Иван Милчев

* * *

Внезапно ни нападна остър студ,
замръзнаха поточета и вади,
изви се вятър разярен и луд,
докара сняг по урви и ливади.
Довчера земния затоплен скут
димеше цял задъхан в изпарения
и пъпките се пукаха с копнеж –
бе почнало голямото творение,
възславяно от птичия цвъртеж,
от вятъра, от листите зелени.

Но ето, че под тоя късен сняг
измамените пъпчици загиват.
А никому ненужния трънак,
посрещнал пролетта недоверчиво,
през лятото ще се разцъфне пак…
Изглежда, същото в душите става,
че от природата и ний сме част:
доброто много лесно залинява,
а лошото е жилаво у нас
като трънак – на всичко устоява…

НЕИЗБЕЖНОСТ

Ще си отидеш ти безшумно,
тъй както впрочем и живя,
и няма никому да хрумне
да си припомни за това,
как тоя свят докрай погълна те
и много нещо разруши
във твоята душа – прокълната
да мисли, страда и греши.

А пък живота неизменно
ще си върви по своя път
и от материята тленна
все нови форми ще цъфтят.
Той вечно ще се обновява
и вечно ще си бъде млад,
и пак търсачите на слава
ще торпилират тоя свят –
с помпозни речи и реклами,
прикрили си себичността
и пак в незримите си драми
ще се погубва скромността.

Ще си отидеш като вятър,
над равнините прошумял,
и като облак, над земята
дъжда си летен неизлял.
В едно невзрачно томче само
ще стенат твоите мечти
сред туй мълчание голямо,
с което тъй привикна ти…