Жеко Христов

ЧЕРНОВА

Така несъвършени сме, Творецо.
Нима без обич ни създаде?
Нали сме все деца на Бога.
Тогава кой издигна първите огради?

Защо видях отсам едно –
оттатък друго?

Защо ни блазни пътя на влечугото
пред пътя на орела?

Нима сме само чернови,
не станали творение, Творецо?

ТРАКИЙСКИЯТ КОН

Зад себе си оставил стъпки и ливади,
безгрижен бяг, реки и свобода
и оня лъскав косъм на кобилки млади,
той влизаше в града със лъскава юзда.

Но не като събрата си от Троя –
с молитви и вина не бе посрещнат той.
Той влизаше незабелязан в тоя
препускащ град, потънал в прах и зной.

И оттогаз се дните му търкалят
като каруцата по сивия паваж.
Една ли градска къща обикаля,
донасящ и отнасящ чужд багаж…

И няма време даже да изцвили.
До смърт го дразни клаксона писклив
на миризливите и зли автомобили,
но той пристъпя горд и търпелив…

И всяка нощ, припомнил си ливади,
реки и вятър, бяг и свобода,
и оня лъскав косъм на кобилки млади –
насън прегризва своята юзда.

ГАРВАНИ

С бавните си тромави крила
гарвани закриха висините…
Беше тежко, много ме боля,
ала свикнах с низините.

Ти защо изгря, забравен ден.
Пак се вдигнаха нагоре върховете.
Пак ме вика пътя изранен…

Как да тръгна
с толкоз гарвани на раменете…

ПРИЯТЕЛ НА ЛУНАТА

И пак съм натежал под луната.
На някого пак в обич се кълна.
И кучи лай, и нощен вятър
пронизват сгорещената глава.

Навлизам в тъмни и дълбоки ниви
и търся оцелелите коне.
И чувам тати: „Где отиваш?…
това момче от кон ще мре.”

Момчето побеляло се завръща.

И няма конски тропот.
Няма кучи лай…

Към миналото с жал не се извръщам,
в декември само си припомням май.

* * *

Последният приятел ме напусна,
обичах го и страдам.
Защо шумите, сухи мои устни,
последната сълза днес падна.

Самичък ще изпълня своя дълг.
Ще прекосявам пътищата бегом.
О, боже, толкоз мразех единака вълк,
че заприличах сам на него.

* * *

Всяка нощ сънуваш океани
и далечни плавания най-опасни.

Как се чувстваш през деня край бреговете
на реки пресъхнали?

ВИЕ

Обидихте човека с лекота
и го забравихте веднага.
Бушуваше край него есента,
дърветата размахваха тояги.

И много тежко беше на човека –
той с лист отбрулен се сравни…

В една изгърбена от самота пътека
изчезна… и от прошка ви лиши.

ВЕЯЛКА

Нещата покрай мене изтъняват,
старее погледа ми вече.
Една веялка вее плява
из селското ми детство надалече…

Червено конче залеза изкачва,
крилете си трагичен гарван пощи…
Кой там така уверен крачи
към мъката на мойте нощи?

Не съм ли аз? Нещата изтъняват
и сам не мога да се разпозная вече.

…На детството ми някъде далече
една веялка зърното довява.

ТРЕВА

          На дъщеря ми

Не ме отнемай, смърт,
не ме отнемай… Не ме източвай във трева.
Богдана трябва да отгледам.
Нека чуя музиката във душата й, която
от рождение звучи…

Да видя на Антония отива ли й радост.
Как се усмихвам аз – да види тя.

Почакай със триумфа си, трева.

СЪРЦЕ

Когато всичките звезди изгреят,
сърцето ме повежда из нощта…
И чувам надълбоко нейде в нея
как се прегръщат мъртвите в пръстта.

Дали със мене нещо лошо ще се случи
или със тоя надпреварващ се
към гибел свят?

Вървя към лая на далечно куче
като към вик за помощ
на забравен брат.

ХРИСТОС

Наивен и прост ще остана.
И като жътвар доверчив
ще търся за своята рана
на билките сока горчив…

Елате, такъв ще ме сварите,
с приведен от грижите гръб.
Забравен от стари другари,
но няма в очите ми скръб.

На всяко похлопване скачам,
отварям широка врата
и в чуждия странно вторачен,
аз себе си виждам в нощта.

Христос – ме нарекоха някои.
Видели ме кротък и бос,
че ходя по рохката пръст.

И вече навярно очакват
да ме видят разпънат на кръст.