Даниил Юруков

Местоположение.

Брацигово е разположен в полите на Родопите, Пещерска околия, седем километра източно от Пещера, двадесет и три километра южно от Татар-Пазарджик и тридесет и шест километра западно от Пловдив. Местността, всред която е разположен гр. Брацигово, е една от рядко красивите местности на България. Около Брацигово са намират гроздът Пещера и селата: Чанакчиево, Здребичко, Козарско, Бяга, Аликочово и Радилово.

Предание.

Според едно предание в Брацигово се поселили първоначално двама братя, слезли от с. Чанакчиево, и от това произлязло името му. Според друго предание, западно от Брацигово имало едно голямо село Преврен, почти град, отстоящо четири километра източно от Пещера и три километра западно от Брацигово. По едно време в него върлувала болест, от която измрели голяма част от жителите му. Останалите жители избягали и се преселили в Пещера, а двама братя от тях се заселили на три километра по на изток, поради което заселището им, сега град Брацигово, първоначално добило названието Братово, което по-късно се изменило на Братцигово, а в най ново време – Брацигово. В подкрепа на първото предание няма днес никакви доказателства. В подкрепа на второто, обаче, има някои данни, които придават по-голяма достоверност на това предание. Те са следните: 1) реката, която протичала през селото, се нарича и до днес Превренската река, без да има други причини, освен гореизтъкнатата, да се нарича с това име; 2) наблизо се намират три оброчища – Свети Тодор, Свети Спас и Света Троица(1). Те се намират по-близо до селото Преврен, ако то е съществувало, и е по-допустимо те да са построени от жителите и за нуждите на селото Преврен, отколкото от Брациговци; 3) местността е колкото красива, толкова и нехигиенична, поради влагата, която съществува, и стръмните височини на север, които закривали селото от слънцето, така че не е невероятно преданието, че селяните в Преврен не се траяли; 4) Там и сега се намира една ливада, която се нарича Узунъ-чаришя, а според преданието, там ставало панаир на аби, които се изработвали в планинските села.
Най-после, според трето предание, което може да се счита най-достоверно, до края на XVII век Брацигово се състояло всичко от тридесет къщи и жителите му били чисти българи.

Пришелци.

Нарастването на Брацигово започнало в началото на XVII век при потурчване на помаците. Онези, които не искали да променят вярата си, избягали в Брацигово, но те не били много. Знае се, че това са сторили само две семейства – Хрисчови и Карналови.
Уголемяването на Брацигово станало чувствително с преселването на македонците. Жителите на селата Слимница и Омоцко от Костурската каза (Несрам-кол) и тези на с. Орешец от Корчанската каза, чисти българи, живели в много враждебни отношения с албанците-мюсюлмани и практикували помежду си вандетата (беса). Положението станало толкова нетърпимо, че част от жителите на тези три села, които не могли да търпят албанските притеснения, решили да се изселят. Те тръгнали за Тракия със семействата, като взели със себе си всичкото движимо имущество и добитъка. Минали цяла Македония и Родопите и пристигнали в Пещера. Тук се спрели и почнали да търсят място за заселване и за тая цел обиколили селата Брацигово, Козарско, Кричим и Перущица. От тях Слимничани били бичкиджии, Омоцчани – дюлгери, а Орешчани – занаятчии: бояджии, сапунджии, шарлаганджии, бъчвари и джамбази (търговци на коне и друг добитък).
Първоначално те харесали селото Кричим, но понеже било заселено повече с турци, те си казали: „Ние бягаме от турци и при турци пак няма да отидем”. Тогава по-голямата част от Слимничани, Омоцчани, и Орешчани решили да се заселят в Брацигово, дето нямало турци. Девет семейства Слимничани се заселили в Перущица, една част Омоцчани се заселили в с Козарско и една част Омоцчани и Орешчани останали в Пещера, дето се заселили и образували тъй наречената „Габер Махала”(2). Това е било около 1770 година.
В това време Т. Пазарджишката каза, в която влизала и пещерската нахия(3), се управлявала от наследствения аянин Гаванозоолу Хасан-бей. Той бил всевластен: плащал данък на султана по триста хиляди гроша годишно и давал войска, а администрацията на казата била изключително в негови ръце. Македонците, които решили да се заселят в Брацигово, избрали една депутация и я изпратили при Хасан-бея да искат позволение да се заселят в Брацигово и да го молят същевременно да не се взема челядта им да работи на чалтиците, което по това време било една задължителна повинност за българите. Хасан-бей им разрешил тази привилегия, в замяна на което те се задължили да изпращат всяка година дюлгери да поправят чифлиците му, седем на брой, и да му доставляват известно количество дъски, рязани от бичкиджиите. При тия условия българите-македонци се заселили в Брацигово.
При настаняването си в Брацигово, Омоцчани, които били най-многочислени, построили къщите си в северната част на селото и образували махалата Омоцка, която и днес носи същото име. Слимничани построили къщите си в източната част на селото, която била по-удобна за техните занятия, а Орешчани, които били най-малобройни, построили къщите си по средата. Всички почнали да вършат занятията си. Слимничани построили чаркове за бичене на дъски на Превренската река, и понеже наблизо е имало гора, почнали да дялат „трупе” и да бичат дъски. Омоцчани почнали да упражняват своето занятие дюлгерство в Т. Пазарджик и Пловдив, и по селата, а Орешчани почнали да упражняват своите занятия вътре в селото.

Нов изглед.

Селото добило вече нов изглед. Местните, тракийските българи и пришелците, македонски българи, заживели заедно. Местните жители се наричали „мърваци” и носили местна родопска носия, която костурските българи наричали „българска”. Последните носили костурска носия, която се наричала „арнаутска”. Поради носията едните, местните жители, се наричали българи, а придошлите – арнаути, макар че и костурци помежду си се наричали „българи”. Различавали се само по наречието – тракийско и македонско Едните говорили местното тракийско наречие, а другите – македонското (костурско). Те живели отделно едни от други. Хората, песните, сборовете, всичко е било отделно, а само черкуването им общо. Помежду им не ставали женитби. По-късно почнали да стават такива, но при особени условия. Например, преди годявката винаги се е уговаряло дали бъдещата невеста ще носи българска или арнаутска носия. При това те се подигравали едни с други. Местните жители се гордеели с това, че имали имот, а преселниците нямали нищо; преселниците пък се гордеели с пъргавостта и сръчността си, а се подсмивали на местните жители, че били тромави и несръчни. За да се отърват от подигравката, че били „голи като пищовите си”, които носили постоянно, дори и на хорото, преселниците почнали да превръщат околните височини и поляни, никому непотребни, в лозя и ниви. Местните жители в това време се занимавали само със земеделие и скотовъдство.

Еничарска епоха.

Тази епоха била най-страшната за Брацигово. Тогава никой не бил сигурен за живота и имота си. Кърджалии, дели башии и други пълчища постоянно нападали селата, обирали и избивали жителите им. За да се запазят от тези пълчища, брациговци поискали от Хасан-бей Гаванозооглу да съградят една крепост с цел да се пазят от пълчищата, нещо, което им било позволено. Те съградили такава край селото, състояща от ограда само от стени, която нарекли „кале”, и до която построили една кула. На кулата постоянно стояли наблюдатели и, щом се появявало опасност, те давали знак и всички жители, с жените и децата си, се прибирали в крепостта, пазена от въоръжените. От нея излизали и отивали по домовете си след като преминела опасността.
Такива пълчища нападали Брацигово често, особено в края на XVIII век и в началото на XIX век. Първата им работа била да изгорят черквата и ограбят имота на селяните, а понеже селяните били запазени в калето, пълчищата ограбвали селото и си отивали.
През тази епоха, която траяла приблизително до 1830 година, общинското управление на Брацигово било абсолютично. Кметът, когото селяните наричали “селски чорбаджия”, а властите – „кьой векили” (селски пълномощник) управлявал едновластно. За пръв такъв се помни кьосе Илия. За него се разправят легенди. Той бил толкова влиятелен, че заповядвал не само в Брацигово, но и по седем околни села. Той имал силен кон и за един час отивал в Т. Пазарджик. Той носил постоянно маждрак и с маждрака си се явявал пред аянина Гаванозоолу в Т. Пазарджик. В черква влизал с коня си и с маждрака си вземал нафора. В подкрепа на тези легенди говореше само къщата му, която много наподобяваше турски конак-старина, голямо здание, с обширен двор, широки стълби, прозорци с железни пръчки и под стълбите една малка стаичка, която наричаха хапсана (затвор). В нея той арестувал виновните. След неговата смърт властта му завзел Скарлат, а след неговата – дядо Ангел, около 1819 год., който кметувал до смъртта си – 1844 год.
Дядо Ангел също бил силен човек, но за него не се разправят легенди. Той бил със спекулативен дух и използувал властта за своя полза. До неговото кметуване в Брацигово не е имало кръчма. Той пръв отворил такава и никому другиму не позволявал да направи същото. Изпратил сина си в кричимския монастир Св. Богородица и го изучил „на книга”, а по-късно го направил свещеник. Всичката търговия, каквато е съществувала, била в негови ръце. Всеки, който искал да прави търговия, бил длъжен да вземе от него пари и да му бъде съдружник. Когато минавал той, дето и да е или който и да е от семейството му, всеки бил длъжен да става на крака. Никой не можел да язди кон по-хубав от неговия.

Старини.

а) Гробища.

До самото село били гробищата, които в последно време са обърнати на градска градина. В тях има три черковища. Първото е черковището „Св. Иван”. То било най-старото. Кога била съградена черквата и кога изгорена – не се знае. Второто черковище е „Св. Георги”. Черквата била изгорена когато кметувал кюсе Илия или скоро преди неговото кметуване. Кюсе Илия построил черквата „Св. Илия”, която нарекъл на своя именен светия, но и тя била изгорена от кърджалиите в началото на XIX век и останало само оброчището(4).

б) Кулата и калето.

Те били построени също край селото, на най-високото място, до пътя, който води за с. Козарско. След усмиряването на страната, те станали безцелни и се срутили. Днес от тях нищо не е останало, а местата само, на които били построени, продължават да носят същите названия.

в) Самокова.

Четири километра западно от Брацигово, в една много красива долина „леката”, имало един мадан(5), в който се изработвало желязо и който се наричал Самоков. Рудата за самокова се събирала от хълмистите места, които се намират между Брацигово и селата Радилово и Аликочово. От кога е съществувал този самоков никой нищо не знае, но трябва да е от много старо време. Чий имот е бил също не се знае.
Знае се, обаче, че най-първо го е експлоатирал кюсе Илия, след него Скарлат и най-после дядо Ангел, т.е. „селските чорбаджии”. Старите местни брациговци са прекарвали рудата от хълмовете до самокова безплатно, като повинност, и са я наричали на родопското наречие „мърва”. Предполага се, че от това е останало и наименованието им „мърваци”. Самоковът е престанал да работи във времето на дядо Ангел, когато рудата се изчерпала, и той го преобърнал в тепавица, която наследниците му превърнали след освобождението във воденица.

БЕЛЕЖКИ

(1) До освободителната война в 1877–78 г. всяка година, на Тодоров ден, Брациговци ходеха на оброчището Св. Тодор и, там ставаха надпрепусканията на конете, а на Възнесение и Петдесетница – на оброчищата Св. Спас и Св. Троица, дето колеха курбани. Обратно в текста
(2) Власите в Пещера пристигнали около петдесет години по-късно, във времето на Али паша Янински, когато бил разорен града Москополе в Епир. Обратно в текста
(3) Кантон, част от околия. Обратно в текста
(4) По инициативата на учителя Костадин Томчев развалините на оброчищата Св. Георги и Св. Илия, които още стоеха така, както бяха изгорели, бидоха разкопани, но в тях се намери само едно желязно клепало. Обратно в текста
(5) Мадан, – турска дума, която значи Самоков. Обратно в текста