, че съзнанието ми отказва да я проумее.
Мистър Фингълтън не пътешества сам. Със себе си води и своята дъщеря, осемнайсетгодишното момиче, което се казва Одри. Когато започва войната, това същество е било само на шест години. Сега тя е образцов екземпляр от породата богата следвоенна девойка. Кой знае, може пък наистина да съм стигнал до онзи предел на старостта, при който човек просто спира да проумява действителността. Не знам дали между младостта и старостта зейва напълно непреодолима пропаст, но за мен Одри представлява нещо неясно и чуждо, като някаква обитателка на Марс.
Кой би могъл да си представи, че като изтърпява своята еволюция в продължение на милиони години, една най-обикновена маймуна в края на краищата ще се превърне в толкова съвършено по красотата си животно, каквото е Одри, а в същото време да съхрани в съвсем непокътнат вид маймунския си ум!
Разбира се, Одри е напълно доволна от живота си. Харесва й нейното положение, доволна е от приятелите си, които я изпровождаха на пристанището пеейки модерната неприлична песничка: “За нищичко на този свят хич не ни пука”. Допада й дори всичко, което в момента става в Америка. Нея не я гнети онова усещане за пагубност, което измъчва хората от моето поколение. Аз се старая да бъда обективен. Не пропускам и най-малката черта в полза на тази красавица. Та нали докато бях двайсетгодишен жребец, аз също не можех да проумея по какво въздишат разните старци. Живеех си пълноценен живот, веселях се колкото си ща и хич не си помислях за инвалидите и за безработните. Тогава също се наблюдаваше предизвикана от войната деградация на нравите. Момичетата от добрите семейства също не страняха от алкохола, обличаха се с къси полички и се страхуваха повече от всичко да не би някой да реши, че те са целомъдрени девойчета. Но въпреки това, на онези времена биха завидели дори квакерите от щата Пенсилвания.
Одри е великолепен образец на съвременната мода. Когато ни запознаваха, тя рече:
- Вижте какво, вие изглеждате много добре за своите години. Напоследък младите доста ми омръзнаха. Тъй че не пропускайте случая.
А нейният тъп родител не взе да се притеснява, а вместо да изстене: “Ама, Одри, какво говориш” или нещо от тази серия, взе, че я потупа по гърба, и възторжено, с гърлен смях продра пространството:
- Е, ама честна дума, това хлапе цена няма!
Но очевидно, смятайки, че не съществува на този свят нещо, чиято стойност да не може да се определи с помощта на някаква сума, той тутакси добави:
- Моята Одри струва поне двеста милиона в чисто злато! А ако трябва да ги обменим на хартийки по днешния курс, то не можеш ги натовари на целия този параход.
По време на шестдневното си пътешествие през океана (навремето “Куин Мери” изминаваше същото разстояние за четири и половина дни) аз доста добре изучих Одри. И ето какъв е краткия ми доклад:
Какво е известно на Одри.
Тя знае, че земята е кръгла. Знае, че има Атлантически и Тихи океани, река Мисисипи и борсата на зърно в Чикаго. От четирийсет и деветте щата на Америка може да изброи само шест: Ню-Йорк, Калифорния, Флорида, Ню-Джърси, Пенсилвания, както и, неизвестно защо, Орегон. Знае фамилните имена на Вашингтон, Рузвелт, Боулти (прославен боксьор), Гъмперс (автор на порнографски романчета), Лонгфелоу и на Шекспир. За последните двама само е чувала, но не ги е чела. А като я попитах защо, тя отвърна: “Бе що не пръждосват по дяволите”. Тя знае в подробности какви са отношенията между мъжа и жената и с удоволствие говори за това. Според нея раждането на деца е “работа единствено за негърки” и не е “занимание за една бяла жена”. Отлично е запозната с породите кучета и ми изброи седемнайсет от особено модните. Знае буквално хиляди неприлични вицове и си ги записва в бележник, та да не ги забрави. Според нея Русия е страна, в която живеят умопобъркани, но не се страхува да посети Русия, понеже “тези луди са тихи и са безопасни”. Одри е твърдо убедена, че тя е някакво висше същество и че подобни на нея са не повече от хиляда в цяла Америка, но все пак се намират хубави момчета и в низшите слоеве, в което лошо няма. Тя, нали разбирате, е демократична. Известни са й стотина вида напитки, но предпочитанията й са към чистия спирт.
Какво Одри не знае.
Тя не знае как расте житото, защо вали снегът, какво представлява гръмотевицата и по каква технология се произвежда стъклото. От всички планети тя ми каза само една – Уран (“на нея има такива пръстенчета”, макар “пръстенчетата” да ги има на Сатурн). На нея не са й познати такива имена като Толстой, Марк Твен, Хемингуей, Микеланджело, Пастьор, Бетховен, Дикенс, Гьоте, Данте, Юлий Цезар, Чайковски, Коперник, Фултън и Франклин. Няма представа за кръвообращението. Че съществува река като Нил. Не прави разлика между Арктика и Антарктида. Не допуска, че думата “любов” може да се употребява и във възвишен смисъл. Нищичко не й е известно за геологическите ери и за произхода на човека. Нито един вулкан не може да спомене. Не й се е случвало да види живи кокошка, патица или кон. Може да се съчини цяла книга единствено от изброяването на всичко онова, което Одри Фингълтън не знае.

* * *
В салон-вагона, който предостави за нашата делегация френското правителство, се вихреше семейство Фингълтън. <…>
- Ето ви най-сетне и вас, Юджин – провикна се Одри, която възприе да се обръща към мен на малко име още от първия ден на нашето запознанство. – Колко е приятно да се види хубавичък американец след тези никакви парцаливи французи. Как ги наричаха? Май пролетарии? Просто ми се повдига от тях! Да пием, Юджин, за Америка!
Пред таткото и дъщеря му имаше бутилка джин.
- Ама не, това са грубияни и негодници! – късаше гласни струни мистър Фингълтън. – Това не са хора! Това са… ами да, по-лоши са от негрите!
- Ето какво представлявал, значи, прехваленият ви Париж! – намеси се Одри. – Ама че градче!
Оказа се, че на семейство Фингълтън се случило неголямо произшествие. Докато пътували с открития си автомобил из града, някой развеселен в отчаянието си работник е извикал от тротоара по посока на мистър Фингълтън: “Пачавра!” Или нещо в този дух. Тяхната външност далеч не е импонирала на революционен Париж, а навярно най-много ги е дразнел умопомрачителният тоалет на Одри. <…>
Късно вечерта, докато си бях легнал с книга в ръка, вратата на купето ми се отвори и влезе Одри. Да се влиза без почукване бе на мода. Очите на Одри бяха широко отворени. Усмихната накриво, тя с целия си вид издаваше, че си е пийнала доста сериозно.
“За нищичко на този свят хич не ни пука”, изчурулика тя с фалшив гласец. След което за мое огромно учудване почна да се разсъблича.
- Почакайте, вие какво правите? – викнах аз. – Сбъркали сте купето.
- А-ма, че сте глу-пак – промърмори Одри, – в-вие разбирате ли, аз искам… ами просто… до сега… разбирате ли… никога не съм го правила във влак…
Тя беше много красива, а и аз в края на краищата не съм чак толкова стар. Но нейният цинизъм бе оскърбителен до такава степен, че аз мълчешком я отпратих. Тя се мъчеше да ме ухапе. Докато заключвах вратата, едвам се сдържах да не изкрещя: “Пачавра!”