ИЗ ДНЕВНИКА НА ПИСАТЕЛЯ

електронна книга

Христо Черняев

Почти през целия ми живот все други бяха моите житейски кадровици, все други, без да се съобразяват с моята идентичност и истинност, правеха оценки за мене, без да вникнат в душата на нещата, за щяло и нещяло съдеха за мене, макар че никога в нищо не съм бил виновен за каквото и да било.

Не затова, разбира се, но в името на Бога и на изконната истина в края на живота си реших в този дневник не по същия неаргументиран начин да съдя за другите и за нещата в живота, а да си кажа думата за тях, но само въз основа на това, което знам и нищо повече. Нямам никаква друга цел, а съм обладан от стремежа да внеса яснота за нещата, които познавам и то такива, каквито са.

Авторът

Всеки ден е последен

30 април 1988 г.

ВИТОША. По маршрута хижа „Алеко - „Бор” - „Боерица” - „Планинарска песен” - „Кумата” - Златните мостове - Княжево. По Платото - мек сняг, разлята вода и килими от цъфнали сини минзухари и бягаща източна бяла мъгла, и прехвръкване на дребни снежинки. Към Черни връх ски-сезонът е в разгара си.

25-26 август 1988 г.

СИТНЯКОВО

ИЗ РИЛА. Ситняково - хижа „Заврачица” - връх Мусала. Мятам пълната раница. Дворецът и хижа „Чакър войвода” остават зад мен. Слизам по полегатата поляна с безброй нацъфтели билки и бурени и потъвам в девствените тилилейски гори на резервата „Природен паметник”. Странно ми изглежда името му, но си е така. После прекосявам резервата „Марица” и се озовавам в широката и вдълбана в планината клисура. Сам съм и за пръв път вървя оттука. В края на гората стремглаво надолу се спускат пенести рекички. Минавам над тях по едни люлеещи се дървени мостчета и а-ха да ми се замае главата от бързината на буйната вода под мене. Някои от мостчетата са полусъборени от пролетните прииждащи води, едва се държат и преминаването им е опасно. В дъното на величествената клисура тече, също буйна и бърза, река Марица, която тук е още малка, още е в началото си. Но пък е бистра и огледална от бряг до бряг, каквато никъде в равнината не можеш да я видиш.  Пътят е широк и чакълест, почти бял. Над него като плантация се е ширнал малинак, където от отдавнашен смерч или от сеч стърчат само борови коренища и като едри мравки се мяркат двама души, явно берат малини. По плъзгави камъни или по плочки прецапвам реката. Кой знае защо е в руини стара кошара с каменна ограда. Изглежда отдавна е изоставена. Малко по-нагоре има нова кошара с лека ограда и със зелен фургон с опънати одрани овчи кожи от двете му страни. Вдясно от него е друг - светлокафяв фургон, също с гумени колела и с оставен пластмасов гюм до него. Стадата едва се виждат горе по припечните скатове, където пасат. Наблизо са кристалните Маричини езера, откъдето извира река Марица. Над тях, тържествено и тихо, чертаят кръгове два сиви сокола. Тук има кръстопът и знак, че тази рилска околност е лавиноопасна.

Някак ненадейно пред мене сякаш изгрява хижа „Заврачица”. По рекичката си играят деца, а горе от шеметния рид над хижата, стъпило на грамадна издадена скала, не спира да ги лае овчарско куче. Влизам в хижата като в планински храм. Опирам раницата си до стената. Дори не се чувствам изморен. Не ме свърта на едно място, на душата ми е хубаво и леко и излизам да се нагледам на необозрими и чудодейни прелестни гледки, които е разкрила Рила за погледа.

По здрач двете стада се завърнаха и разговарях с овчарите. През юни и юли това лято вълците са изяли и издавили 25 овце. Това са овце, дето се изгубват в здрача или в мъглата и се лутат из клека. Точно тях нападат и натръшкват вълците.

Хижарят на „Заврачица” - Любчо - се оказа гостоприемен човек. Покани ме на вкусна вечеря: печени яребици и печен шаран. Мисля, че за пръв път ядох такива деликатеси.

Сутринта над Рила се бе надвесил огромен, неподвижен облак. Бях си наумил да стигна до хижа „Грънчар”, но как да се реша при опасността от дъждовна буря? Хижарят Любчо твърди: „Нема да вали”. Колебая се. Решавам да се изкача на връх Мусала и оттам да се спусна към Ситняково. Така и сторвам. Тръгвам нагоре със стадата и овчарите. Всяко стадо има по седем едри кучета - бели, черни, кафяви. Те ме наблюдават изпод очи, но нали вървя с овчарите и си приказваме, не ме закачат. Единият овчар обяснява, че ако овцете в началото на деня се отръскват често, ще завали. Тази сутрин само две-три овце са се отръскали. „Ще бъде слаб дъжд или никак” - казва той. Като че ли позна. Разделям се със стадата и оставам насаме с мислите си.

Където да погледна, Рила е величествена. За пръв път съм в тази циркусна котловина, а всичко наоколо ми става близко, мило и скъпо. Никога не съм виждал тези неповторими природни красоти, а сякаш са ми познати. Вероятно това е магията на осъществената ми мечта. Високо вляво се редуват, сякаш строени като древни бойници, скали, които имат големи отвърстия, може би пещери. Необикновената рилска тишина е като осезаема. Всичко е тайнствено. Имам усещането, че в огромната тишина всяко нещо издава някакъв странен звук, който отеква в душата ми. И това странно название „Заврачица” не подсеща ли, че хижата е завряна някъде в дъното или по-скоро между корените на шеметните върхове и чуки, дето се издигат на възбог. Малко над нея, забит от прадревни стихии в тревистата земя, има гладък камък, а на него един върху друг са наредени няколко по-малки камъка като някакво оброчище или по-скоро като маршрутен знак на великани. На този камък е кацнала мълчалива птичка, сякаш това е моята съдба. Приближавам я, но тя не хвръква, а само се отмества встрани. Това ли е срещата с моята съдба? Толкова съм захласнат, че виждам малкото гущерче едва когато вече съм го прекрачил. Сещам се, че сега е годината на дракона.

Край пътечката ме спира друга скала. Мъча се да разчета почти изтритите от времето букви на нея: „Тук при снежна вихрушка загина……….. Въргов през……….”. Върху нея нечии ръце са сложили дребни планински цветчета, стръкчета от клек, бели мраморни камъчета… Написано е „загина”. И толкова близо до хижата.

Много ручейчета бягат надолу към младата Марица. Песенни и унесени, те звънят и ухото долавя като че звуци на звънци и хлопки, на весел човешки говор. Стигам до разклона, откъдето тръгват три пътеки: за връх Мусала, за хижа „Грънчар” и за хижа „Белмекен”. Аз тръгвам за най-високото - по първата пътека. Клекът нагоре е нисък, но като гледам вирнатите му кичести китки, ми се струва, че това са група хора. Маршрутната маркировка е добра, но колкото отивам по-нагоре, виждам, че редица от жалоните са повалени от стихиите, а други липсват. По някои жалони тенекиеният знак е завързан от туристи с тънък канап, а другаде са изтрити от бурите имената на хижите и данните за азимута. Крачка по крачка се извисявам все по-високо. Нейде в ниското долу блести покрива на хижа „Грънчар”. По билото над мене се чуват гласове. Едни туристи отиват към връх Сухата вапа, а други идват насам - за Мусала. След дълги зигзаги по безкрайни морени, под които пее невидима вода, се озовавам на самите чуки. Дишането ми е леко. Всичко у мене е запяло. Тук, на открито, започва да вее силен вятър. Така духа, че скалите свирят с хиляди свирки. Изневиделица пред мене по самото било на Рила, като неземни грации, в колона една след друга минават осем диви кози. След малко ги виждам /кога са успели?/ да пият вода от Маричини езера. Ръбът, по който вървя, край връх Манчо, е толкова тесен, че ако не внимавам, а-ха да се изтърколя в Маричините езера. Вятърът е стихиен и често хвърля в лицето ми парченца от скалите. От дълбините на целия централен рилски циркус, отвсякъде, почват да се вдигат бързи облаци, но вятърът ги разпръсква. Връх Мусала е целият пред мене. Вдясно от него, като гердан на боговете, са наредени върхари и чуки, чуки и хребети. Оттам иде особен, нечуван досега от мене, почти страшен звук - гласът на орел. В тези орляци се раждат само орли. Човекът, доколкото зная, е като мравка пред осанката на планинския орел. Към Мусала на ята се понасят едри, катраненочерни чавки. След двата Близнака съм в подножието на най-високия връх на Балканите. Леко препръсква ситен дъжд. Почвам изкачването. От тази страна връх Мусала е тревист. Пътечката се вие като белезникава лента. На 200 м от челото на върха има малък паметник с некролог в стихове. В рождения си ден - на 20 януари 1940 година тук е загинал /вероятно скиор/ Георги Стоименов, както е написано.

От подножието догоре стигам за половин час.

Връх Мусала! За трети път съм при него. Но изкачването ми от югозападната му страна е първо. Ту грейва слънце, ту препръсква дъжд. Някъде настрана облаците тътнат, отекват и гръмотевици…

Лек като прашинка се спускам към Леденото езеро. Отляво и отдясно на рида - преспи стар сняг, кафеникави, и набръчкани като стара човешка кожа. Долу чернее изгорялата стара хижа „Мусала”.

По Бистрица, край Маркуджиците, бързам за да не замръкна. От хижа „Заврачица” през Мусала до Ситняково вървенето ми е 9 часа. Преди да здрачи съм там, откъдето поех вчера. Оказа се, че в по-ниските части на Рила се е изсипал пороен дъжд. Жена ми и приятелите ми ме посрещат учудени, че съм сух. Без да зная, съм вървял между капките… Целият дъхтя на планина. Целият съм запяла струна.

Предстоят ми нови маршрути по чукари и пътеки.

2 септември 1988 г.

ПОГРЕБЕНИЕТО НА ПРИЯТЕЛЯ И ПОЕТА САЛИС ТАДЖЕР

Починал на 31 август от инфаркт в „Пирогов”. Тогава по обед той беше в кафенето на книжарницата на СБП на ул. „Ангел Кънчев” 5. По-сетне му прилошало и го откарали в болницата…

Бяхме добри приятели - и ми беше болно и скръбно. На 64 години - как стана така, братко? Ти, който ни пушеше, ни пиеше… Но страданията ти бяха големи - от фашистки лагери, затвори в Израел, от обиди, от непризнания. А беше бодър до последния си ден. Не можеше да спиш. Работеше денонощно - пишеше. Призна ли ти някой нещо? От всички евреи у нас с най-българска душевна нагласа беше ти. Цялото ти творчество е с български дух, всичко е посветено на България. Дори българи робуваха на чужди литературни моди и течения, но ти - не. Това е твое достойнство, което ще се види от поколенията.

Далеч от близки, сам в своята Родина, но с много приятели, в този миг с изгаряща ни болка ти казваме „Сбогом”! Ти беше олицетворение на драматично страдание. Ти оставяш у нас светла диря и топли спомени.

Спи спокойно, поете и приятелю!

Поклон пред гордата ти памет!

3 септември 1988 г.

НА ВИТОША

От Черни връх покрай Купена се спуснах до село Железница. Купена е почернял от боровинки. Маршрутните стълбове са високи 5-6 метра, но през един са нападали или са огънати. Това не е по силите на човешка ръка, а е от снежните бури и от студа.

3 юли 1991 г.

С ПОЕТА ГЕОРГИ БРАТАНОВ - главен редактор на сп. „Зари” - направихме малка разходка до близкото кафене. Той е един добър поет и човек от Ямбол, който вече година и половина живее в София. Приятели сме от младите години. Тогава той виждаше, но сега е сляп, което при него не личи. Може би това се дължи на чудесното му семейство /на жена му Руска и сина му Никола/, както и на някои негови ямболски и софийски приятели. Братанов е поет и човек със самочувствие. За негови стихосбирки съм писал рецензии. Той е поет, както със земни, така и с оригинални космически виждания. Когато през осемдесетте години отидох на свои разноски за месец и нещо в Странджа и Сакар, да видя и да напиша каквото мога, което и направих в лиричната си книга „Минзухарена земя”, той ми помогна много. Прати ме при хора, които ми дадоха карта на този изключително български край. Упъти ме откъде да започна запознанството и пътешествието си из него, както и сторих. За всичко това съм благодарен на Георги Братанов и още тогава му посветих стихотворението си „Звездите над Звездец”, което включих в „Минзухарена земя”. Това е най-малкото, което можех да направя за него. Гостувал съм у тях в Ямбол, ходили сме заедно на литературни срещи в Елхово и в Тополовград, черпили сме се и сме се веселили. Георги Братанов е една топла душа, една песенна същност, позната само на приятелите му… Списание „Зари” е интересно и съдържателно. Като главен редактор на списанието Георги Братанов проявява изключително тънък вкус, което ме радва.

20 юли 1991 г.

В ПОЧИВНАТА СТАНЦИЯ - ВАРНА

ГОСТУВАХА НИ ВАНЕТО/ДЪЩЕРЯ НА БРАТ МИ КЪНЧО/ И МЪЖЪТ Й ВАНЬО, които живеят във Варна. Дойдоха с мотоциклет на плажа, обядвахме в почивната станция, разходихме се из градината. Децата им били в Горна Манастирица, Русенско. Донесоха на внучето хубав подарък - топка - да си играе на плажа. То бързо се привърза към тях, още повече, че Ваньо го вози на мотоциклета си.

В ПОЧИВНАТА СТАНЦИЯ - ВАРНА

… Вечерта под лозницата на бара дълго разговаряхме с моите приятели Анастас Примовски и Георги Данчев. Смесваха се спомени от Родопите и чужбина, случки от живота ни. В тях се мяркаха образите на Николай Стайков, Иван Бурин, Николай Вранчев, Стою Пашов, Николай Хайтов… Лятната нощ беше гореща. Георги Данчев /ректор на университета „Св.Св. Кирил и Методий” във Велико Търново/ разказа патилата си за това как е създал богословски факултет. Разочарован е от човека в Министерство на външните работи, който е искал факултетът да има освен източноправославен характер, и католически, и павликянски, че и мохамедански. Появил се бизнесмен от Германия, който предложил един милион лева, но факултетът да бъде само католически. Данчев не приел и отхвърлил това условие. Пречела му и държавната бюрократична машина. Най-после удържал победа - факултетът станал източноправославен. „Аз съм атеист, - рече той - но в кръвта ми заговори вярата на моите родители и деди.”

23 юли 1991 г.

ДУХА СЕВЕРОИЗТОЧЕН ВЯТЪР, но пак сме на плажа с внучето. Стоим на завет, зад лодките…

В станцията сме в стая 206, на втория етаж. Под нас е семейството на Димитър Яръмов, който всеки следобед, седнал на балкона плете, та изплете две кошници от повет.

В ПОЧИВНАТА ПИСАТЕЛСКА СТАНЦИЯ сме в първа смяна. По дати тя съвпада с втора смяна от миналите години. Долната ни станция е дадена под наем /аренда ли е?/ на чужденци за 10 години. Казват, че те ще могат да си я изкупят за по-малко от 5 години. Горната станция /където сме ние/ е строена от архитект Христо Далчев, брат на поета Атанас Далчев. Архитектурно тя прилича на манастир и е скрита между дърветата на голямата градина, където има бадеми, вечно зелени храсти, кипариси и борове, смокини, бробонки /варненски вид дърво със сладки дребни плодове в края на лятото/, тополи, липи, черници, череши, джанки, една кайсия, круши, орехи. Среща се и розмарин. Някога имаше и лозе със синьо и жълто грозде, но го изкорениха заради разправиите на местните владетели на почивната станция /карали се кой да си направи вино от набраното грозде и кой да си свари ракия от джибрите/ и най-вече поради глупостта на управниците от фонда на Съюза на писателите. Три вековни тополи /край оградата до шосето/ красяха градината и внушаваха респект, но ги отсякоха, уж че пречели на движението по шосето. А те бяха здрави дървета и не съм виждал да опира в клоните им /на 50 м височина/ дори най-високият багер. Свикнал с тях и лишен от тях, Христо Радевски престана да идва в станцията в творческите сезони. Така както Иван Бурин престана да посещава фердинандовия дворец /по-скоро сградата към него/ в Ситняково, над Боровец, след като там бяха уволнени готвачката Божура и мъжът й Велин, които създаваха своеобразната атмосфера на високопланинската станция. Божура готвеше вкусни селски гозби, каквито вече няма в нито един модерен ресторант у нас. И сега стои полуразрушена направената от Бурин пейка до грамадната скала на лифта, както стоят и табелите с надписи от вълшебни стихове на български поети, поставени от него на вековни борове или буки в ситняковската гора… А да не говорим, че тази сграда преди няколко години „изгоря от светкавица през ноември” според управителя Кочо и че сега там в караулното на двореца ходят само чиновниците от СБП да почиват по три дни в седмицата и да карат ски зиме. Христо Радевски неведнъж е протестирал на събрания и за Ситняково, и за Варна. Но… глас в пустиня. Често чуваме, че крайморската станция вече няма да е на СБП, че вече няма да видим море поради настъпващата скъпотия и глад. Не пророкувам, но вероятно така ще е.

24 юли 1991 г.

ОТ КИШИНЕВ ПРИСТИГНА ПОЕТЪТ НИКО СТОЯНОВ, българин, редактор на „Родно слово” - обществено-политически и литературно-публицистичен вестник за съветските българи, който има за мото „Върви, народе възродени!” „Родно слово” излиза от 1988 г. Нико Стоянов, когото познавам от края на 60-те години и на когото съм помествал стихотворения във в. „Пулс” и в сп. „Пламък” (където завеждах отдел „Поезия”), ми подари три броя от своя вестник. Беше ми интересно да прочета в тях материали за българите в Молдова, Украйна и Русия (преселени преди няколко века поради турските зверства в поробена България), да видя снимки на техните потомци там, техни носии, да видя статии за Св. св. Кирил и Методий, Христо Ботев, и Георги Раковски и най-важното, че вестник „Родно слово” защитава ревниво българското съзнание и духовната самобитност на едно население в Съветския съюз, което е от два милиона души.

25 юли 1991 г.

НА СОФИЙСКАТА ГАРА НИ ПОСРЕЩНА МИТКО - синът ни. Беше развълнуван…

… Зад гарата, сред другите таксита, стоеше такси и в него бяха поетът Янко Димов и жена му Пенка Кънева /превъзходна преводачка от няколко езика/, която шофираше. Оказа се, че останали без всякаква редакционна работа и тръгнали да си изкарват хляба с такси.

5 август 1991 г.

АНГЛИЙСКАТА ПИСАТЕЛКА МЕРСИЯ МАКДЕРМОТ поздрави Българската социалистическа партия за 100-годишния й юбилей!

/Мерсия Макдермот видях за първи път на бригадирския събор в с. Павел Баня, Казанлъшко през 1948 г., а по-късно - през 1987 г. - се запознах с нея и разговаряхме за българщината на празника „Пирин пее” на Предела./

7 август 1991 г.

В КАФЕНЕТО НА СБП /тъкмо преглеждах в. „Македония”/ при мен дойде Янко Добрев - белетрист от Пловдив, талантлив човек, току-що издал книгата си „Жълъди от Сакаре”. Янко Добрев е седемдесетгодишен, но не му личи. Има голяма бяла брада. Но още се влюбва - понякога го срещам с изискани жени… По едно време в кафенето го потърси главният редактор на „Земиздат”, с когото разговаряха. След това Янко ми каза, че „Земиздат” иска да му преиздаде в тираж 10 000 екз. книгата „Венчален пръстен”. /Тази книга бе издадена за пръв път преди десетина години/… Като излязохме на улицата /пред СБЖ/ Янко Добрев ми рецитира няколко нови и стари стихотворения. Покърти ме стихотворението за неговия син Добри, художник, който почина много млад. В него Янко пише, че жена му /т.е. майката на Добри/ изпокъсала всички залепени некролози с името на сина си из квартала, с език изтривала лепилото, с което били залепени… Страшно! Янко Добрев се просълзява тихо и почти незабележимо, когато казва това стихотворение. „Трийсет стихотворения съм написал за сина си…” - продума Янко. И бърза да хване трамвая, за да замине за Банкя, където е за кратко в почивния дом на миньорите.

10 август 1991 г.

С МИТКО - НА ВИТОША: „Алеко” - „Платото” - „Момина скала” - „Есперанто” - Боянското езеро - Бояна.

Заклет турист още от студентските години, а сега редактор във в. „Арт”, той е позагубил тренинг. Аз - боледувал почти година, минал през болници - също, но все нещо съм запазил от вървенето. Той, обаче, е упорит и макар доста години да не е излизал из планините, днес показа твърдост и умение по маршрута ни. А като студент неведнъж е минавал Рила и Пирина, Стара планина… Сега е опиянен от витошкия билков въздух, от лекото дишане и от зелените гледки. Това лято Витоша е с буйна растителност, висока над човешки бой поради честите дъждове. Всичко е цъфнало - теменуги, безименни цветя, звъниче, лопен, магарешки тръни… Дъхти на смрика… Под „Ушите” - узрели едри боровинки, за разлика от последните години. Леко възкисели и тръпчиви, те ободряват в горещината. Към „Гьорева чешма” запръска дъжд. Вятърът бе североизточен и отнесе облаците нататък. Към хижа „Тинтява” спря да вали. Пак грейна топло слънце. Там заварихме литературния критик Христо Йорданов, който е на почивка. От хижа „Есперанто” надолу пътеката е живописна, минава покрай Боянския водопад, край стръмни скали, обраснали с едър вечен здравец, под стари лески. От късния сняг през май и от пороите пътеката е затрупана с нападали изкоренени букове, габъри и брези, със счупени клони, някъде е отнесена от водата или задръстена от грохнали клонести дървета, които още живеят със зелената си шума, и се налага да заобикаляме през мокри скалисти урви, за да преминем. Под скалите, на големия завой при морените, кой знае защо водопадът, който преди винаги шумеше, го няма. Всичко е пресъхнало там, нито капка вода. Станало е пустош. Нищо чудно водата да е отбита за някоя софийска цел. По-надолу от чешмата, при боровата гора, пихме мека и приятна букова вода. Там хапнахме зелени джанки, ягоди и малини. Към Боянското езеро срещнахме две момчета и две момичета /тринадесетгодишни/, тръгнали да видят водопада. Но беше късно, в гората почваше да мръква, и ги върнахме към Бояна. Иначе ще замръкнат и ще се изгубят, а през изкопаните от пороите места и през отнесените дървени мостчета може да се премине само денем.

… След волния ден се качихме в претъпкан и душен автобус, който минава през Бояна… Боянската църква едва се виждаше в здрача сред вдигнатите нагоре, като зелени мечове, кипариси.

ВКЪЩИ ЧЕТОХ поместената в три броя на в. „Дума” /7, 8 и 9 август/ статия на проф. Илчо Димитров „Автоюбилейно, или размишления за нашето време”. Направи ми впечатление пасажът „бих прибавил и една наша неизцерима национална болка - безмилостното обезбългаряване на цели области на полуострова чрез терор, принудително преселване, насилствена денационализация.” /7.08.1991 г./

14 август 1991 г.

ЗАНЕСОХ ВЪВ В. „ДУМА” ПУБЛИЦИСТИЧЕН МАТЕРИАЛ, озаглавен „Нещо и за екологията”. Писах го цяла седмица, а съм го обмислял цяла година; фактите за него съм събирал пешком по планините в последните години. Спрях се на тази тема, тъй като политическите борби и страсти, дори на партии, които имат нещо като „еко” в названията си, изтикаха проблемите на екологията на заден план, дори за нея не става дума на техните конгреси, конференции, брифинги и пр. в сегашната предизборна борба.

ВИДЯХ СЕ С НИКАРАГУАНСКИЯ ПОЕТ КАРЛОС ЛОПЕС. С него се познаваме от края на 60-те години, когато беше в София и специализираше в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. После си замина и сега е тук задълго. Оженил се е за българка. Карлос е темпераментен човек. Той смята, че има нещо много близко между нашите две страни. Някой на масата добави, че ако Никарагуа е бананова република, то България е на път да стане доматена република.

19 август 1991 г.

СЪПРУГАТА НА ПОЕТА НИКОЛАЙ СТАЙКОВ /Лили/ ни беше на гости. В разговора тя спомена, че на работната му маса стои моя стихосбирка вече осем години от смъртта му.

22 август 1991 г.

ВЪВ В. „ЕХО” узнах, че са ходили да снимат управителката на „Ловна” в Рила Фидана Бояджиева, но не са я намерили в хижата. През зимата тя отишла към голямата вада да оправя нещо за електричеството, подхлъзнала се и си счупила крак. Била сама. Едва успяла да се добере до хижата. Сега била в Сапарева баня, лекува се… По-късно в туристическо дружество „Витоша” научих, че някой е донесъл нейна снимка и са я дали на в. „Ехо” към материала, който съм написал за нея още миналия септември /1990/. Фидана е 70-годишна и четвърт век е в хижа „Ловна”. Тя казва: „Вие се мъчите в градовете!” /когато й гостувах в Рила/.

ЗА ГОДИНА И НЕЩО у нас хората започнаха бързо да остаряват. И то става буквално за седмици. От безнадеждност, от липса на изход /духовен и материален/… Все нещо се променя. И все в името на нещо. А то - едно нищо, една кръгла нула.

24 август 1991 г.

ПАК НА ВИТОША. „Алеко” - „Голи връх” - „Бай Кръстьо” - Драгалевци. Отбих се в Драгалевския манастир. Великолепни стари и нови манастирски сгради. В църквата имаше служба. Драгалевска река силно шумеше надолу. Други години в края на август брези и тополи първи пожълтяваха, а днес са със свежи листа. Всички дървета чак до Драгалевци, че и в селото, са със зелени корони.

Превалям 60-те, а сърцето ми, както някога, плаче и се радва за това, което си отива и… пак идва всяка пролет, радва се на вечната природа, където се чувствам у дома си, където се усещам млад с нея, волен и безгрижен като нея, преходен и непреходен - като нея.

25 август 1991 г.

СТИХОТВОРЕНИЕТО „ПРЕДЕЛЪТ” занесох на главния редактор на в. „Македония” Луко Захариев. Писано е през 1968 г. на Предела, където поради заболяване от тиреотоксикозис /базедова болест/ прекарах повече от полугодие /обикалях скатовете на Предела, четях и пишех/… Луко хареса стихотворението и обеща да го публикува. Уговорих да му дам поредица от документални есета за българи от Скопие, Охрид, Беровско, Беломорието, Кюстенджа и други български места.

26 август 1991 г.

„НА ХУДОЖНИКА И ТУРИСТА ПРОФ. ВАСИЛ ЗАХАРИЕВ - от другарите му туристи” е написано на скала до Владайската река. Минах отново край нея. Там винаги има поставено свежо витошко цвете. Доколкото знам, там преди двадесет години проф. Васил Захариев внезапно е завършил житейския си път. Големият график е обичал българските планини и негов природен храм е била Рила. Много вълнение е вложил в гравюрите и акварелите си „Свети Иван Рилски”, „Софроний Врачански”, „Маринчо Бимбелов - Страшния”, „Малинарки”, „Рилски овчари”, „Мусала”, „Купените”, „Връх Ибър”, „Черната скала”, „Рупите”, „Еленин връх” и други…

Поклон пред тебе, природолюбецо!

ПРЕЗ 1982 Г. БЯХ ДВА ЗИМНИ МЕСЕЦА в творческия писателски дом в Ситняково /на пет километра над Боровец/. Наред с други неща, там съм написал и стихотворението „Кучето Рекс от Ситняково” /кучето беше старо и немощно и живееше в дъсчена колибка до изгнил боров пън/. Под стихотворението, вдясно съм отбелязал: „На Нова година и снощи /13.01.1982/ в 23 ч. мечката е идвала до колибата на Рекс заради храната. Беше овършала снега наоколо с лапите си… После се чу, че леговището й е на двеста метра от сградата. Някой я беше срещнал по пътя за хижа „Чакър войвода”.

ВЪВ ВЕСТНИК „ДУМА” от днешна дата на стр. 4 голям интерес предизвиква материалът „Преображенският манастир чака да бъде построен на друго място”… Като ученик /в с. Горна Манастирица, Русенско/ съм ходил с група в този прочут манастир, разположен току под скалите, надвиснали над него. Това ще е било преди 1940 г. Игуменът и калугерите ни приеха с добро сърце. Там спахме. Не помня другаде да съм ял по-сладък хляб и по-сладка гозба от манастирската. Забравил съм, обаче, какво са ни разказвали в Преображенския манастир. И тъкмо от материала, споменат по-горе, ми става известно, че манастирът „е построен през 1360 година, по време на Иван Александър”, че „Днес в библиотеката на манастира се пазят 11 000 тома богословска литература, която е събирана с лични средства на монаси и калугери”. И изведнъж главозамайващобългарското „Хората от манастира /всъщност сега са само трима/ все още пазят в тайна скривалището на Дякона Левски.” Поклон пред тях и техните предци! Манастирът действа повече от 630 години, а тази тайна се пази повече от век, когато там е бивал този Великан на Отечеството ни!

28 август 1991 г.

„ШАНС ЗА ВАШЕТО БЪДЕЩЕ” - такова заглавие има в днешния брой на в. „Дума” /бр. 220, стр. 5/. И под заглавието пише: „Централна школа по туризъм - Пловдив, приема курсисти от 1.09. до 10.09.1991 г. за РЕДОВНО, ЗАДОЧНО И ВЕЧЕРНО обучение по следните специалности: сервитьори, бюфетчици, бармани, помощник-готвачи, готвачи, главни готвачи, помощник-сладкари, сладкари, главни сладкари, управители на хотел, мотел, къмпинг, администратори, пиколо…”

По-надолу: „Езикова квалификация по английски, немски, френски, италиански език…” Явно, за да бъдат посрещани съответните чужденци в заведенията по планините и курортите.

А си мислех, че централната школа по туризъм ще подготвя водачи, алпинисти и туристи, за да са посветени по-добре на туристическото дело, което, както и тук личи, е занемарено от държавата и от всички институции.

Представям си как някой „велик администратор” мечтае всичките ни планини и гори да бъдат заменени от ресторанти, хотели, мотели, къмпинги, сладкарници, бюфети, винарни, барове, асфалтови магистрали /двойни/, административни здания и пр. Браво, български бизнесмени!

2 септември 1991 г.

ПЪРВАТА СИНЯ РОЗА В СВЕТА - чета пак във в. „Дума” - Токио, 30 август. Японската компания „Сънтори” е получила първата в света пъпка на синя роза с помощта на биотехнологии. Новата роза е съвместно дело на „Сънтори” и австралийска компания. Синята роза ще увеличи разнообразието на досегашните 20 000 разновидности на червените, жълти и бели рози, които се намират на пазара. Наша кореспондентка.”

Кореспондентката може да не знае, но редакцията на вестника е била длъжна да се уведоми сама, че синя роза, впрочем не една, а сини рози имаше навремето /около 60-та година/ в разкошната градина на кралския дворец край Балчик. Сега може би там всичко е унищожено. Но тогава, а и по-рано, когато съм ходил там, бях очарован от голямото разноцветие в розовата градина на този дворец. Там видях рози с най-различни бои: червени, розови, жълти, бели, зеленикави, както и десетки варианти на тези цветове. Видях и сини рози, което ме беше смаяло. Така че по-сетне в разговори с приятели казвах, че там има и „черни рози”, като имах предвид сините.. Те бяха или тъмносини, или карминени. Не само, че помня това, но и стотици пъти съм го разказвал като някакво чудо. А сега излиза, че в Япония… Някога градината на балчишкия дворец беше прелестна и оригинална с цветята си, особено с розите. По-късно също съм ходил там и бях разочарован от тази градина. Имаше само някакво бледо нейно подобие. И нищо чудно да са изчезнали и предишния пъстроцвет, и сините рози край Балчик, в градината на бившия кралски дворец.

3 септември 1991 г.

ПОЧИНАЛ Е КИРИЛ КРЪСТЕВ - ЕСЕИСТ-ИЗКУСТВОВЕД. Поклон пред паметта му! Често идваше да обядва в стола на СБП. Едър, спокоен, уравновесен човек. Веднъж заговорихме за Николай Марангозов - големия български поет. Той ми каза, че му е зет, водел негова сестра. Тя почина също това лято - видях некролог за нея пред СБП.

6 септември 1991 г.

МИНКА /ЖЕНА НА БРАТ МИ КЪНЧО/ се обади от Горна Манастирица /Борово/ по телефона. Работела в пощата. Всички били добре. Пламен /синът им/ продължавал да е военен в летището в Щръклево.

Предложих на Минка там в бащината ми къща /където сега няма никой/ да настанят хора под наем. Защо да стоят празни стаите, когато в тях може да живее някой учител със семейството си, стига да са добри хора, да се посаждат цветя, да бъде хубав двора ни, както умееше да го уреди мама. Святата мама! До портата и сега стои, макар и окършен от минувачи, синият люляк. До него е малката градинка със здравец покрай къщата, с гергини и шибой. Крушата пред къщи е надминала покрива отдавна и през юли ражда восъчни жълти круши. Няма ги мама и тате… Няма ги кокошките и зайците ми. Няма ги топлите майчини и бащини ръце, под които се усещах и много малък, и много голям.

8 септември 1991 г.

СЛУШАМ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ/по радиото и телевизията/ българските политици от всички партии и намирам, че с всеки ден те все повече оглупяват. Нали според тях България се готви „с радост” да има повече бедни и повече богати българи…

С МИТКО гледахме коректурите на преводната му книга „Тропически песни” - стихове от никарагуански поети.

20 октомври 1991 г.

ПРАВИ ОЧЕБИЕЩ0 ВПЕЧАТЛЕНИЕ, че по ул. “Константин Величков” в „Красна поляна /циганския квартал/ всички червени и зелени плакати са изпокъсани, а стоят само сините - цели-целенички. Големи политици били циганите!

30 октомври 1991 г.

В СИНИЯ САЛОН НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ имаше среща с австрийския поет Петер Паул Виплингер -главен координатор по изпращането на хуманитарна помощ за българските писатели, зам. председател на австрийския Пен-клуб. Същевременно се състоя премиера на книгата му “Признак на живот” /преведена на български/, която той ни подари с автограф… Гледах как пристигаха нашите писатели, всички мълчаливи, посърнали… Богдан Глогински влезе с бастун, отслабнал, с изпито лице. За първи път го виждах такъв. Насреща ми бяха насядали Тодор Харманджиев и Атанас Душков. Душков беше с детски израз на лицето, имаше малко заешка физиономия, като долната му устна непрекъснато потрепваше. Тодор Велчев седеше смутено, беше обул туристически планински обувки. Бяха още Невена Стефанова, Жак Битев, Иван Цанев, Николай Кънчев, Кирил Борисов, Димитър Гулев, Кольо Георгиев… Кръстьо Станишев представи госта, но почти нищо не каза. Все се въртеше около това, че поезията на Виплингер е “духът на действието” или “действието на духа”… Сърцето ми се мяташе между висотата на гордостта и унижението от милостинята, която ни е изпратил Виплингер /разбира се, с най-искрено чувство /преди два-три месеца. Всъщност тя беше много необходима за писателя: два топа хартия за пишеща машина, лента, индига, лекарства - все неща, дето трудно се намират у нас. Но ми беше криво заради немотията, в която сме изпаднали. Все притеснения в живота. Все стегната душа, стегнато сърце. Тесни квартири, тясно жилище, без работа, глад, за разлика от някои, както в миналото, така и сега, че и в бъдещето. Вече съм обръгнал, но наистина хапът от милостинята, който трябваше да преглътна, беше много голям. На това не бях свикнал. Затова ми беше терсене…

Интересно слово за Виплингер произнесе Симеон Хаджикосев.

Самият Виплингер направи срещата интересна. Беше непосредствен. И отговори на много въпроси. Прочете ни силни свои стихотворения. Още в началото той спомена, че иска да се чувства сред нас така, както е на чаша вино. А това отваря сърцата за приятелски разговор.

31 октомври 1991

НА ПАЗАРА. Скъпотия и половина. Вече идва зима, сняг прехвърча, а камарите от дини и пълните щайги с грозде още стоят. Няма кой да купува нито дините, нито гроздето - много са скъпи. Така и ще се развалят, но няма да поевтинеят.

Парното вкъщи едва се усеща. Почти е студено. Освен това цял нощ не работи…

ВЕЧЕ Е ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ ДА СЕ ОТИВА НА ВИТОША ПЕШ от центъра на София. Пътуването с кабинковия лифт от Симеоново до хижа “Алеко” е скъпо, затова предпочитам пеш. А на другите изглежда е още по-лесно - въобще не ходят на планина.

1 ноември 1991 г.

СРЕЩНАХ ПОЕТЕСАТА НАДЕЖДА ЗАХАРИЕВА - жената на Дамян Дамянов. „С тези нищожни пенсии загиваме - сподели тя.- За 500 лева на месец вкъщи чакаме седем души.” (Всъщност това е пенсията на Дамян). И Надето продължи: “Освен това, търся работа - каквато и да е.”

Беднотията ни е сковала здравата.

ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ ГОВОРИТЕЛИ ме учудват - когато съобщават някоя новина за повишение на цените, те са някак оживени, радостни. Същото важи и за някои тъжни факти, които те съобщават също с такава радост, та очите им искрят. Не зная от какво са толкова доволни. Не вярвам това да е защото са казали някаква важна вест. Има си хас… Но нищо чудно да е така.

СРАМЕН ЗАКОН ЗА ПЕНСИИТЕ! На 2 октомври т.г. Седмото Велико народно събрание е изменило и допълнило действащия Закон за пенсиите, като е създало нов член 5 а, според който “висшите държавни служители на изборна работа по списък, утвърден от Народното събрание, и народните представители след Седмото Велико народно събрание добиват право на пенсия при 20 години трудов стаж и 50-годишна възраст за жените и 25 години трудов стаж и 55-годишна възраст за мъжете, ако имат най-малко един пълен мандат. Параграф 3 от същия закон предвижда разпоредбата да се прилага и за народните представители от Седмото Велико народно събрание, при което размерът на пенсията се изчислява от средномесечното брутно трудово възнаграждение, получавано през времето на депутатския мандат… Тъй като от 1.VII.1991 г. минималната месечна работна заплата е 620 лв., то максималната пенсия към днешна дата ще бъде 1240 лв., с възможност да бъде изменяна при промени в минималната работна заплата.”

Какво правите, “народни избраници”?! Това е срамно. Нечовешко. Във връзка с това протестира и статията “Скандалът с депутатските пенсии…”, поместена във в. “Дума” на 1.XI. т.г. в бр. 272.

КРАЯТ НА ГЛАДА НЕ СЕ ВИЖДА. Все по-ясно става: вече няма да мога да седна в ресторант, в скара-бира, да спя в хотел, да пътувам…

27 ноември 1991 г.

В ПОДЛЕЗА НА НАЦИОНАЛНИЯ ДВОРЕЦ НА КУЛТУРАТА ме спря Дарина Герова - писателка и журналистка. Била уволнена от редакцията на в. “Труд”. Преживелицата се беше отпечатала върху лицето й.

СОФИЯ С ВСИЧКИТЕ СИ ЪГЛИ Е СТАНАЛА ПАЗАР. Продавачите са главно цигани. Ето - в подлеза циганин продава книги, които въобще не го интересуват. До него три циганки ядат нещо, пушат и така гълтат цигарения дим, сякаш искат да глътнат всичко наоколо. Докъде стигнахме! Художествена литература се продава от цигани, които нищо не са чели.

4.XII.1991 г.

СПОМНЯМ СИ ЯСНО, че първата среща с българите-македонци на границата над Петрич стана през шейсетте години. Беше края на август или началото на септември. От другата страна бяха надошли от цяла Македония - от Скопие, Струмица, Беровско, Малешевско и от много други места. След прегръдките и първите споделени вести и радостни възклицания почваха разгорещени спорове затова българи ли са македонците или са македонци. Те се аргументираха със смешни доводи. Много от тях тогава с изпъчена гордост казваха: “Ми сме титови”. /Сигурен съм, че сега вече не са такива./ А като почнахме да се разделяме по залез, най-вече те се разтърсваха от плач, мъчно им беше, че не знаеха кога пак ще се видят с най-близките си роднини в България, с които ги делеше една изкуствена граница, като това въженце, дето скъсаха за миг сутринта. Не само се усещаше, но и определено витаеше над всички тях съдбовното съзнание, че сърцето на едната ни Родина е в България, при нас, където са и най-високи Балканите. В техните погледи се четеше някаква завист към нас, и те не я криеха. С какво достойнство някои от по-старите си спомняха. че някога са служили в еди кой си български полк, в еди кой си български град и в очите им заблестяваше най-милата сълза, която издаваше българското у тях, което ги стряска през целия им живот в сънищата, в спомените, в мислите и не им дава никога покой. Дано и стари, и млади да са осъзнали докрай това, защото наистина кръвта вода не става… Мисля, че тази гранична бразда трябва да се заличи веднъж завинаги. А и младите, дето нищо не помнеха, имаха българска походка, българско телосложение и характерни български жестове. И езикът ни беше един и същ с македонски акцент, така както има у нас шопски, северняшки, добруджански, тракийски, родопски, балканджийски, средногорски и прочие български диалекти.

17 декември 1991 г.

ГЕОГРАФСКИЯТ ЦЕНТЪР НА БЪЛГАРИЯ.

Преди повече от десетилетие /преди 1980 г./ ми бяха казали, че географският център на България е село Васил Левски, Карловско. Ходил съм там, то е голямо и будно селище в розовата долина. Имаше нещо гордо в това, че географският център на Отечеството ни носи името на най-великия българин. Но ето че днес в “Дума” под заглавието “Географският център на България вече се знае”, прочетох: “Туристическата местност Узана край Габрово е определена за точния географски център на Република България. Вероятната геометрична точка се намира около известната планинска чешма “Дядо Георги”. Изчисленията са направени от Института по картография и геодезия съвместно с екип на в. “Поглед”. Използвани са 6 научно-практически метода, които доказват месторазположението на географския център с точност до 10 метра, съобщи Иван Ненов, кмет на Габрово… Тържественото освещаване на географския център на България ще стане на 21 декември в Габрово.”

В местността Узана, където има хижа, за пръв път съм бил, когато отбивах военната си служба в ШЗО “Христо Ботев” във Велико Търново, т.е. през лятото /юли/ на 1951 година. След светкавична среднощна тревога ротата ни потегли в бърз марш /през Трявна, Дряново, Габрово, връх Шипка /на едномесечен подвижен лагер/, като първата ни спирка или лагеруване бе под хижа “Узана”, в гънките на балканската гора. Беше уморително и дяволски трудно, но и хубаво, защото Балканът е прелестен. Въздухът дъхтеше на билки и диви ягоди. Местността Узана, в хижата на която са се укривали партизани и са водили битки, бе една голяма тревна зелена поляна, почти равна, изключително красива. Тогава в гората, под високата поляна, си направихме палатките, като ги застлахме с мека папрат и дъхав здравец, върху които спяхме нощем. Там цяла седмица прекарах едни от най-хубавите си войнишки дни, защото имах усета, че съм свободен като самата природа. Наоколо се издигаха старопланинските върхове Шипка, Столетов, Бедек, Бузлуджа, които преваляхме един по един, движейки се по азимут… По-късно през или край местността Узана съм минавал няколко пъти. За да узная чак сега, че там е географското сърце на майка България!

21 декември 1991

НАБЛИЖАВА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО - КОЛЕДА /моят имен ден/. По обед бавно и тихо заваля кротък сняг. Макар и            в града, той ме връща в селските ми детски дни, които, сега разбирам, са блажени. Всичко беше хубаво тогава. Святата Бъдни вечер, за която мама приготвяше фасул яхния, зелеви сърми с ориз, ошаф, варена оронена царевица, изваждаше от кацата в мазето туршия. С ручката, пълна с жар, която оставяше във всички стаи дъха си на тамян, тя кадеше и зимника, и килера, и двора с кокошарника и с копторчето с моите зайци, за да изгони злите духове и да е всичко живо и здраво. А тогава бяха класически северни зими, с дълбок сняг, с пътеки по двора и към улицата, направени с лопатата от тате. Сядахме смирено на вечерята, мама казваше молитвата и се кръстехме. Наоколо всичко беше набожно. Цялото село, целият кър и светът бяха притихнали в очакване на нещо неизразимо хубаво.

Ами коленето на прасето. То ставаше жертва в името на добруването. Сякаш усещаше това, прасето не ядеше последните два-три дни. После - накладеният огън сред снежния двор, опърлената кожа, която даваха на децата, вкусът на първите пържоли… Минаваха млади коледари с конопени торби през рамо и пееха коледарски песни.

1 януари 1992 г.

… ОТ ИВАН ЦАНЕВ РАЗБРАХ, че е бил на погребението на поета Веселин Тачев в Русе, който на Коледа /25 декември/ се е хвърлил от петия етаж… Весьо Тачев беше талантлив поет и добър човек. И досега не мога да разбера в какви душевни лабиринти се е объркал и оплел. А бе толкова етичен и чувствителен. Бог да го прости, лека му пръст на страдалната му трагична душа. Вечна му памят!

6 януари 1992 г.

ВЕЧЕРТА МИ ЗВЪННА АЛЕКСАНДЪР МУРАТОВ, за да ми честити Новата година. Оплака се, че е жив, но не е здрав. Не можел да излиза от къщи навън. Заговорихме за някои уволнения, които вече стават прекалено много и то все по политически причини… И телефонът прекъсна. Тсй отново ми звънна и каза, че подслушват… По гласа ми се стори много уморен… Един отшелник на българската книжнина и поезия продължаваше да е отшелник от живота.

Скъпи Сашо, ти трябва да живееш! Защото такива като теб са малцина.

7 януари 1992 г.

ВЪВ ВОЕННИЯ СТОЛ № 3 Юлиян Вучков си вземаше храна за обяд: две чорби леща. До какъв хал достигна българският писател. Юлиян е театровед. Беше гл. редактор на сп. “Театър”. Има звание народен деятел на културата… А сега за обяд: две чорби леща.

16 януари 1992 г.

МИТКО ПРОВЕДЕ СРЕЩА в СБП, на която присъстваха Здравко Петров, Богомил Райнов, Георги Джагаров. Бе обсъден въпросът с подготовката на в. “Литературен магазин”, на който Митко ще бъде главен редактор.

18 януари 1992

ДНЕС СЕ НАВЪРШВАТ 15 ГОДИНИ ОТ КОНЧИНАТА НА МАМА! Тогава тя беше на 75 години. Родена е на Димитровден /стар стил - 8 ноември/, затова е кръстена Димитра. Викаха й Мита. Родът й иде от плачковските махали /колиби/, по-точно от с. Бърдарите в Балкана. Баща й се казваше Кънчо, а майка й  Люба, която наричаха баба Уба. Те се преселили, както бащиния ми род, от Балкана в с. Горна Манастирица по време на Освободителната Руско-турска война, както са постъпили много балканджии. В Дунавската равнина /русенския край/ дошли с целия си багаж, натоварен на една волска кола. Помня и баба Уба, и дядо Кънчо. Баба Уба беше много сериозна жена, спретната и работна селянка. Дядо Кънчо беше напет човек, с весел характер и го помня след връщането му от Америка; чисто облечен, с бяла риза, с вратовръзка, с близнат нагоре светъл перчем. Беше с открито чело и лице, със сини очи, каквито имаше и мама. Когато заминал за Америка, мама била дете, а когато се върнал след 23 години, тя вече била омъжена за тате. Не съм чувал да е донесъл някакви богатства, освен да си е купил някоя нива. Една зимна вечер се върнал от селската чаршия и поседнал за малко под сайванта, но заспал; валял сняг и на сутринта го на намерили замръзнал там. Така бялата смърт свършила живота му. Не знам на колко години съм бил, но пред очите ми е /като сега/ денят на погребението му, за което си бяхме дошли от Варна… Баба Уба носеше пъстри балканджийски дрехи. По-сетне, когато отидехме у тях, тя обичаше да ни дава сушени ябълки и сливи, орехи, мекици, някоя пърлена питка и пестил… Мама имаше сестра Петрана /тя почина миналата година/ и брат Дончо /също починал преди няколко години/.

Мама се е омъжила на 16 години. Баща ми, след като се връща от пленничество от Солун /две години след Първата световна война/, си продава английския шинел и я открадва една вечер. Тя му пристава, носейки със себе си една бохча багаж. Това е било през 1920 година. Мама имаше хубави сини очи, руса коса на плитки, дълги до земята, и златен глас. Тя пееше над 500 северняшки народни песни и омайваше с гласа си всички по гости, седенки и по жътва на полето. Някога я бяха викали да пее като народна певица по радио София, но баща ми не се съгласил да живеят в столицата. Когато тя пееше, всички мълчаха и слушаха със светнали лица или просълзени, мълчеше и баща ми, гордо замислен. Почнеше ли да пее песента “Заплакало мий гъркинче…” и той се просълзяваше. И от 500 народни песни, които тя пееше, не можах да запиша никоя, за което се укорявам. Само една песен е записал краеведът Ради Нейков Колев от същото селище.

Баща ми постъпва железничар и с мама дълги години са живели във Варна, където сме родени с втория ми брат Кънчо. После сме живели цяла година в един вагон в глуха линия на гара Горна Оряховица. След това баща ми бе преместен на гара Бяла и Русе, когато семейството ни се засели в родното им село Горна Манастирица, сега град Борово.

Тате беше железничар, а мама с тримата си сина се занимаваше със земеделие. Всички виждаха бялата кърпа с която беше забрадена, щом запееше по жътварските кърища. Песента й се носеше от хълм на хълм. Жътварска, дълга песен, като потния ден. Оран, копан, сеитби, жътви, вършитби, безсъници,.. Рано с мама с торбички на рамо поемахме към нивите. Тя носеше глиненото гърне или менчето с гозбата…

Баща ми почина през 1972 година /на 3 август/. Роден е през 1896 г. а мама - през 1902 г. Бяха любознателни. Обичаха да четат. Ние - синовете - все разпръснати другаде. На село мама остана сама вкъщи. Самотията не я сломи, тя беше волев човек. Но все пак винаги е трудно човек да живее сам. Пенсията й беше тридесетина лева месечно. Когато остана сама, й изпращах по някой запис, за да преживява. И си ходех често. Няма по-хубаво от това - да се върнеш при мама! Където си раснал, където е останало детството и юношеството ти. Как се радваше, милата. Това я възраждаше.

…И изведнъж - краят.

И все пак смъртта на мама си остана загадка.,..

Паднала там, на прага, между каменното стълбище и стаичката. На самия праг, където преди няколко години бе паднал тате. Още в тъмно, преди съмване, излизала и направила с лопатата пътека в снега до кокошарника и до портата към улицата. Паднала, като влизала вкъщи. Брат ми Кънчо /който живее три къщи по-надолу/, както винаги отивал на работа и бързал да хване влака за Русе. Като минавал край нашата къща, видял, че в стаичката свети, помислил, че, както винаги, мама е станала рано, и продължил. Тогавашната зима бе сурова, северняшкият сняг бе навалял метър повече. Пътеките, направени с лопатата, бяха кажи-речи до човешките рамене. Дали това не е уплашило мама, останала самотна на стари години? Неспирният януарски сняг бил толкова натрупал, че хората не можели да си отворят къщните врати, за да излязат.

Кънчови ни пратиха известие “Тръгнете веднага”! Тръгнахме с жена ми с влака от София. На селската ни гара стигнахме в тъмно. Едва вървяхме по снежните пътеки, направени от кооператорите, и пак затрупани от новия сняг. У дома светеше… Мама лежеше леко усмихната в малката външна стаичка. От падането носът й беше малко обелен. Нямаше вид на човек, който се е мъчил. Лицето й беше светло и хубаво, както казах, леко усмихнато. На кого или на какво се усмихваше толкова естествено. Все едно, че не е усетила края си. Край нея, щом ме видяха, силно заридаха леля Петрана, кака Пенка /жена на бати Христо - мой първи братовчед/, както и стринка Ламбовица, стринка Цана - наши добри съседки и нейни приятелки. /Кака Пенка след седмица също си отиде от света/. Надойдоха и други хора. Имах чувството, че тъжи цялото село.

Надошлите у дома утъпкаха снега по двора. Пуснаха водата на чешмичката на къщната външна стена към цветната градинка със стария люляк до пътя. С някои не бяхме се виждали много години, но ги познавах по гласовете, по неизтриваемите черти на лицата и по жестовете им. Вместо усмивки, както някога, срещахме печалните си погледи. Лекарят също дойде и беше категоричен - инфаркт. “За миг е било. Тя не е усетила.”

С мама губех последните корени от дървото на нашия род. Но нали те се бяха впили и в мене по рождение. Значи, има кой да носи нейния характер, сила, човешка гордост и достойнство, всичко, което прави коравината на рода ни. А то прелива и в нейните внуци и внучки, в моя син Димитър, кръстен на нея…

Без мама и тате къщата на село запустя. Все по-рядко си ходех, защото всяко отиване вече беше гостуване, макар и на брат ми Кънчо и Минка. Но продължавам да се завръщам на село - и то за да запаля две свещи на двата гроба - на мама и тате, горе на стръмния хълм над селото, опасан от жив плет…

НА ДНЕШНИЯ ДЕН ПРЕДИ ПЕТНАЙСЕТ ГОДИНИ /как летят годините!/, ПОЧИНА МАМА. БОГ ДА Я ПРОСТИ. ЛЕКА Й ПРЪСТ. ВЕЧНА Й ПАМЯТ.

31 януари 1992 г.

ДНЕС Е СВЯТ ДЕН ЗА МЕНЕ. Бях в старинния храм „Св. Петка” (1241 г.) при отец  Димитър Калев, който ми отслужи молебен и сетне разговарях с този мъдър човек, надхвърлил вече осемдесет години, но запазен, бодър и строен свещеник, роден в с. Български извор, Тетевенско…

Преди пет-шест години по телефона ми се обади благ глас. Беше отец Димитър Калев. Изказа ми впечатлението си от стихотворението ми “Отклонение за Горазд”, публикувано във в. “Кооперативно село”. Усетих, че  гласът му е радостен, което зарадва и мене. В стихотворението си аз питам къде е гробът на св. Горазд. Още в първия /телефонен/ разговор отец Калев ми спомена, че знае това, че гробът на големия Кирило-Методиев ученик и българин, както и голям славянски просветител се намира в едно село в Албания. Когато св. Методий умира в Моравско, оставя там за свой заместник св. Горазд, който е бил достоен за такава мисия. Но изгонен от Моравско /както е известно от историята/, той тръгва на югоизток към голямата държава България и се установява (където по-сетне свършва живота си) в този български край /близо до Адриатика/, населен с българи и славяни. Отец Димитър Калев е издал книга за св. Горазд, където описва неговото житие-битие, както и края на дните му в Българско. Неслучайно той всяка година е канен на симпозиуми, свързани с Кирило-Методиевото дело /миналата година беше в Словакия/. Още при първия ни телефонен разговор той ме помоли да публикува стихотворението ми за св. Горазд в “Църковен вестник”. По-късно то излезе във вестника. Самият отец Димитър Калев често пише и публикува свои научни статии в „Църковен вестник” и другаде… Днес той ми се оплака, че има артрит на ръцете си, подували се. Казах му да потърси проф. Матев, с когото се познавали…

Отец Димитър Калев е един обаятелен човек с много опит и знания. Както църковните, така и духовните светски негови интереси са големи. Човек с благороден ум, сърце и душа. Нека Бог му даде здраве и дълголетие!

10 февруари 1992 г.

…В СЪБОТА С МИТКО ОТИДОХМЕ НА ВИТОША и от Златните мостове прескочихме до хижа “Момина скала”. В града валеше дъжд, а горе бе прелестна снежна приказка. Нов сняг беше затрупал стария лед по пътеките. Поехме голяма глътка свеж въздух, който дава сили за цяла седмица. В хижата останахме до късно. Там решихме на бодра глава много проблеми около издаването на вестник “Литературен магазин”, който ще почне да издава Митко като стопанин-главен редактор. Почти всичко си изяснихме и уточнихме. Вестникът ще е седмичник за творби, личности, идеи и ще бъде преди всичко литературен и независим от всякакви политически партии и партийки, както и от властта. Ще бъде честен, безпристрастен и ще печати творбите на най-талантливите български писатели от всички поколения, които вече доста време нямат място в никой наш вестник, защото вестниците са заангажирани в разни котерийни боричкания. А за литературата и културата никой не мисли. На българската литература и култура ще служи вестник “Литературен магазин”.

15 март 1992 г.

ПОЧИНАЛ Е ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ /на 13 март/, известен на всички поколения още от детството им със стиховете и приказките си. Той беше изключително жизнерадостен човек. С него сме бивали на много места из България. Бяхме добри приятели… Бог да го прости. Вечна му памят!

24 март 1992

ПРОЛЕТ Е. Духа южнякът и е топло…

Не е топло само на сърцето.

…Какви времена настанаха - като в турско робство - да не смее човек да излезе от къщи или да замръкне. Всеки ден съобщават по радиото или във вестниците за убийства, нападения, побоища, кражби, изнасилвания на жени… Има един говорител по телевизията, който често срича, но пък очите му светват от радост, когато трябва да съобщи някоя неприятна новина /той се казва Дремджиев/. Колкото по-лоша е новината, толкова по-радостен е той на екрана. Това е то “професионализмът” в работата, нищо, че душите на хората треперят от ужаси, от страх, от глад, от неизвестност, от немотия…

Откакто се помня, по-варварско време от днешното в България не е имало. Докога ще бъде разпъван жив на кръста гордият ни народ!

31 март 1992 г.

М0НГОЛИЯ

В.”Дума,30.III.1992 г.: “Най-известния т/съветски/режисьор на Запад Никита Михалков, автор на “Робиня на любовта” и “Очи чорние”, споделя страха си за една изчезваща цивилизация /монголската- б.м./ в последния си филм “Урга”, който спечели “Златен лъв” във Венеция през 1991 г. По повод на филма Н. Михалков твърди, че „в степта можеш да видиш границата на дъжда. Когато си с разперени ръце, едната остава суха, а другата е под дъжда. Можеш да следваш облака и да го изпревариш… Когато се появява дъгата например, не ти остава нищо друго, освен да яхнеш коня, за да заснемеш картината.”

Във връзка с горните поетични редове си спомних моето “скитане” в Монголия преди десетина години. Всичко виждах за пръв път. А колко невидяни дотогава неща се редуваха пред очите ми - плата и хребети, снежни през май, огромни бързи и цветни реки, пътувания без пътища с компас, живот без часовник… Това беше време, спокойно и тихо, което никога вече няма да ми се случи. Това беше една голяма глътка чист алтайски въздух, която ти дарява още много години живот. Нося в себе си знойните очи на кротки хора, дето самите са природа сред природата. Бях пътувал/27 часа/ до тях над Сибир, над Омск, над Иркутск и Байкалското езеро. Бях стигнал някъде на другия край на света, който остана у мене не като спомен, а като вечна мечта… Вече в България написах цикъла стихове “Монголски мотиви”, поместени в различни вестници и списания. Включил съм ги и в новата си стихосбирка “Бродник”.

30 април 1992

ИЗЛИЗАМ ОТ БОЛНИЦАТА. Когато дойдох, на покрива й /виждах това от прозореца си/ бе цъфнало едно жълтурче. Сега са няколко. Родени и израснали върху окапалата тополова шума. Това могат да видят само болните от травматологията.

Бледи цветя и лица. Някъде между живота и смъртта. Здравото е само стремеж и… спомен.

По коридора на клиниката минава количка, в която сякаш е врастнал Станке от Благоевград. Едър младеж с умни очи, с мека брада. Количката си кара сам с патерици. Левият му крак е обут с матов чорап и с чепик, а другият е издаден напред и е превързан с бинт. Три години все така. Оня ден казал на един болен: “Като ви гледам през прозореца как излизате навън до кафенето, без да искам, очите ми се напълват със сълзи. Не знам дали и аз някога ще мога да изляза там…”

Станке преди три години работел с баща си на дървени трупи. Бил як и силен. Веднъж една от трупите затиска краката му и ги потрошава. Десният му крак се възстановява. Ходилата му са здрави. Но левият му крак дотолкова е бил смазан, че не може да калцира. Сега тук са му дали надежда и го подготвят сам да реши: трябва му подходяща кост за крака му; единственият начин е да му вземат костта на едната ръка и да я присадят на крака му. Така поне ще може да върви и няма да е вързан цял живот на едно място… Съдба.

…А тук съдби различни… Най-мълчаливият пациент е едно русо момиче на шестнадесет години. Заради любов се хвърлило от петия етаж. Вече са заздравели и крака му, и черепа му. Дори се стреми да не куца, когато минава из коридора… Толкова младо е трябвало да узнае непоносими болки. А животът е мил и го чака занапред. Сега то е изпълнено само от това инстинктивно усещане. Но усмивката му е изчезнала задълго.

ДОЦЕНТ ЕНЧО ЯНКОВ е лекар, който се справя с най-сложни ситуации при оперирането на, болните. Заради него идат хора от цяла България - от Разград и Пазарджишко, от Видин и Благоевградско, от Айтос и София… Докарват ги със счупени ръце и крака. Идат за удължаване на пръсти и за различни други операции. Идат при доцент Енчо Янков. А той по цял ден работи, че и нощем. И никога не съм го чул или видял да е нервиран, на никого от болните или от персонала не е казал лоша дума, не се е скарал.

Доцент Енчо Янков е от някогашното село Дивдядово - сега квартал на Шумен. /Днес разговарях с него в кабинета му. Помоли ме да поздравя проф. Тончо Жечев, който “като комшийче е отгледан от баба ми Мария” по думите на доцента./

Янков умее да предразполага болните и те отиват на операция при него спокойни и уверени, без страх. А колко хора е спасил досега за двадесет години лекарски труд. Той естествено и просто обяснява на всекиго какво ще прави при операцията, или какво е правил, ако разговорът е след оперирането. Обяснява всичко. Той дори външно не прилича на доктор в официалния смисъл на думата, а на човек - животоспасител… И си мисля: можеш ли с нещо да му се отблагодариш!

1 май 1992 г.

ВЕЧЕРТА, като четях гатанките на Асен Разцветников, помолих внучето да каже ТРАКТОР. То го изрече съвсем правилно. И така, на Първи май 1992 година внучето за пръв път каза хубаво буквата Р. После повтори думичката няколко пъти. Каза я и на баба си. Всички се радвахме и го целувахме. Беше на три години и пет месеца… След това му внуших, че лодка - котка, люлка - светулка са рими. То рече: “И люлка - булка, нали, дядо!” Умее да налучква точно нещата.

2 май 1992 г.

ДНЕС УЧРЕДИХМЕ “ЛИТЕРАТУРЕН МАГАЗИН” - Дружество с ограничена отговорност по инициатива на сина ми Димитър Христов, когото избрахме за президент /управител/ на Дружеството. Заедно със сина ми съучредители бяхме аз, Георги Драмбозов, дъщеря му Силвия, Сергей Методиев и Никола Кирилов. Решихме от 1 юли т.г. да почнем да издаваме вестник “Литературен магазин” - седмичник за творби, личности, идеи. Спонсор на Дружеството е фирма “Сириус”. То ще се занимава и с издателска дейност. Редакцията ще се настани в Столичната библиотека на пл. „Славейков” 4.

НА ПРЕДНАТА СТЕНА НА МАВЗОЛЕЯ, където доскоро бе тялото на Георги Димитров, на две места някой е изписал с големи зелени букви „СДС си отива!” На лявата му стена пише: „1 хляб = 10 лв. - СДС”.

4 май 1992 г.

В СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ ВИДЯХ ПОЕТА ИВАН КРЪСТЕВ /мой учител в гимназията в Бяла/, вече 72-годишен. Досега винаги е изглеждал съвсем млад, а днес ми се стори отслабнал и поостарял. В младите си години той бе автор на великолепни лирични стихове. А през годините досега Иван Кръстев често печаташе хубави детски творби, залъгалки, игродумки. Няма да забравя искрената му подкрепа и безкористното му отношение към мене, когато бях ученик в Бяла. Допадаха му стиховете, които пишех. По-късно, като редактор в издателство “Български художник” ми издаде една детска книжка със стихове, която след това бе преведена на руски /”Конче”/.

5 май 1992 г.

НА ПАЗАРА доматите са 23 лв. килото, връзка лук или чесън /с две-три стръкчета/ - 2 лв., една маруля /с три листенца/ - 2 лв., връзка репички - 2 лв., развалени меки краставици - 6 лв. килото. Никой не купува. Цените не се намаляват.

ЕДИНСТВЕН РАЗКОШ. Вече седмица откакто цъфтят люляците. Това е единственият разкош в София за хората. Благословена пролет!

8 май 1992 г.

ЮРИЙ ВЕНЕЛИН ЗА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ: „Ако тоя народ не беше претърпял значителни загуби от дългогодишното желязно иго и убийствената политика на Портата, от чумата; ако тоя народ бе останал до днес господар на всички земи, в които живее, то навярно може да се приеме, че би могъл да бъде днес тъй масивен, тъй колосален като росияните.”

14 май 1992 г.

ДЪЖДОВЕН ДЕН. Площадът до Народното събрание и улиците - пълни със стари и млади пенсионери /нали сега пенсионират по политически причини и 40-годишни/. Всички - с чадъри. Протестират срещу правителството заради малките си пенсии. Но никой не им обръща внимание. Дори по телевизията говорителят Дремджиев им се надсмиваше като казваше за тях, че са чужди и излишни хора. Телевизионната камера показа мимоходом пенсионерите като някакъв незначителен факт, докато пък разточително от екрана се говори за кризата в правителствения екип.

Телевизията не е национална, щом защитава само шепа властолюбци и службогонци!

20 май 1992 г.

Срещнах на улицата белетриста Спас Попов. Току-що е издал книга за руски жени- екстрасенси, която започва с Джуна. Спас държи в ръка сигналния екземпляр на книгата. Под печат е и негова книга за кака Вангя. И друга книга - за български жени - екстрасенси. Разказва ми интересни истории. Говорим за българите в Курска област, за селата Гостун, Благоевградско и Гостун в Московска област, за българина - откривател на Аляска, за Манев от Пловдив - автор на неимоверни открития… Спас е пътувал много из Русия. Сега работи във в. “Антени”.

21 май 1992 г.

ТРЪГВАМ ЗА МОРСКИЯ САНАТОРИУМ в 23 ч. с влака през Пловдив. В купето - две жени; връщат се от Израел. Отиват си в Ямбол. Не могат да се нахвалят какви чудесии са видели. Накрая се скарват. Едната вика: “Скъпо е в Израел”, а другата: “Не, не е”. Слизат на ямболската гара. И в купето нахълтва цяла сюрия старозагорски цигани. Влизат и лягат. Жените им, седнали, им правят “възглавници” с бедрата си. Избутват ме на тясно в ъгълчето до прозореца. Синята ми торбичка е закачена над главата ми, а чантата ми с багажа е горе на багажника. Циганите весело се събуждат, оправят се. Един по един отиват до тоалетната и се връщат. Очите им - все в чантата ми. Аз не мога да отида до тоалетната и да оставя багажа си. В тези вълчи времена ще изчезне яко дим. Най-сетне се решавам. Вземам само торбичката, където са документите ми, и тръгвам. Един от циганите ме гледа озадачено и с поглед посочва чантата ми върху багажника. “Ще се върна. Ще се върна!” - бързо изричам. Усещам, че чантата ми нещо им пречи, все е в ума им. Изобщо, знае ли човек… Отсъствам един светкавичен миг и пак съм в купето.

22 май 1992 г.

СЛЪНЧЕВ БРЯГ. МОРСКИ САНАТОРИУМ.

Настаняват ме в стая  N 3 на трети етаж. Влиза висок и едър здравеняк - Георги от Твърдица. Счупил ръка при катастрофа със самосвал в Коми. Приказлив. Жизнен човек.

НАДВЕЧЕР. РАЗХОДКА КРАЙ МОРЕТО. Санаториумът е на самия бряг. Въздухът -ведър. Черно море-общо взето чисто. Градината на Морския санаториум е с висока буйна трева, с цели туфи от цъфнали диви макове. Зарзалите са още дребни, но са почти на гроздове. Джанките - също. Бадемите са с най-едър плод. Те са поддържани, сухите им клони са изрязани и по старите им дънери се вдигат млади клони. Има и орехи, диви череши, люляци, борове, кипариси и смокини. Край бреговата пътека стои непрекъснатата верига на розмариновите храсти, които сега са цъфнали със синьо-бледите си цветчета. Розмаринът ми е обично растение. Той мирише на нещо вечно хубаво. На много места край морето е изчезнал, за разлика от тука, понеже летовниците го късат и скубят из корен. Така е поне по варненското крайбрежие. Тук скалите навлизат в морето като тъмни триъгълни полуострови. А плажните триъгълници са малки, но са със ситен пясък. Близо до брега са вързани пет рибарски лодки. До тях няколко човека пекат риба на тенекия.

1 юни 1992 г.

ЗА ДЕНЯ НА ДЕТЕТО събрахме 340 лв. за децата от дом „Майка и дете”, които се лекуват в санаториума. Те са 27. Купихме им и им подарихме по един пакет със солети,  дъвки и шоколад “Тунджа. Малка радост в безрадостта. Няма кой друг да им купи. За пръв път видях тези деца днес. Те са от 3 до 14 годишни. Бяха под висока круша с пейка под нея. Сред тях - три възпитателки, облечени в бяло. Навлекли пуловерчета и фланелки, децата играеха, гонеха се. Всичко им беше детско - и игрите, и виковете ,и гласчетата. Само очите им бяха на възрастни. Сигурно и мислите им. Тук бяха дванайсетина деца, половината от които носеха патерички. Носеха ги като част от себе си. Затова им служеха и за игра. Дърпаха си ги и изразяваха радост, като вдигаха патеричката нагоре и я мушкаха в ниските шумнати клони на крушата…

Друга група видях близо до сградата. На земята бе седнало малко детенце, а възрастна жена го решеше.

Децата!.. С криво или късо краче, куцайки, някои движейки се  съвсем бавно. Две момиченца, полуизкривени, идеха откъм плажа, викаха „Госпожо!” и се смееха, преплели приятелски ръцете си. Бяха си правили разходка. Милите! Какви съдби вървяха по Слънчев бряг. На тази възраст те знаеха повече, както и знаеха повече горчиви неща. Две деца ме доближиха и като видяха голото ми рамо /идех без риза от плажа/, извикаха едновременно: “Ти имаш операция.” Казаха го като възрастни, с разбиране. Вероятно някои от тях бяха минали през мъките от скалпела. Те знаеха какво е то и го наричаха с името му… Децата са от всички краища на България. Тук ги лекуват и ги възпитават. В съботни и неделни дни някои от тях биват посещавани от родители /или само от родител/ и са щастливи от грижите им. Други не знаят какво е майка и баща. Какво ли изпълва душите им. Колко ли трагични ситуации се крият около съдбите им.

Искам на всички  тях да пожелая светли и хубави години, като сънищата им.

А защо са инвалиди тези деца? Кои са причините. Векът ли! Екологията ли? Има причини, но те не ги знаят.

Тези деца! Дето трудно ритат топка, но я ритат, защото им се тича. Които се качват по люлки и стълбички. А и не всички могат. Могат само желанията им, опърлени още с виждането на белия свят.

ГЛАРУСИ

Наблюдавах отблизо летенето им. Бяха вдигнали шум заради някакви рибени остатъци във вестник. Кълвяха се във въздуха и на земята. Един от тях строго пазеше вестника. За приятелка ли, за…

Опънат ли гларусите криле, стават цял метър. Летят с бавни махове. Опашката им се разтваря като широко ветрило, щом се спускат. Когато са горе, прелитат с точни очертания, а бялата им перушина е настръхнала от страстта им към устрем и волност. Забелязах че при усилването на вятъра те са като фантастични плавни бели птици, когато са най на себе си, сякаш родени от неспокойното море.

Това съм видял и някога, и някъде в стиховете си споменавам, че гларусите вечно са люшкани от морските вълни, по които са накацали,

където вечното люлеене,

огъва морската черта

и е едно безкрайно пеене

живеенето и смъртта.

5 юни 1992 г.

В СТАЯТА съм заедно с още трима души: Любчо от Свиленград /локомотивен машинист/, Андрей от Перник /пожарникар/ и Георги Караиванов от Твърдица /бил е шофьор на камион в Коми/.

Любчо казва: „Няма по-големи националисти от гърците.” Дядовците му били бежанци от Беломорието. Вуйчо му живее в Гърция. Когато идвал на гости, добре говорел български, но и малко го бил позабравил. Децата му знаели само гръцки. В Гърция на деца от български произход не се позволявало да учат по-нагоре от осми клас, т. е. след прогимназията. Хората с български произход имали право само на любителска шофьорска книжка, не можели да бъдат професионални шофьори.

15 юни 1992 г.

КОПНЕНИЕ И ЧУВСТВО

В санаториума се лекува ниска /около метър/ гърбава жена. Тя е четиридесетгодишна. Родена е с гърбица, която не личи под дрехите й. Иначе е жизнен и разговорлив човек. Тръгвайки си от плажа, видях я как танцува, там - до стълбището над чешмата. Танцува грациозно с финес. В този момент недъгът й сякаш изчезваше. Сякаш, забравила се, тя танцуваше с някакво вълшебство. Беше само хармония и настроение. Или това бе вживеният в душата й стремеж към тях.

Гледах я отдалече с унес. Тя цялата бе превърната в копнеж и чувство.

БОЛНИТЕ

Боже мой! В тeзи няколко сгради на Морския санаториум страдат и се надяват на чудеса стотици хора с патерици, с колички, с протези, бастуни, с пирони и винтове в костите /макар и от благороден метал/, с видими разрези по различни места на тялото /това личи най-вече на плажа/, със зарастващи счупени ръце, крака, гръбначни прешлени, със забравени или предстоящи болки, немощни, недъгави по рождение, остарели преждевременно, с горчиви съдби; понесли тежките си кръстове /докога?!/, с вечни свои и на близките си грижи и тегоби, съдби - жива нерадост, съкрушени в живота, безсънни, мрачни, белязани, хроми, трудноподвижни  и сковани, безпомощни, прокълнати, задгърбени от властта, унижени и унижавани, наказани - без грях, недоумяващи като невинни деца, безработни за цял живот, чужди за другите, заобикаляни, отбягвани като от прокажени, в категорията на излишните, скромни в нечовешката си мъка, обидени и обиждани, изпреварвани и задминавани, неосъществени докрай, незабелязвани, отритвани, немилвани, с увехнали копнежи, с разбити мечти, безнадеждни, с блуждаещи погледи, с болни прескачащи сърца, с тежки като олово крайници, сразени - без битка, нещастни, смазани от най-грубата ръка на живота, вече неспособни, гладни и жадни, забравени, изхвърлени от поляните на радостта, низвергнати, нищожни, безславни, без гордост, без претенции, безгрешни, прекършени сред път, дамгосани от дълбоки рани, победени безвъзвратно, непохватни, немощни, различни, еднакви в болките си, уязвими, несигурни, изкривени, наведени, гости и чести жители на болници и санаториуми, мълчаливи, обезверени, навиквани, тъжни, страдащи, безропотни, забравени, безнадеждни, отчаяни, ненавиждани, набръчкани, деформирани, с груби черти и нежни сърца, нелюбени, отхвърляни, неухажвани, безхитростни, негорди, без ордени, нетрудоспособни.

ВЕТРЕ, БРАТКО, НАСТИГНИ ГИ - С РОСЕН ЗДРАВЕЦ ПОГАЛИ ГИ!

16 юни 1992 г.

В НЕСЕБЪР

Целият следобед прекарах в екзотичния морски град. Оттам гледах как гъстите облаци се спускаха като сива фуния към Слънчев бряг и как идеше дъждът през морето. На пресекулки дълго гърмя и валя… Градчето плувна във вода. А аз вървях по следите на старите си спомени от края на шестдесетте години. Онова есенно ноемврийско мъгливо време, прекарано тук, ме обладаваше изцяло.  Дори просветваха или изплуваха от обременената ми памет тогавашните мисли и усещания, които се бяха заличили през годините… Хотелът си е същият. Спомних си самотата, преживяна в него, тишината на морския бряг, дето сякаш звъни в ушите. Плажното многолюдно лято отдавна си беше заминало с пъстротата и курортните си шарки. Вървях из стихналото есенно градче напосоки. Тогава, в моята средна възраст, бях много уморен, бях като болен. И тук търсех почивка и отмора. Търсех смисъл в живота. Пушех силни цигари. Изгаряха ме силни чувства и мисли. Бях поет, бях в творчески сили. Обикалях Несебър - беше ми тесен. Срещах малко хора и за десетина дни ги бях опознал. По калдъръмите стъпвах на рибени кости, на опоскани  чепки от грозде и на шлюпинки от смокини… Или стоях в хотелската си стая, осмисляйки себе си. Някак всичко ми беше ясно и нищо не ми беше ясно… Днес се хванах в същото състояние. Нима може да бъде! Пак дъждовно-меланхолно-мисловно време… Вечер сядах на една и съща маса между колоните в хотелския ресторант.

Почти нямаше посетители - хотелът беше празен. След като се нахранех, обикалях по тесните улички, край сивите дъсчени къщи. Спирах до старинните църкви, слушах вятъра на вятърните мелници, събирах влажни раковини. Вървях бавно по моста между стария и новия град и сякаш броях тежките си стъпки. Над мене викаха с човешки гласове гларусите,  мокреха ме бризгите на вълните, докосвах с дланите си рибарски лодки/като сега/, на които бяха изписани романтични имена. Чудеха ми се бабичките и отминаваха с тиха набожност. Тук и хора, и предмети са пропити със смирновия дъх на източното православие. Суетната врява на курортистите бе изоставила градчето и то стоеше като оглушал от много тишина остров. Като населен онемял остров в морето, оживяван само от плясъка на вълните… Така бях свикнал с всичко тук, че въпреки тягостните дни, когато си тръгнах, ми беше мъчно… И ето че времето не е затрупало нищо предишно… Често вечер, за да убия самотата, прескачах до шатрата, покрита с пожълтяла тръстика. Тя беше сред градчето. Там старите рибари и капитани на лодки, като пирати, пиеха мастика и коняк, ром и абсент и мълчаха. С тях мълчах и аз, понякога бавно разговаряхме. Веднъж, преди да си тръгна за София, един от тях ме заведе вкъщи, черпеше ме с домашно вино и от дълбока каца вадеше осолени паламуди, всеки по кило, и ме питаше: “Този харесва ли ти?” /Така отнесох със себе си десетина парчета в две големи картонени кутии - за нас, че и за съседите. Килото беше лев./

И тъй - вечер си плащах хотела, водех дълги разговори с дежурната /тя беше офицерска жена/ и се качвах в стаята си да чета до късно. А управителката на хотела беше нервен и сприхав човек… И сега като минавах оттам, по навик влязох и спрях до рецепцията. Исках само да погледна. Една поостаряла жена изсъска на дежурната: “Тоя пък какво прави тук!” По това я познах, беше управителката. За нея само чужденците са хора, а българите - не. Стана ми неудобно и излязох на чист въздух, като закрачих волно-волно през поройния дъжд към морската гара. Не исках да развалям настроението си… Всъщност какво намерих и какво открих в стария Несебър. Най-важното - че той си стои на мястото, че не е изчезнал или потънал и, което най-много ме зарадва, че не се е променил с нищо. Затова ми харесва. Затова обичам острия му мирис на риба и миди. Тук съм идвал неведнъж лятно време и съм се пекъл по дюните му. И тогава също търсех волност. Бях в някакво болестно състояние, чувствах безсилие и потиснатост. И Несебър имаше какво да ми даде, с какво да съживи и възроди душата ми, за да превъзмогна слабостта си. Благодаря му!

Както споменах, идвал съм неведнъж при него и на Слънчев бряг - на плаж, на “Златния Орфей”, в командировки, при пътувания… Тогава не бяха проблем нощувките, в който и да е хотел, храненето в ресторантите, дългите почерпки със стари и нови приятели и познати. Тогава /за разлика от сега/ в стария град, в големия курорт, на плажовете, по алеите много често в навалицата някой извикваше името ми ,виждах засмени познати лица и очи/те бяха от цялата страна/. Та ръкувания, та сърдечни потупвания по раменете, та радост… А сега /И кръвта ми се смразява!/ никой не произнася името ми, всички са ми чужди и никой никога, разбира се, няма да узнае за мен. И няма да седнем в някоя скара-бира или в летен ресторант, и няма да се чукнат пълни чаши, и няма кой освен мене, да си спомни това и това, едикогаси, едикъдеси… Почвам да разбирам  думите на Дора Габе: “Толкова много приятели, а вече не срещам нито един!” Нима вълната на моето поколение е съвсем отминала безвъзвратно? Нима съм вече в старостта? По-добре да не питам. Времето е по-вечно от материята…

Несебър е интересен не в плажната шарения, макар че и тогава е също привлекателен. Но той е най в атмосферата си в късна есен и зиме, когато е самотен, отдалечен от света, вглъбен в себеси, изоставен от всичко временно,  което му е давало външен блясък и шум. Когато си е истинският Несебър. Тогава усещам морската му съдба. Тъкмо това, мисля, че съм уловил още някога в стихотворението си “Град в морето”, писано в късноесенния Несебър.

…И така - днес съм в Несебър. Видях Чанев - моят рехабилитатор от санаториума. Продава някакви луксозни неща в частен магазин… Дъжд вали, а водата в чешмите е спряла. Спрях на сушина под стрехата на стара къща където бе залепен некролог. Името на  покойницата бе Хрисони. Почти съименница. Бог да я прости! До вратнята блестеше висока, тънка череша с много узрял плод на кръстатия й клон. Червен черешов кръст.

После купих моряшка шапка за внучето и нещо за вратлето, което свисти като свирка.

На пазара, до моста, има малки магазинчета, където се продава пържена риба. В Несебър кажи-речи всяка къща е станала заведение. Кръчми, барове, таверни, кафенета, ателиета. Някои имат наименования като „Хонолулу”, „Флорида”, „Ориент”. Курортистите вече нахлуват - само чужденци. Тук те се чувстват като у дома си, спокойно и приятно им е. Харесва им екзотиката на старинния морски град.

Изпълва те с бодро настроение следната гледка: една местна девойка върви под дъжда и шляпа боса по стръмната тясна уличка. И е весела като юнския дъжд.

Като скиташ из Несебър, един човек можеш да го срещнеш няколко пъти из преплетените улички.

Така както срещам и спомените си.

17 юни 1992

КРАЙМОРСК0 ЯВЛЕНИЕ

Дъждът престана след полунощ. Дотогава не можах да спя. Святкаше често и силната светлина се задържаше по-дълго от обикновено. Тя осветяваше морето, отразяваше огнището си в него като в огромен екран, който мигновено доближаваше гледката до будния ми поглед. /Нещо подобно съм  виждал нощем на брега на Адриатическо море в Порто Рож /Словения/. Морето идваше до краката ми,  живо, леко нагънато и ме лъхваше с хладината си. Гърмът, не толкова силен, но продължителен, не беше само от едно място. Гърмеше от различни страни, гръмове и еха се чуваха наведнъж или едно след друго като артилерийска канонада. Това в равнината го няма. То е само крайморско явление… Уморен, късно през нощта съм заспал.

КОГАТО ВАЛИ ДЪЖД, морето е топло.

НАСЛАДА

Трябва да призная, че снощи, по време на тихия дъжд, писах бележките си в дневника с изключителна наслада и със спокойствие, от което е хубаво на душата.

20 юни 1992 г.

БЯЛ ГЛАРУС СЪС СИВКАВИ КРИЛЕ каца на желязната рамка на балкона.

Краката му са широки, подобни на ципести лопатки. Човката - кехлибарена и дебела, яка,/издута/, в края си. Гледа ме странично. За пръв път такава едра морска птица стъпва до отворената врата. Може би предусеща утрешното ми заминаване и е дошла за сбогом…

Довиждане, бели морски птици! Утре всички ще се вдигнете над морето и ще ми махате за изпроводяк.

…След половин час същият гларус пак дойде на балкона. Казах му: “Какво бе, юнак!” Разпери криле и литна нанякъде.

…Пак след половин час отново го видях на балкона. Беше вгледан направо в мене. Сякаш искаше да каже нещо. После кротките нотки на гласа му заглъхнаха в бавния му летеж над морето.

21 юни 1992 г.

НА ПЪТ! Отивам си. Слънчев бряг, Поморие и Бургас ме изпращат с дъжд. Като в чужбина съм - няма кой да ме изпрати, освен дъждът.

Влакът - празен. По пътищата - пресни локви… Стара планина е забулена с облачни вълма и не се вижда ни Шипка, ни Бузлуджа. Преди това някъде на юг пред погледа ми блесна язовир „Жребчево”.  Той е най-дългият язовир в България - 28 километра.

Уникалните лозя край гара Алеково и Стралджа. Старопланинските зъбери над Сливен.

Сивата решетка на редките тополи край Зимница и Тулово. Казанлък /там четири месеца бях бригадир през 1948 г. на язовир „Копринка”/.

Няма по-прелестно и вълнуващо пътуване с влак като тук - в Подбалканието.

30 юни 1992 г.

ДНЕШНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЖИВОТ така е устроен, че честните, даровитите, можещите са изключени от всичко, унизени са, срещу тях официално се води война, потискат ги, уязвяват ги, сочат ги с пръст като неблагонадеждни, правят ги без вина виновни, оставени са без работа и без лев, без да могат някъде да се изявят, отритнати са като прокажени, срещу тях насъскват лумпените. И всичко това е за „процъфтяването” на бездарието и ерзаца. Сега никъде няма да срещнеш /из пресата, по радиото и телевизията/ имената на Александър Муратов, Ефрем Каранфилов, Богомил Райнов, Валери Петров, Дамян Дамянов, Лиана Даскалова, Здравко Петров и колко още. Но непрекъснато шестват по страниците на вестниците и по радиото и телевизията в „културни мероприятия” творци като Николай Колев - Босия, Биньо Иванов, Димитър Василев, Йордан Василев, Георги Данаилов… И те биват превеждани в чужбина /знае се кой ги представя - има си такива институции/. За тях се пишат статии и рецензии у нас. А Йосиф Петров дори го нарекоха във Великото Народно събрание „Нашият народен поет”. Радвай се, български народе, на „художествените качества” и на „изяществото” на техните „творби”.

5 юли 1992 г.

В ПИСАТЕТЕЛСКАТА ПОЧИВНА СТАНЦИЯ - ВАРНА

Досега почивната ни станция имаше телефонна централа и във всяка стая бе поставен телефон. Сега всичко това го няма. Няма стол /има ресторант/, няма безплатни карти за плажа, няма спасител, чадъри, евин и адамов плажове, няма даже и шамандури, които да сочат докъде е безопасно морето.

9 юли 1992 г.

ВЕЧЕ ЗАБЕЛЯЗВАМ, че първите по-големи и по-уютни стаи на станцията са заети от семейства на шофьори и всякакъв друг персонал и то за цяло лято… Дори едно семейство е настанено в две стаи. А някога в една от тях мечтаеше да създаде сценарий за морски филм Атанас Далчев, Стоян Каролев пишеше книгата си за Пенчо Славейков, Валери Петров превеждаше Шекспир, Дамян Дамянов изживяваше трагико-оптимистичните си стихове. Там са творили Димитър Пантелеев, Емил Манов, Боян Болгар, Ефрем Каранфилов, Лъчезар Станчев, Аргирис Митропулсс. И аз съм бивал там, когато създавах морската си лирика.

10 юли 1992 г.

ЗА ЛИПОВ ЦВЯТ в гората. И за листа от смрадлика. В храсталака - убит сокол. И - пак изглежда величествен.

11 юли 1992 г.

ЖЕКО ХРИСТОВ се възмущава: “Повечето от почиващите в станцията са хора, чужди на творческото писателско дело. Преобладават бизнесмени, търговци, новозабогатели търгаши, които за една вечер в барчето дават стотици левове. А писателите се хранят, като си купуват от града хляб, домати и сирене, хранят се скришом, като отритнати от живота. Обществото ги е изхвърлило извън борда на кораба..”

Така е, Жеко, така е… Дори в барчето не можем да влезем, да се почерпим по една ракия или бира. Е, и там понякога стъпваме, но само за кафе или газирана вода…

12 юли 1992

ПОРАДИ ВИСОКИТЕ ЦЕНИ на билетите за плажа, влизаме откъм вълнолома, всъщност откъдето влизат и всички по-богати, тъй като гарират колите си до самия плаж. /Това гариране е неекологично и неестествено, но властите явно го намират за нормално/. Тук, на края на плажа, се смесваме с тези богаташи, които навътре заемат чадъри. За разлика от тях ние /жена ми внучето и аз/ сядаме накрая, до вълнолома. И сме все на тръни, защото сме без билети, но и не можем да си платим глобата, ако се направи проверка…. Сега, като пиша това, изчервявам се и под кожата си от срам и неудобство. Но това е голата истина. Дори по път откъсвам голям зелен лист от лопен и го забивам в пясъка като символичен чадър на детето, макар че той не върши никаква работа. Важното е да е уж весело. Пък и не сме само ние. Лежим накрая на плажа, до самите леки коли, каквито нямаме, далеч от изравнения пясък с чадърите, от душовете с минерална вода, от водните колелета и лодките, от малките снекбарчета със сладолед, сокове, сандвичи, пържена риба.. Далеч от талвега на живота. И нали поне сме на море, още не ни става тъжно…

… На излизане виждам, че се минава през едва отворена бяла врата, до която стоят двама души: церберът-касиер и облечен в бяло франт. Сещам се, че вторият ще е този, наел плажа под аренда.  Не случайно оня ден негов верен пъдарин ме руга половин час, задето съм бил седнал близо до чадър.,т.е. на десетина метра от чадъра. И ми става едно криво, и ми се завъртява цялата тази шарения, и морето, и вълнолома, и слънцето, и ми се иска да се свра от мъка не тук накрая на плажа, а на края на света, сам, та да си почина и отдъхна от хорската олелия и суета. Но нямам и такава възможност.

… Знамето на плажа е тъмно.

Иначе с внучето, като идваме насам, пеем:

Искам да ви кажа:

тръгваме за плажа…

И припяваме:

Морският прибой

вдига страшен вой, вой, вой!

18 юли 1992 г.

ОЩЕ СНОЩИ внучката Мария каза, че куклата й Миленка днес има рожден ден. Нахрани я, приспа я. Сутринта я събуди, облече й дрешката и почна да прави „салати” и „сладки”. Духна свещичките (Миленка е на три години) и я взе с нас на плажа. Следобед искахме да оставим Миленка в стаята, но внучето държеше да я вземем отново на плажа. Стискайки я силно до себе си, то намери най-убедителния аргумент: „Когато всички влезем в морето, тя ще ни пази багажа…”

Тя, Миленка, на плажа

ще ни пази багажа.

Не можахме да възразим на остроумието на детето.

28 юли 1992 г.

ВЕЧЕ В СОФИЯ РАЗБРАХ, че посланикът на САЩ в България Хю Кенет Хил, както и жена му, са агенти на ЦРУ. По-рано той е бил подчинен на жена си, а сега е обратното. По време на метежа на Пиночет в Чили той е бил на важен пост там, като трябвало да отиде да отрежат пръст от ръката на Салвадор Алиенде, за да бъдат сигурни, че убитият е загиналият чилийски президент.

3 август 1992 г.

ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА БАЩА МИ. Той имаше истински приятели - железничари. Никога не можеше да назовава нещата иначе, освен с точните им имена. Не можеше да пречупва езика, мислите, чувствата и същността си - съобразяваше се само с истината. При него всичко беше просто и ясно: добро и лошо, може и не може. Гледаше живота и хората в очите. Правеше само това, което му приляга. Дълбоко в себе си беше философ, като разчиташе само на личния си опит. Обичаше живота, беше негова твърда крепост. Мразеше лъжата и фалша. Беше стриктен в отношенията  и честността си, но имаше широка душа и голямо сърце и умееше да прощава на всички. Пътуването бе неговата страст. Помнеше всичко - имена, места, състояния, къде е спал през Първата световна война, кога с какво се е хранил. Преживяното от него беше като цветен филм. Артистична натура, той благоговееше пред естественото. С мама и с него, дори когато сме гладували, светът бе хубав. Мисля ли за България, мама и тате изпълват същността ми.

Вечна им памет!

ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО СА БОЖИИ - СЪОБРАЗЯВАЙТЕ СЕ!

8 август 1992 г.

НА УЛИЦА „ПИРОТСКА” някой извика: „Дръжте го! Крадец!” Висок младеж със синкави дрехи тичаше към трамвая, гонеше го човек на средна възраст, възпълен, и явно не можеше да го стигне.  Стана ясно, че крадецът е откраднал пари.  Никой друг не се затича след него, никой не му се изпречи, макар че имаше много хора… Такава кражба в България не беше се случвала десетки години, почти половин век. Допреди две години у нас никой не е бивал гладен, безработен, необлечен, необут. Нямаше и просяци, каквито сега се срещат по ъглите на улиците. Не сме чували викове като „Дръжте го!” Никой не е открадвал каквото и да е, защото го имаше или можеше да си го купи. Има и друг момент - не сме свикнали да гоним и хващаме крадец, нямаме навика и вътрешната нагласа за такова нещо. Може би бъдещето ще ни научи и подготви… Така че, дерзай, българино!

12 август 1992 г.

С ХУДОЖНИКА ЛЮДМИЛ АСЕНОВ се запознахме случайно. Той е от с. Брезе - Петроханския проход. Работел в телевизията, но Асен Агов го уволнил, като му изпратил телеграма-съобщение за уволнението вкъщи. Не само той е отстранен в телевизията, а и стотици добри специалисти, които сега са без работа и гладуват. Людмил Асенов помни, че Агов навремето е бил манекен, че Иван Гарелов е бил съветник на Тодор Живков.

23 август 1992 г.

ПО ЦЯЛА НОЩ ЛАЯТ КУЧЕТАТА в квартала. Много кучета, сякаш че тук е огромно овчарско село.

27 август 1992

ДО ЦИРКА ИМА МЕХАНИ. Пълни са с цигани и араби. Не виждам нито един българин, ако не се смятат две-три момичета, които обядват с няколко араби. На масите има големи блюда с мешана скара и със салати… Аз въобще не мога да вляза тук. Чужденец съм в родината си.

ИЗ ПРОГРАМИТЕ НА СДС „Възраждане”  и “45 години стигат . Времето е наше”:

“СДС е против увеличението на цените…”

“Данъците - по-малко и по-леки.”

“Държавата трябва да финансира националните културни институти.”

“Ние искаме да върнем на хората радостта от живота, способността да строят сами своя ден. Модерната еднофамилна къща с дворно място ще бъде високата мярка в задоволяването на жилищните потребности”

,Да работиш само и просто за хляба не си струва. Чрез частния и семеен бизнес ще се създаде такава социална система, в която удоволствието, че  живееш доминира над естествените всекидневни проблеми./ А това означава:

Пътешествия в близки и далечни страни, почивка на море и планина, срещи с истинската култура. По-малката част от семейния доход ще е достатъчна за посрещане на всички материални нужди.”

2 септември 1992 година

ТОДОР ЯНЧЕВ ми се обади и поиска да му дам преводи на стихове от Сергей Есенин. Ще го издава на български в своето издателство. Отговорих му без да се замисля дори: „Нямам”. След разговора ни по телефона се учудих на себе си: как не съм превел нито едно стихотворение на гениалния Есенин. Нито на Пушкин, нито на Лермонтов, нито на Блок. Някаква невидима, но властна съдбовна ръка ме е предпазвала да се докосна до гениите, които в младостта си знаех наизуст. Поради близостта на езиците ни , и сега мисля, че такива поети не трябва да се превеждат на български, за да не се наруши нещо от уникалната им поезия.

ПОЛЯ И АНДРЕЙ - мои приятели - една седмица били по рилския маршрут хижа „Мечит” - Мальовица - хижа „Иван Вазов” - Седемте рилски езера. Някъде там по пътеката към тях се прилепило странно куче, мълчаливо и мършаво. Умилквало се в краката им. След малко го подгонили няколко овчарски кучета и то хукнало из гората. Оказало се, че е вълк, който търсел спасение сред хората.

ЛЕВКИЙСКИ ЕПИСКОП НЕОФИТ: „Храмът е оазис на духа, а нищо не може да издигне душата към небето както църковната песен.”

11 септември 1992 г.

АЛЕКСАНДЪР ТЕОДОРОВ - БАЛАН  е твърдял, че Симеоновият син Боян Маг/Боян Магесник/ е първият български поет с недостигнало до нас светско по характера си творчество.

17 октомври 1992 г.

Както никога по улицата се движат едни до други хора и кучета. Еднакво понасящи се.  Еднакво омразни помежду си и еднакво добри. Особено край месарници и магазини за  хранителни продукти и най-вече край кофите за боклук, където не си пречат да търсят нещо случайно за ядене.

1 ноември 1992 г.

ТРЪГВАМ ЗА ВИТОША. От “Хладилника” вземам автобус 266. Проверяват билетите. Казвам: “Имам карта”. Оказва се, че от вчера картата не важи вече за планинските автобуси. Сега един билет за пенсионер е 2 лева. Искам билет от контрольорката, тя кима отрицателно и подчертава, че имала билети по 20 лева, т.е. колкото е глобата и минава напред. Идва втора контрольорка, след нея - трета. Втората пита за билети, но първата контрольорка я успокоява. Може би е решила да не ме глоби. Но както е редно, аз искам билет от втората контрольорка. Давам й пет левова банкнота - толкова имам. Тя я държи , гледа я, взема и от други и отивайки напред, бързо слиза от автобуса. Третата контрольорка също проверява билетите. Какво да й кажа? Сега нямам и стотинка в джоба си.

На хижа “Алеко” - двадесетина леки коли и кучета - повече от хората, което никога не е бивало. Пространството пред хижата е станало цял паркинг…

Слизам пеш през “Бай Кръстю”. В Драгалевския манастир църквата е отворена. Но нямам дори левче, за да запаля една свещ. Прости ми, Боже!

19 ноември 1992 г.

СРЕЩНАХ ПОЕТА ТРАЯН ПЪРВАНОВ. Оплака се, че също гладува. Без работа е. Рече: „Нерадостен живот!”

22 ноември 1992 г.

ВАСИЛ ЦОНЕВ - ГОЛЕМИЯТ БЪЛГАРСКИ САТИРИК - минава по Лъвов мост. Върви с пълна апатия към всичко, поне така изглежда. С бял летен каскет в студа. И с някаква торба. Отива към пазара. Умислен, унил, безразличен. Поостарял е вече, дявола. Върви доста тромаво. Е, не е чак старец, но… А какъв жизнен беше някога. И пиеше мъжката, без да му личи… Сега немотията и гладът са го притиснали. А само като си помисли човек, че брат му в Австралия е милионер.

Така е, но Васил Цонев не иска да живее в Австралия.

23 ноември 1992 г.

И ВСЕ ПАК НЕ МОГА ДА РАЗБЕРА защо и за какво е наказан целия български народ. Ако това не е геноцид в най-висшата му форма. И то - узаконен геноцид…

ЩОЕ ТО ЕВТИНА ГОСТИЛНИЦА?

В „Мадоните на Емануил Попдимитров” Стоян Илиев пише за поетите от онова време: “..хранели се в евтини гостилници…” Да, преди и след балканската война. И аз помня евтини гостилници, през мое време… Но сега няма такова понятие.

3 декември 1992 г.

ХРАНЯ СЕ по един път на ден.

7 януари 1993 г.

ИВАНОВДЕН - имен ден на баща ми. Някога - времето на най-хубавите селски пързалки. А именият ден у дома течеше - идваше всеки, който пожелае, ядеше и пиеше колкото си иска , тръгваше си весел и идеха други. Първо се даваше ракия, а виното се пиеше от медник, от дамаджана или от кана. Идваха  роднини, приятели, познати и непознати, другоселци, колеги на тате. Гозбите - една от друга по-отбрани. Мама запяваше на няколко пъти и всички млъкваха и се унасяха. Ивановден не минаваше без вкусни свински пържоли. Когато си отидеше и последният човек - гостенин, някак на всички ни ставаше мъчно. Къщата утихваше. Не можехме без хора. Или у дома идваха, или ние ходехме на гости. Тъй - всеки зимен ден.

9 януари 1993

НЯМАМЕ ВОДА - нито топла,нито студена. Вече няколко дни. Вода пускат само посред нощ - от 1 до 4 ч.

С МАЛКАТА МАРИЯ. Търсим рима на дадена думичка. Казвам “чорапи”. Тя бързо отговаря - „тапи” . Казвам: “клонка” . Тя: “биберонка”. Казвам: “калъфка”. Тя: „дъвка”. пиеса - завеса, сак - сняг, сабя - хляба, картина - къпина… Докато се уморим.

12 януари 1993 г.

ЗА КРАТКО ВРЕМЕ ЦЕЛИЯТ НАРОД/с изключение на управляващите/ СТАНА БЕДЕН И ГЛАДЕН.

18 януари 1993 г.

ЕФРЕМ КАРАНФИЛОВ се храни във военния стол. Не е с безупречни дрехи, както беше неотдавна… Но пак си е същият строен и с юношеско настроение човек… Докъде стигнаха нещата: един академик да се храни в най-евтиния стол в столицата, т. е. обеднял е като всички ни…

В стола ядем и второто с лъжица, тъй като с вилица и малкото сос остава в чинията. А пък ние все си оставаме гладни. На нас и тук ни е скъпо. Затова пък вечер вкъщи ядем хляб и шарена сол, хляб и туршия. То друго за нас вече няма.

23 януари 1993 г.

Прескочих до Бояна. Ей така - за разтуха. Та рекох да надникна в ресторантчето срещу Боянското ханче /в ханчето пък никога не е стъпвал кракът ми/. Вратата бе отворена и исках да видя как изглежда вътре. Но влязох в късото коридорче: там стоеше едро кафявобяло куче, цялото обоняние и устрем към миризмата на манджи, която идеше откъм кухнята. Като ме усети, кучето излезе за малко, но се върна и застана пред мене без да ми обръща особено внимание. На стената имаше лист с менюто и цените, така че успях поне него да разгледам… Гледах цените, гледах кучето и си помислих за еднаквата ни участ. „Но все пак между мене и тебе, братко, има разлика: като си тръгнеш, все ще ти хвърлят кокали и развалено месо, а аз едва ли някога ще вляза да хапна нещо в ресторантчето…”

…Цяла София е пълна с кучета. И странното е, че те стоят по пазарите, пред месарниците и ресторантите, лежат на земята, разминават се с нас без всякаква боязън, кротки са, не са онези настървени кучета срещу хората… Може би защото е еднаква гладната ни съдба.

22 февруари 1993

НЕ МОГА ДА СТОЯ ЕДИН ЦЯЛ ДЕН ВКЪЩИ. Като вързан съм. Движението, хората, гледките, въздухът, просторът тонизират духа ми. Цял ден да вървя без спиране пак няма да ми омръзне и няма да се уморя. И без това сме като затворници, които не могат да  излязат не само от държавата си, но и от града си…

25 февруари 1993

В БЮФЕТА НА ВЕСТНИК „ЗЕМЯ”. Иван Андрейчин, редактор на отдел „Наука и екология”, се провикна, след като го почерпих един коняк: „Христо, сто години да ми сътрудничиш с материали за планините!”

24 юни 1993 г.

СЛУЧКА С ДИМИТЪР СВЕТЛИН

Снощи /към 21 ч./ пред блока ни някакъв циганин спрял Димитър Светлин: „Имаш ли пари! Дай ги!” Бръкнал в джобчето на жилетката му, извадил му паспорта и парите - шейсет лева. За да си няма разправии с крадеца, Светлин му дал парите. Това не му е за пръв път.

КИЛО СОЛ преди 3-4 години беше 10 стотинки. Сега е 6 лева. Поскъпнало е 60 пъти.

16 юли 1993 г.

ВЪВ ВАРНЕНСКАТА ПОЧИВНА СТАНЦИЯ,

На оградата, където стои старият надпис “Почивен творчески дом на Съюза на българските писатели” над него е написано с крещящи букви “Добре дошли в ПИСАТЕЛ - бар билярд клуб”, както и “Бар билярд клуб, работно време 10 ч. - 03.00 ч.” По всички чадъри навън от барчето, както и по стъклата му, пише „Голден американ 25″. На плажа, където преди няколко години бе ивицата на СБП, евиният и адамовият плажове са разрушени и там расте буренак. Ново е само запустението.

18 юли 1993

В РЕСТОРАНТА НА СТАНЦИЯТА

Поетът Иван Вълев и семейството му чакаха на масата цял час за да им сервират. Той ходи до кухнята и до управителя на почивната станция да протестира, че не идва сервитьорка. На друга маса е същото. На трета - същото. Жеко Христов викна управителя и избухна с право “Това нормален ресторант ли е или…!” Управителят: “Не мога нищо да кажа!”

21 юли 1993 г.

В ресторанта на станцията Панчо Панчев не издържа и на два пъти силно нахока сервитьорката. След дълго чакане Никола Радев напусна ресторанта и не е обядвал.

27 юли 1993 г.

ЙОРДАН ДАНИЛОВСКИ - поет от Скопие - за България и Македония: „Що има да се боим? Нали сме един народ. За нас единственият враг е Сърбия.” Миналата година той е получил литературната награда „Братя Миладинови”, а преди това я е получил и Бранко Цветкоски.

5 август 1993 г.

Някъде към Карнобат или Стара Загора е катастрофирал с колата си моят приятел, поетът ГЕОРГИ ДРАМБОЗОВ. Утре ще отида да го видя.

6 август 1993 година

С МИТКО БЯХМЕ ПРИ ГЕОРГИ ДРАМБОЗОВ във Военната болница. Тинка - жена му - непрекъснато е там. Той още не може да се опомни от тежката катастрофа с колата си. Бил е преуморен и сам. Ударил се в дърво, като преди това е бил заспал на волана. Левият му крак е счупен. Още трепери от стреса… Всичко ще зарасне и ще се оправи. Но трябва да мине време.

14 август 1993 г.

Хирургът биоенерготерапевт АЛЕКСИ АЛЕКСИЕВ смята: „Истинските екстрасенси като Момера Пенчева, Вера Кочовска и Илко Казанджиев са хора скромни и добросърдечни. Техните способности не се нуждаят от реклама.”

16 август 1993 г.

Няма от какво да се зарадва човек. Само спомени… Без всякаква надежда за топлинка в българското сърце.

18 август 1993 г.

В СЛАДКАРНИЦА „ЛУЧАНО” на бул. „Гоце Делчев”. Влизат мъж, жена и дете. Жената носи голяма торба. Тя отваря торбата, от която излиза куче. Тя често хока детето си - пет-шест годишно, а гали и умилено приказва на кучето. Донася чаша с вода и му дава да пие. После то облизва чинийката с останали парчета от торта. Цял час все така. Става ми мъчно за непогаленото дете.

24 август 1993 г.

ДО КЪЩАТА-МУЗЕЙ “ИВАН ВАЗОВ” ме среща поетът Минчо Минчев. От дума на дума, той споменава стихове от моето “Гробище край границата”, където казвам, че бежанците от Одринско и Лозенградско спят под кръстове /до Факия или Радовец/, които са наклонени все на юг към родните им български места, останали под робство… Зарадва ме Минчо, че е запомнил стихотворението.

25 август 1993 г.

ЛЮБОМИР ХРИСТОВ РАЗКАЗВАШЕ, че той и други пенсионери се редели на опашка в кв. Младост за храна за кучета. И са я ядели. Била вкусна, твърдеше той, още повече, че била месна.

27 август 1993 г.

ИСУС ХРИСТОС: „КАКВА ПОЛЗА ЗА ЧОВЕКА, АКО ПРИДОБИЕ ЦЯЛ СВЯТ, А ПОВРЕДИ ДУШАТА СИ.”

30 август 1993 г.

В КАФЕНЕТО НА СБП чух някой силно да вика името ми. Беше Анастас Павлов, когото не съм виждал отдавна, от месеци. Стари приятели сме. Попита ме нещо във връзка с авторското право… Не идвал вече насам, понеже нямал пари. Като всички ни. Отслабнал, немощен ми се стори. С него сме бивали на не една весела вечеря в ресторанта на нашия Съюз, че и на СБЖ - нещо, което вече няма да се случи и което преди няколко години бе съвсем обикновено. 3ащото само един от нас можеше без притеснение да плати сметката на цялата маса - за ядене, за пиене и пр. Дори беше време, когато всяка вечер бивахме в тези ресторанти, а сега от години не можем да влезем в тях - от скъпотията, която зароби целия народ.

14 декември 1993 г.

ПРЕСКОЧИХ ДО ВИЛНАТА ЗОНА НА ЛЮЛИН ПЛАНИНА /над Черния кос/ за дрянова суровачка на внучето. Там има няколко дряна, почти целите окършени миналите години… По пътеката мина човек и заговорихме. Военен инвалид. Отива да види виличката си, а тя е първата отдолу нагоре. Сега била разбита, с разбити врати и откраднати одеяла. Видял двама цигани да крадат покъщнината му, викнали ги в полицейското управление, там ги били и те си признали, но се смеели и рекли, че пак ще крадат. Според стареца/на 78 години/ никой не смее да преспи във вилата си. А и всички вили вече били ограбени и опустошени. Миналата нощ в неговата постройка спал някакъв човек, оставил и свещи, с които си светел. Електрическата инсталация била разбита… От него разбрах, че в съседната висока сграда на Черния кос, до шосето, след като била нападната и ограбена, собственикът й бил намерен вътре разрязан на две. Убийците не били открити. А в другата съседна къща била открадната козата. И там, и във вилната зона вече никой не живеел. Всичко е станало мъртвило. А по-нагоре, от манастира „Св. Св. Кирил и Методий” била задигната камбанарията и икони.

24 февруари 1994 г.

ОТКАКТО СЪМ В СОФИЯ /от 1952 г./, никога не е имало изкуствени полицейски заграждения пред Народното събрание. От няколко години, обаче, те са постоянни и сградата се охранява от формени полицаи. От кого ли охраняват народните представители?!

9 март 1994 г.

В БОТАНИЧЕСКАТА ГРАДИНА, точно срещу Паметника на Васил Левски, е цъфнал дрян - строен, с жълта корона, самотен и жилав… Спомням си, че на двора пред родната къща на Апостола в Карлово има подобен дрян, който винаги ми е правил впечатление, когато съм ходил там. На това най-българско дърво най му отива да вирее в двора на баба Гина и тук - срещу Паметника на непокорния й син.

24 май 1994 г.

СДС ПРОВЕДЕ ЧЕСТВАНЕТО НА 24 МАЙ до паметника на Св.Св. Кирил и Методий пред Народната библиотека. Никога не съм виждал такова вяло празнуване на този свят ден. Пристигна строена група от гвардейци /вероятно официалната музика за държавни церемонии/, следвана от стотина ученици. Пред тях говори кметът Янчулев, известен с просташките си наредби за живота в столицата. Навсякъде - въоръжени полицаи и с палки по улиците, а също и скрити в градинката зад Народната библиотека. Никога на този празник на просветата и културата не е имало полиция, както сега… Друг път на 24 май по улиците съм срещал стотици колеги, приятели и познати, а днес видях само трима: Цветан Пешев, който продаваше книги на издателството си, Борис Данков от в. „Дума” и един професор, когото попитах: „Къде са културните дейци - учени, философи, писатели, художници, педагози?”… Една /сигурно синя/ бабичка се намеси в разговора ни: „Такива не съществуват! Няма!” Гласът й звучеше зловещо.

15 юли 1994 г.

ЧОВЕКЪТ вървеше, обул една обувка, вероятно намерена някъде. Другият му крак бе бинтован до глезените, с което маскираше положението. Човекът просто нямаше друга обувка.

15 септември 1994 г.

ПОЕТЕСАТА ДАРЯ ХАРАЛАНОВА с болка сподели, че синът на Григор Ленков е паднал от балкона на апартамента. Даря била на погребението. Каква съдба… Самият Григор Ленков преди години падна от високо и загина в хотела /в Петербург/, където бе отишъл да получи голяма награда за превода си на „Евгений Онегин” от Пушкин.

28 септември 1994 г.

КАТО СРЕЩНА НЕЩО ОТ ВАСИЛ ЦОНЕВ по вестниците, винаги го чета. И винаги този чудак ме разсмива. Дори гениални, както ги наричат, хумористи и сатирици не са ме разсмивали и развеселявали така, както Васил Цонев.

6 януари 1995 г.

ВНУЧЕТО МАРИЯ все повече ме изумява - на 6 годинки е. Задава ми гатанки: например „В бяло море - зелени острови.” /Таратор/, или „Тука беше, а го няма” /Вестника на дядо/. Самичко си ги съчинява. Когато го попитах да каже име на животно с начална буква Х, то ми отговори: „Хищник”. Откъде му идва на ум такъв, също верен отговор.

… С внучето бяхме на пързалката. После се отбихме в сладкарницата. Там влезе прегърбена стара жена с бастунче. Носеше половин хляб под мишница. Спря пред пастите и сладките и заплака. Веднага някой й купи шоколадова паста, тя седна и дълго хлипа. После всички й дадохме по една банкнота. Макар и безпарични, все още можехме да подкрепим една клета старица… По едно време, на друга маса, старец запя жална народна песен. Такъв е животът сега…

25 януари 1995 г.

ПО ТЕЛЕФОНА МИ СЕ ОБАДИ ДРАГУНЧЕВ, стар турист, който още в 1936 г. е бивал на Рибните езера в Рила. Чел е в „Дума” моят „Реквием за хижите…” Казва: „Голяма работа е.” Учудва се, че съм минавал през толкова наши планини, върхове и хижи.

януари 1995 г.

ДАВИД ОВАДИЯ: харесал е „Реквием за хижите…” Каза, че за разлика от другите писатели-туристи, само той ходи редовно по планините.

5 февруари 1995 г.

С МИТКО И ВНУЧЕТО МАРИЯ пеш се изкачихме до Копитото. Беше много студено. Прехвърчаше сняг. През целия път детето вървя с нас, а Митко теглеше шейната. В заслона над Златните мостове се постоплихме. Там Митко опече на дълъг лесков шиш сланина и филийки хляб. И с праз лук обедът ни стана неповторим.

В заслона през цялото време стоеше прав един човек /строител от Софстрой/, който с чаталеста тояга поддържаше огъня. Казваше се Симеон - от тревненския край. Носеше туба от два литра с перущенско вино. Извади чаши и ни покани. Заедно хапнахме и пихме чудесно червено вино /като амброзия/. Симеон извади ябълки и даде на детето. После той си напълни бидона с вода за вкъщи. Интересно - все още се срещат такива хора, на които е хубаво да е добре на другите, не досаждат с нищо, а се стараят с нищо да не пречат. И нещо повече - създават атмосфера и се радват като деца, щом усетят, че на другите е хубаво. Дето има една дума - в София сред милиони хора се чувстваш чужд, а тук, на Витоша, сред снега и мразовития пейзаж, където се мяркат двама-трима души, случаят ни събира на добра човешка дума край огъня… Оказа се, че Симеон идва всяка неделя на Витоша и гледа на заслона като на нещо свое, подрежда пейки и пънове, стъква огнището, не яде /храната му стои в торбата/, не сяда, макар, че има място за цяла дузина планинари. Той прикри под пейките скарата и тоягата за жарта, да не би някои да ги захвърлят настрани. Ядосваше се, че има хора, дето не пазят заслона. Спомена, че ходи и на заслона до Офелиите, където нещата били по-запазени…

10 февруари 1995 г.

ТАЗИ ВЕЧЕР: късно е и казвам на внучето: „Лека…” То отговаря: „Дядо, като ми викате всяка вечер „лека”, ще ме направите цяла лекарка.”

15 февруари 1995 г.

НЕ МОГА ДА СИ ОБЯСНЯ това често пъти безсмислено бързане на българина. Той вечно тича, например, пръв да се качи на самолета в София, Москва или Берлин, макар че места има за всички и той го знае. Винаги гледа да изпревари другите, макар че няма никакъв смисъл от това. Вечно си създава ядове и напрежения, макар че може всичко да извърши спокойно и без ексцесии. /Това го има и при румънците/.

18 февруари 1995 г.

ТЕФТЕРЪТ, В КОЙТО ПИША ДНЕВНИКА СИ не е голям, не е луксозен, но ми е скъп, защото ми е подарен в Монголия и на него е обозначен град Дархан, където бях преди години. Там се влюбих в дивата монголска степ.

27 февруари 1995 г.

ВЪВ ВОЕННИЯ СТОЛ  запасен старши офицер /с когото обядвахме на една маса/ ми каза, че 2-3 дни не е ял нищо. Повече не можело да се търпи и дошъл да се нахрани добре. Той яде телешко фрикасе. Месото беше една хапка. Но човекът си топеше къшеите във фрикасето.

До „Славянска беседа” срещнах Николай Зидаров. Много бил харесал рецензията ми за “Синята фаянсова камина” на Иван Кръстев, както и есето ми “Реквием за планинските хижи”. (Подобно нещо днес ми каза и Димка Каролева).

…Николай Зидаров през 40-те години на миналия век бил арестуван като войник в Тополовград и осъден на смърт чрез разстрел за участие в нелегална комунистическа дейност в казармата. /Боже мой - чак сега научавам това/. “Единственият късмет в живота ми е, че се спасих от смъртта - казва той. - Иначе все не ми върви. Оня ден ме наруга зъболекарката на СБП… Преди две години ми върнаха готови за печат ръкописи на три тома избрани стихотворения заедно с илюстрациите. Директорът на издателство “Български писател”         Петко Братинов ме викна да си ги взема от зав. отдела Иван Цанев. Отидохме с жена ми. Искаха да съм там точно в 14 ч. Там бях, но Иван Цанев го нямаше. Чакахме два часа. Седнахме отвън в коридора. Мина Петко Братинов - нищо не каза. Мина другият редактор Кирил Гончев - нищо не каза. Излезе секретарката и ни се скара, че сме пречели в коридорчето. Надзърнах при Петко Братинов, той ме викна и ми хвърли ръкописите на земята. Със жена ми едвам ги събрахме - бяха се разпилели. Трудно се навеждаме поради болести и старост. Взех си ръкописите и - туй то. Чакали сме много, каза Петко, защото Иван Цанев не бил дошъл, макар че самият Петко ме беше повикал в определения час. Обидно!… Ръкописите ми бяха подписани от Симеон Султанов  и Иван Давидков, които вече не са живи…”

И както сме спрели с Николай Зидаров до „Славянска беседа”, макар че сме почти във входа,  все някой ще ни закачи с рамо, и все пречим на някого. Това чувство имам и аз за себе си. „Някой друг да пръдне - казва Зидаров - все тебе ще погледнат.

… А стиховете на Иван Кръстев ги знам от 1942 г., прочетох ги във „Вестник на жената”. Голям поет. Все търсех да го видя и това стана след войната. Взех го на работа във в. „Септемврийче”. Идваха за него от Плевен да го арестуват, но го спасих. Бил легионер преди Девети… Скоро навършвам 75 години и ще бъда щастлив, Христо, ако напишеш статия за мене с такъв великолепен стил, както написа за Иван Кръстев.”

Николай Зидаров продължи да ми разказва малко разпокъсано, но интересни работи: „Преди години ми позвъни някой Михайлов от Народния театър. Отидох. В канцеларията една гола глава се бе навела над някакъв лист, само ми кимна да седна. Мина дълго време. След което тая глава ме поздрави за трите ми стихотворения, които в ония дни бяха отпечатани, и ги издекламира наизуст. Бяха едни от първите ми печатани работи след 9 септември 1944 г. Това ме смая. Но като ми каза и някои забележки, аз не ги възприех. Мислех, че стиховете ми са безпогрешни. „Това би ти казал и Лилиев” - рече голата глава.” „Той не е ли умрял” - рекох несигурно. „Димчо Дебелянов и Николай Лилиев умряха в Първата световна война” - каза той. А сега с теб разговаря живият чиновник Михайлов.”

„Това бе голямата ми среща с големия Николай Лилиев” - рече Зидаров.

4 април 1995 г.

ПРЕД СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ стои човек с вталени дрехи, изпусталял. Струва ми се, че в погледа му има нещо много познато, но не съм сигурен. Ха да го поздравя и ха да ме поздрави, но… Имам чувството, че тук е застанал един селянин, но умен селянин, който крие погледа си… Отгоре слезе Димитър Светлин и каза: „Ако не се познавате, това е Тодор Монов.” Здрависахме се. Стар приятел, но наистина съвсем се е променил. Оня Тодор Монов, който всяваше респект с физиката си и с дарбата си. И с оня роман „Смърт няма”… Болен е човекът. От какво е болен?

5 април 1995 г.

МИНАХ КРАЙ ГРОБА НА ИВАН ВАЗОВ. Борът /по-точно смърчът/ отдясно е изсъхнал и почернял, както и два декоративни храста пред него; под единия като че е пален огън. И това пред очите на столичната община, която е на десет крачки от святото място.

8 април 1995 г.

Преди 20 години индийският физиолог и ботаник ДЖАГАДИС ЧАНДРА БОСЕ е потвърдил с опити, че растенията притежават истинска чувствителност и способност за запаметяване, съответстваща на съвсем елементарната форма психична дейност.

В СТРАНИЦАТА „ДУМА ДУПКА НЕ ПРАВИ” ВАСИЛ ЦОНЕВ  е поместил почти гениалното „Моите изпити - ваши университети”. От няколко години той изненадва.

10 април 1995 г.

ПОЧИНАЛ Е ПОЕТЪТ ДАВИД ОВАДИЯ. На 71 години. Един голям приятел…

Преди месец във вечерния здрач чаках трамвай 3 до Младежкия театър. Давид /той живее до трамвайната спирка/ излезе от блока с жена си. Беше мълчалив, умислен. Кимнах, но той не ме видя, тъй като не бях наблизо. Изглежда, че жена му ме е забелязала и когато минаха трийсетина крачки, Давид се върна и се ръкува с мене, като се извини.

Милият Давид! Вечна му памет! Много често го срещах сам по витошките върхове и пътеки.

20 април 1995 г.

ВЪВ ВОЕННИЯ СТОЛ влезе запасен офицер с бомбе и с моден шлифер, но не съвсем нов. От глад очите му гледаха втрещено. Приятелят ми бе отишъл до бюфета и на масата стоеше чинията му с паниран кашкавал. Човекът с бомбето дойде и попита някой седи ли до мене, като гледаше чинията. Отговорих му, че е заето, а ми беше жал за този гладен човек, който преди години е командвал батальон или полк. Той седна на една друга маса, извади от найлоновата си торбичка кърпа с хляб и си посоли със сол един залък. По-сетне намери нещо в една чиния на друга маса и старателно я отопи…

Тъжно е и страшно е, майно льо! А има хора, които си поръчват за ядене без да гледат цените. Разбира се, не тук във военния стол.

20 юни 1995 г.

ТАЗИ ВЕЧЕР вниманието ми привлече предаване за българските военни маршове/по програма „Хр. Ботев” на Националното радио/. Сърцето ми силно трепна… „Край Босфора”, „Шуми Марица”, „Велик е нашият войник”, „Бдинци, лъвове, титани”… Остарявам, а от малък и досега през мене преминават тръпки, когато ги слушам. Характерът ми няма нищо общо с военщината /нищо, че десетина години съм бил офицер/, но чуя ли българска военна песен или марш, вълнението ми напира в гърлото и ме разтърсва… Може би, защото българският род от Кубрата до днес е закърмен от напористите звуци на военния рог и от гордия победен ек на „ура-то”, което е бащата на всички военни маршове и песни. Тези звуци и този боен ек възраждат, въздигат и свято пронизват всяка клетка на тялото ми, както и духа ми.

25юни 1995 г.

… СПОМНЯМ СИ, ЧЕ ПРЕДИ ГОДИНИ НА ЛЮЛИН сме ходили няколко пъти /заедно със семействата си/ с Николай Стайков и Лъчезар Станчев. Обядвали сме и сме почивали пред малкия каменен заслон под манастира „Св. св. Кирил и Методий”, упоени от свежия планински въздух. Яли сме и вкусна чорба в хижа „Бонсови поляни”, която бай Кольо обилно поръсваше с лютичък червен пипер и която той много харесваше. После сме сядали под някоя гъста лескова туфа на сянка, а жените беряха киселец. След това се спускахме по залез надолу и се настанявахме на пейката под стария кичест дъб над автобусната спирка. Някои /бай Колю Стайков/ лягаха направо в дълбоката трева, спомняйки си безвъзвратното детство. Пейката вече я няма. Не че е изгнила, а просто е отнесена под стрехата на някоя съседна вила.

30 юни 1995 г.

НЕ МОГА ДА СТОЯ ДЪЛГО ВКЪЩИ. И все гледам да отида я до пазара, я за минерална вода. Но ми са тесни и градските улици и площади. И погледът ми е все към планината. Тя ме зове с такава сила, че… Затова и често съм там - в Рила, из Пирин и Родопите, на Витоша и Люлин. Дори беше време, когато всеки ден да обикалям чуките и върховете, че и по два пъти да се качвам /особено на Витоша/ - сутрин и надвечер. И понякога го правех и като се връщах, бях петимен за творческа работа…

А като си помисля колко много места са неминати и невидяни из нашите планини, се натъжавам. Аз и сега, като зърна места, подобни на рая, се упреквам, че не съм ги знаел по-рано. „Как е можело да съществуват без мене!” - си мисля. И „Как съм могъл да съществувам без тях”! - се чудя. Прелестни и омайни български места.

Кратък е човешкият живот и човек не може да обладае всичко по хълмистата българска земя. Но добре е, че духът е вечно жаден и се стреми към повече гледки, усети, преживявания. Видяното му се струва малко. Но тази жажда не е користна. Тя е благодатният двигател на човека и е благословена от Бога!

9 юли 1995 г.

НАСТРЪХВАМ ОТ УЖАС, КАТО ЧЕТА В ПРЕСАТА, или като чувам, че по Витоша намират убити туристи. Случаите взеха да стават много: над хижа „Академика”, до ски-пистата срещу „Черния кос”… Днес „Дума” пише, че под „Тихия кът”, където е „Бялата вода”, неведнъж е имало нападения и обири на туристи. Сега там е намерен трупът на доцент от Университета. Убит е с четири куршума в главата.

6 август 1995 г.

АПОКАЛИПТИЧЕН СПОМЕН

Като ученик през ваканцията, за да изкарам някой лев за тетрадки и книги, работех в тухларница. Няколко момчета, застанали на метър-два един от друг, прехвърляхме изпечени тухли от едно място на друго.

Беше 1945 година.

Мястото - Горна Манастирица, Русенско.

Денят - смълчан и тих, като пред буря. Почивахме по обед, а телата ни бяха напрегнато изпънати на коравата земя. Имах чувството, че усещам пулса й. Слънцето не беше жълто, както обикновено, а бяло. Маранята, дето падаше с трептене над нас, не беше нито синкава, нито маслено жълта, а също бяла. Напрегнатост и нещо неизразимо, но съдбоносно, се усещаше във въздуха.

В най-голямата глухота на пладнето по пътя мина човек и каза, че над японския град Хирошима американците са пуснали атомна бомба. Тогава за пръв път чух името на тази бомба на смъртта… Не знам от какво, но въздухът засвири в ушите ми, зави ми се свят и всичко - небе и земя, дървета и къщи - се завъртя пред очите ми. До последната клетка на тялото и на същността си усетих, че светът се прощава с най-истинското си, което притежава, и че от днес нататък той ще бъде все по-трагичен и все по-недостоен за предназначението си. Кошмарът от труса на първата атомна бомба премина от земята и през мене и смъртоносният й дъх ме преряза. Стори ми се, че видях животът да виси на косъм…

Предприемачът на тухларницата ни подвикна да почнем работа, но ние бяхме като омълнени. Човешкият живот ми се струваше едно голямо нищо, с което всеки може да си играе както си иска. Отиваше си младостта и смисълът на човечеството и идеше неговото старческо време и безсмислието. И както добре си спомням, в деня, когато атомната бомба рушеше всичко - и жива, и мъртва природа, аз и другите момчета, дето прехвърляхме тухли - този градивен материал, който също някога може да стане на пепел, мълчахме като онемели, гледахме се в очите и сякаш се питахме: „Какъв е смисълът на всичко това?! Какъв е смисълът на живота?”

Отпуснали отмалели ръце, стояхме като обречени, с оголени обезоръжени души.

Стояхме като невинни питанки, на които никой никога няма да отговори.

Петдесет години оттогава, а не мога нищо да забравя!

30 август 1995 г.

НА ЗАМ. ГЛАВНИЯ РЕДАКТОР ТОДОР КОРУЕВ в „Дума” оставих кратка бележка за вестника, в която се учудвам от факта, че на хижа „Алеко” са махнати портретите на двамата велики българи и първотуристи Алеко Константинов и Иван Вазов, които десетилетия стояха до надписа на хижата. Това забелязах миналата неделя. Оня ден /27 август/ портретите също ги нямаше, макар че хиляди туристи от цяла България бяха дошли по случай 100 години на организираното туристическо движение у нас. /През 1895 г. Алеко и Вазов изкачват Черни връх заедно с 400 туристи от София/. Каквито и да са причините за свалянето на портретите, няма никакво оправдание, задето не са поставени отново своевременно.

31 август 1995 г.

ПРЕДИ РАЗСЪМВАНЕ ПИСАХ НЕЩО ЗА ЛИТЕРАТУРАТА НА ЧЕКМЕДЖЕТАТА…

Имам седем готови ръкописа /поезия и есеистика/, които стоят затворени в чекмеджето ми. Причините - ясни. Писателят е повече от затворник.

ИСУС ХРИСТОС:

„АКО ЛЮБОВ НЯМАТЕ ПОМЕЖДУ СИ - НИЩО НЯМАТЕ!”

4 септември 1995 г.

В ДВОРА НА КЪЩАТА-МУЗЕЙ „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ” на ул. „Лайош Кошут” тази вечер имаше премиера на новата книга на Христо Радевски - „Лирика” - избрани стихотворения от 1929 до 1992 г. За книгата говори Матей Шопкин. Дворът бе пълен - имаше към 100 човека. Бай Христо Радевски не дойде - от месец насам не е излизал от къщи. Вече е на 92 години. Присъстваха жена му - Мила Иванова, Бойка Вапцарова, актрисата Иванка Димитрова, генерал Атанас Семерджиев, о. з. генерал Иван Стефанов, Яко Молхов, Никола Инджов, Георги Константинов, Христо Ганов, Евтим Евтимов, Лиляна Стефанова и още много писатели и общественици.

След рецитала на Димитър Вачев група приятели останахме на разговор в кафенето. С Бойка Вапцарова си спомнихме как с Евтим й гостувахме в Петербург и как тя ни нагости с вкусни български чорби и гозби.

5 септември 1995 г.

ВЕЧЕ СЕДМИЦА СТОЯ ПОТИСНАТ и не ми се излиза навън. Нямаме пари за хляб. Да ви се не види и свободата, и демокрацията.

6 септември 1995 г.

ПОСЕТИХ ОТЕЦ ДИМИТЪР КАЛЕВ в църквата до хотел „Рила”. Вчера той е бил в Рилския манастир, където е слушал беседа за дълголетието и, както ми каза, там можело да се купи лекарство, продължаващо живота със седемдесет години. Струвало скъпо - някъде към 6000 лева… Още не мога да проумея тази изумителна новина.

23 септември 1995 г.

ЗА ВИТОША големият френски пътешественик и изследовател Ами Буе пише: „Прекрасно е на Темпе, в полите на Олимп, Воден в Македония е прелестен, но изгледът на Витоша надминава всичко.”

24 септември 1995 г.

МИТКО МИ СПОМЕНА, ЧЕ КАТО БИЛ В МОСКВА, в разговор с млада жена от Министерството на културата на Казахстан се оказало, че тя ме познава. Всъщност, когато преди години бях в Казахстан, тя /името й е много дълго и трудно се запомня/ беше преводачка на групата ни. Но, светът е малък… Мисля, че фамилното й име беше Мулдагалиева.

септември 1995 г.

СЛЕД АЛЕКО И ВАЗОВ, едни от първите туристи у нас са проф. Александър Теодоров - Балан, Павел Делирадев, д-р Кръстю Кръстев…

9 октомври 1995 г.

НА УЛ. „РАКОВСКИ” ДО МУЗЕЯ НА СЛАВЕЙКОВЦИТЕ на тролейбусната табела се бе опряла Бойка Вапцарова. Заговорихме се. Сподели, че в последно време е загубила пет близки - роднини, приятели. Най-много я болеше, че между тях е и брат й - лекар. „Мислех, че ще си отида преди него - каза тя. - Той ми беше и приятел, и другар, и опора. С него споделях всичко.” Макар че тя трудно можеше да се качи в тролея и малко й помогнах, усещах, че е жилава натура, което й намекнах. Тя се оживи и като някакво откровение рече: „Може да съм зле, но когато се наложи, се събирам цялата в себе си. Ако трябва, давам силен отпор, тъй като не търпя неправди, които бяха доста в живота ми. И, в края на краищата, стигам до чиста вода”.

Бойка бе все тъй духовно здрава, учтива и внимателна. В тролея някои я познаха и й отстъпиха мястото си, за да седне.

1 ноември 1995 г.

И ЕТО ЕДИН СВЕТЪЛ ЛЪЧ В ТРАГИЧНОТО НИ ВРЕМЕ: пак в „Дума” един извисен духовно човек - Николай Хайтов - казва в интервюто си: „България сега се крепи само на тънката връвчица на културата”. Тук вече е истината.

12 декември 1995 г.

В ПОЛИГРАФИЧЕСКИЯ КОМБИНАТ ме видя Владимир Голев:

„Христо, много ми хареса есето ти за въздуха и водата на Пирина, дето си го публикувал във вестник „Нова зора”. После Голев ме попита: „Имаш ли си конак в Пирина?”

Казах: „Нямам”.

„Че как познаваш толкова моя край и планината!” - рече той.

„Много просто: често се изкачвам по нея.”

Искаше ми се да попитам Владимир Голев, като имаше подарена вила от кмета в Сопот, познавал ли е добре този край и какво е написал за него.

КОГАТО ИВАН ВАЗОВ бил преводач на руския губернатор Акимов в Русе, имал малко работа и загатнал на губернатора да му даде някоя по-сериозна работа. Генерал Акимов му отговорил: „Батюшка, защо ви е повече работа? Та вие сте поет и ви оставям време да пишете.” Какво благородство и разбиране от страна на генерала!

17 декември 1995 г.

ХВЪРЛИХ ПОГЛЕД НА СТАТИЯТА „Странният „избор” на един вестник” от Александър Абаджиев. Става дума за вестник „Култура” на Копринка Червенкова. Оказва се, че в този вестник има рубрика „Никога в „Култура”". В статията четем: Брой 29 от 21 юли. „За отбелязване е, че никога няма да печата в „Култура” Стефан Цанев.” Брой 27 от 7 юли ни заявява, че „никога” няма да бъде печатан в „Култура” Христо Черняев заради статия в „Дума”. Че никога няма да бъдат печатани във в-к „Култура” Николай Хайтов, Венцеслав Начев…”

5 януари 1996 г.

ВАЛИ КРОТЪК СНЯГ. И ме унася. Завладяват ме зимните детски спомени. Самата зимна природа ни учи на кротост, на душевна радост и на благородство. И ставаш същото дете от крайдунавските зими. Тогава те бяха дълги - от октомври до края на март. Половин година не замлъкваха пързалките. Имах бърза шейна с тенекиени шини, заковани с гвоздейчета за стръките. Беше дървена, но здрава. Имах и дървени кънки, също с тенекиени шини отдолу, които завръзвах за вечно пробитите си обувки с конопена връв или с липово лико. С тях се спусках от дома чак до мегданя на село Горна Манастирица, а това е цели два километра. Улицата /тя и сега е същата/ беше стръмна, с два остри завоя под прав ъгъл до Цаньо Тотев и свяко Иванови. Профучавах като стрела надолу без да падна, бях свикнал и пазех равновесие, на което сега се учудвам. Често вечер поливахме с вода пързалката и тя ставаше синьо ледена сутринта, та тогава усещах как тракат по нея кънките ми .Ако се е случвало да падна, то е било когато съм отбивал встрани, зарад стар човек или заради момче, което пресича пързалката. Тогава набитото коляно тръпнеше и някаква силна топлина обхващаше цялото ми тяло. Всичко наоколо биваше скрежасало от студ, скрежасваха веждите и косата ми /рядко носех шапка, все ми пречеше/. Дрехите ми замръзваха и кочанясваха… Прибирах се късно вечер, повикан от мама, която с право ми се караше, че по цял ден не се завръщам вкъщи. То и ваканциите биваха дълги, и игрите нямаха край. Домъчняваше ми за зимата, щом напролет почваше да омеква и да се топи бавно снегът. Ноември и декември, Голям и Малък Сечко, че и баба Марта биваха студени, със снежни виелици, с дълбок повече от метър сняг… Когато правехме пътека из двора, случваше се да не се вижда кой върви из нея. Вратите на къщите сутрин биваха затрупани от снега и дълго трябваше да работи лопатата, за да излезем навън. Дунава замръзваше и по дебелия лед не само идеха откъм Румъния белите влашки вълци, но и по него се пързаляха със шейни и кънки малки и големи. Ледът на река Янтра до Беленския мост на Кольо Фичето ставаше дебел цял метър, че и повече… През март там го насичаха на едри блокове и зареждаха кръчмарските мазета с лед, за да се изстудяват през топлите дни бирата и другите питиета… От шейните бързо изтъняваха дъната на панталоните ни и там винаги имаше разноцветни кръпки… Зимите бяха времето на сурвакарите, на коледарите, на клането на прасетата, времето на репетициите в училище или в читалището, на вечеринките и утрата, на седенките у момите, на тайните мечти и тайните любови. Колкото по-студено е времето, толкова по-гореща е любовта при срещите навън, където ти се струва, че под тебе ще се стопи снегът. Беше времето на сладкото четене на “Росенският камен мост”, на „Клетниците”, на „Аз искам” и „Тя иска” от Слави Езеров.

Но най-вече беше времето на пързалките. От сутрин до вечер. Изкачването нагоре ни беше приятно, макар да се запъхтявахме, да бяхме мокри от пот. Бузите ни ставаха червени като кръв. Ръкавиците пречеха и бяха излишни. Зимите ни бяха здрави. Не бяхме чували за грип. И да настинеш, и да вдигнеш температура, то беше за кратко. И още не спрял кашлицата, се втурваш отново навън и така избиваш болестта. Не помня да ми е било студено…

Мисля, че и сега шейната и кънките ми стоят непокътнати оттогава в мазето на къщата ни, стоят до тъкачния стан на мама, до бастуна на баща ми, до пресъхналите бъчви за вино, до поветовите кошници, там, където в стената е затворила уста завинаги пещта, в която мама печеше по дванадесет хляба наведнъж през невоенните години. Там по гредите са закачени сърпове и паламарки, мотики и чапи и в здрачината на ъглите се спотайват необезпокоявани най-хубавите спомени от детството ми. Те сега ме сънуват, те са живи и, което е най-странното, винаги ме виждат дете. За което безкрайно им благодаря!

4 март 1996 г.

С ИВАН КРЪСТЕВ се спряхме пред един некролог на стената на Съюза на българските писатели, където пишеше, че е починал Тодор Иванов Василев. „Това е Тодор Ризников” - каза Кръстев. Онемяхме. Бях чул от Кръстев, че Тошо е блъснат от кола… Не зная дали това е причината за смъртта му.

…В автобус 76 Кръстьо Станишев спомена, че Ризников е починал от рак???

… Вечерта ми се обади Пламен Цонев, който твърдеше, че Ризников вероятно е умрял от глад. Което може би е най-вярното.

…В СДС наричаха Тодор Ризников синия Карл Маркс - заради голямата му хубава брада. Но той се отказа и от СДС, и от това прозвище. Седесарите го бяха уволнили от Централния литературен музей, където работеше, защото той вече не им трябваше. И той си остана истинският човек и писател Тодор Ризников… Лека му пръст!

3 април 1996 г.

С. ОГНЯНОВО, ГОЦЕДЕЛЧЕВСКО

ПРОФИЛАКТОРИУМА

В Огняново се отбих в сладкарницата, стопанисвана от Мария и Георги. Тя преподава в града математика, а той - биология. Георги е едър и сладкодумен южняк, човек с високо патриотично чувство, ненавиждащ варваризма на днешната „демокрация”. Той казва: “Тук има няколко помашки села, всъщност чисти българи-мохамедани, които по-рано въобще не се и смятаха за турци. Никога не са се турчеели. Бяха си солидни и съзнателни българи. Но напоследък, откакто Ахмед Доган им пусна мухата, че са турци, и откакто им се обещава „обетования рай”, те, ха им кажат, веднага с територията ни ще се присъединят към Турция. По-рано държавата умееше да води умна и справедлива политика с тях, както и с всички ни, а сега не е за приказване… Я им вижте новата джамия; да не би те да са си я построили. Лъжат ги с религия, с долари, с ходжи и това си е”. Той имаше предвид села като Корница, Рибново, Дъбене…

6 април 1996 г.

МИНАХ НА ДРУГИЯ БРЯГ НА РЕКА КАНИНА. Там пред минералната баня беше спрял автобус. Изкъпани и светнали, от банята излизаха жени - и млади, и възрастни. Все хубави. Гласовете им бяха напевни, думите - меки и гальовни, като самите тях. По всички краища на Отечеството ни българския език, макар и с различни местни оттенъци и диалекти, звучи чудесно, но тук е още по-звучен и омаен. Дрехите на помакините бяха пъстри, разкошни: дошли са на баня, на минерална баня, цял автобус жени. Те една по една почнаха да се качват в него. Не видях помътени очи. Вталени престилки, цветисти шамии и не шалвари, а нещо подобно, но направено с мярка, модерно, съвременно. И с лачени обувки. Та коланчета, та нагръдници…

Попитах една от тях откъде са.

- От Дебрене, накъм Дъбница. Не сте ли ги чували?

Бих казал, че толкова чист български език не говорят дори и софиянци. И сигурно ще съм прав.

И нито една от жените не знае и половин турска дума. Нито техните деди, нито техните бащи, нито техните деца. Само че са българи-мохамедани. И ги лъжат, че уж са турци. Родени и закърмени от Българския национален Бог, те се кланят, макар и не всички, на турския национален бог. Къде е голямата, загрижената, майчинска, състрадателна и благородна ръка на България - да ги помилва и стопли, да ги покровителства в това смутно време и да им вдъхне силата на животворния си дъх! Питам!!! Но кого!!! Има ли кого!!!

Българский Боже, вярвам, че си жив!

7 април 1996 г.

ЦВЕТНИЦА, ВРЪБНИЦА

РОСИЦА И СТОЯН ОТ СЪСЕДНАТА СТАЯ ме поканиха да посетим литургията в манастира “Св. Георги” край Хаджидимово. Преди да тръгнем, се разнесе дълъг птичи писък от лястовичето гнездо на общия ни балкон. Излязох и какво да видя: едно лястовиче се залостило в тясната дупчица на отвора на гнездото и не може да хвръкне навън. И писка, та въздухът трепти от напрежение. Долетяха две по-големи лястовици и само след миг /нещо, което аз не можах да хвана с поглед: /дръпнаха ли го с човки, бутнаха ли го с крила/ то вече полетя на воля в простора…

Потеглихме за манастира. Минахме край вековните хралупести чинари на Гърмен. Между Пирин и Родопите в ниското се е простряло едно топло и плодородно поле. Река Канина там се влива в Места, която е много бърза. Долината на Места и нейното поречие са живописни. Река Места тази пролет е пълноводна, разширила се е в много ръкави из стотиците високи тополи, които очертават пътя й. Повечето от тях сега са нагазили в нейните разляти води. Виждат се наоколо мочурища и тръстики, характерни за места, които са близо до море. Така е и на много километри преди да се стигне Черно море. Така е и тук, където се усеща дъхът на Беломорието. А Места бърза към него. Нещо празнично има в нейното движение, има устрем на юг между стройните каваци. Така е било векове. И оттук до Бяло море пейзажът е много български. Има го и в историята, и в преданията, и в народните ни песни.

Хаджидимово /старато му име е Горна Сингартия/ е голямо селище, почти градче. Повечето му къщи са нови, но има и стари, дори кирпичени, които също са уютни, топли и със същинска българска старинна архитектура.

… Минахме през Хаджидимово и колата се покатери по един хълм. Манастирът “Св. Георги” е на  възвишение между Пирин и Родопите. Тъй като игуменът му ставрофорен свещеноиконом Трифон Симидчиев бил болен поради старост, литургията се отслужваше от свещеника на Добринище. Манастирската църква бе пълна с богомолци. Свещеникът, също стар човек, но строен и одухотворен, накрая каза слово за Лазар /вчера бе Лазаровден/. Той говореше умно и вдъхновено, с чувство, дори правеше жестове с ръцете си. Във всичко това имаше естествена интелигентност. След богослужението Катерина, Русанка, Иван и Марко /домакинът/,все хора одухотворени, ни показаха чудотворната икона на Св. Георги и кръста, които е изкопал на това възвишение овчарят Атанас Лазаров /към 1849 г./ по внушение на сън от явилият му се три пъти Св. Георги на бял кон. Иконата била напълно запазена. /Преди няколко месеца крадци я откраднали от манастира, били заловени на границата, когато са я отнасяли за чужбина. Оценката й е на стойност близо два милиона лева/. Сега тя се пази на сигурно място и не се показва на всекиго. От БАН е установено, че тя датира някъде от 1750 г. Там, където е намерена, отначало е построен параклис на името на Светеца, а през 1864 г. е издигнат храм и всъщност манастирът “Св. Георги” съществува оттогава, като по-късно е разширяван. Тук идват много богомолци от цяла България ,че и от Гърция да се поклонят на Св. Великомъченик Георги Победоносец, който е освободител на пленените, защитник на бедните и лечител на болните. Амин!

Манастирът заема доста голямо пространство и има квадратна форма, като в средата му е обширният двор с мека трева и дървета и с новата мраморна чешма. В това тихо и свято място, избрано от самия Св. Георги, човек може да се приюти в  покоите му за спорна творческа работа. Оттам се виждат планините наоколо и цялото Гоцеделчевско поле…

По здрач се върнахме в Огняново.

8 април 1996 г.

Денят е слънчев, пролетно-весел.

Следобед с внучката тръгнахме към баните над профилакториума.

Откъснахме си весели върбови клонки от върбата до река Калина. До чешмата със студена минерална вода заварихме отново групата жени от Дебрене. Оказа се, че автобусът всеки ден ги докарва да се окъпят в топлите басейни.

Ето и същата млада жена, с която говорих оня ден. Окумуш жена. Едра, хубава, с пъстри големи очи. Казва се Наиле. На стоплената от слънцето пейка до Наиле са седнали още две невести. Пред тях играят децата им,- момиченца с шарени роклички, с невинни любопитни кръгли очички.И в техния говор и в говора на майките им основното е напевността, мекотата, присъща на тукашното наречие. Такова, каквото е в Банско, в Гоце Делчев. Което все звучи като гальовно питане. За каквото и да става дума, все накрая е това своеобразно уж питане, с което се предразполага другия с когото се беседва… Заговорваме на злободневни теми. Не работят никъде. Нямат ни общо стопанство, нито свои ниви. Отглеждат под аренда тютюн, но не могат да прокопсат с него. Пари няма за нищо. Казват: “Добре беше преди, сега не е.” Изоставени са от държавата във всяко отношение . В този затънтен край никой не идва да ги окуражава, да види нещата, с нещо да помогне за хала им. Разбира се, идват хората на Ахмед Доган. И тук е обетованото царство на ходжите. Като гъби никнат новите минарета. В някои райони ако някой рече, че са друга държава, няма и кой да му оспори, камо ли да защитава тази територия. Никой не милее за тях.  Веднъж  ли са променяни имената им? Само съдбите им са същите, непроменими са. Дори се мъча да си спомня писател, излязъл от тяхната среда, и не мога да си спомня. Не че не е имало даровити хора, но не са полагани грижи за тях. За тях е писано не от свои, а от други. Разбираме ли безжалостните сърцетръси и конвулсии на кръвните им телца. Те са като подхвърлени деца на съдбата, като изоставени сираци… Държавата е като мащеха за тях. Тези райони са някакви особени злочести затворени гета в две посоки - и от самите тях си, и от държавата.

…Питам жените:

- Знаете ли турски?

- Не! Нито дума - отговарят Наиле и дружките й.

Само имената им са турски и са мохамедани.

По-нататък срещам десетина жени, също от Дебрене, току що излезли от топлата вода на изоставения открит басейн. От дума на дума, а в разговора най-разпалено участва една дебренка на средна възраст, запитвам за името й.

- Теменужка - казва тя.

Друга, леко смръщена, тихо я смъмря, но аз разбирам това. Теменужка се поправя:

- Асибе.

- Не сте ли се прекръстили?

- Теменужка съм, макар че съм Асибе.

В цялата трагичност на същността си разговорът ни е, бих казал, весел. Иначе няма как да се разговаря. И това е още по-трагичното.

На тръгване питам направо:

- Какви сте? Помаци…

- Да, помаци, чисти българи.

… По-късно прескачаме по моста оттатък Канина, където над коларския път по стръмния оголен скат цъфтят диви теменуги, иглика и кошнички. Малко нагоре залесяват млади борчета Осман от Дебрене, жена му и дъщеря му Емиле. На същия въпрос Осман отговаря:

- Помаци.

- С точка.

Тоест, нито българи, нито турци. Този номер отдавна е известен.

А хитринката в Османовите очи е Хитър Петровска, българска. Не може да я скрие.

И той изкривява душата си, като иска да натърти и подчертае, че, видите ли, помашка нация… Пък и се смущава донейде, не му приляга да лъже като циганин.

И така: доколкото зная, в Смолянско, в Средните Родопи, има хора, които знаят турски, но се прекръстват в православната църква и сменят имената си, защото дълбоката памет на кръвта им диктува това. А тука: солта и кръвта на майчиният език, с който са закърмени, са български, а националното съзнание е сложено като зарче на таблата. Хвърляш и без да тачиш българския градус на кръвта си, щом ти се падне по-голямо число, в смисъл другоземци, бягаш натам. И това шикалкавене: аз такъв, та онакъв, какво означава. Вече имаме един световен пример в това отношение: Македония.

В края на краищата никой няма да избяга от всевиждащия поглед на Господа у себе си. Той е единствен. Като раждането и като смъртта. Като началото и края, като края и началото.

23 април 1996 г.

СОФИЯ

ТИНКА, ШЕФКА НА ЧИТАЛИЩЕ „ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ” в Лозенец, сподели, че я викали в общината и й се карали, задето е провела среща в читалището с поета Валери Петров /бил комунист/. От общината й дали списък на писатели, с които може да се правят срещи в читалището /чисто средновековие!/. А Тинка не е чувала имената на мнозина от този списък.

11 май 1996 г.

ВЧЕРА ОТКЪСНАХ НЯКОЛКО КЛОНКИ ЦЪФНАЛ ЛЮЛЯК… Днес - също… На цвят е сребристосин… И се сещам, че мама много обичаше люляка. Тя слагаше бял и син люляк в стъклената кана. И някак се проясняваше. Ставаше ведра и усмихната. А на двора, до вратника, на село и сега си стои онова люляково дръвче от детството, винаги окършвано от минувачи по улицата, и винаги живо и весело. Благодатно люляково дръвче! Със стeбло, дебело колкото човешка ръка, високо повече от три метра, опряно в каменния дувар на градинката, потънало в цъфнал здравец, зюмбюли, лалета, нарциси, кремове, латинки… В тази градинка, дето е отделно от двора, сякаш и сега тупти маминото сърце. Тя много обичаше цветята. Всяка сутрин и вечер ги поливаше с лейката. А заговореше ли се с някоя комшийка до вратника, което обикновено траеше дълго, тя с едната си ръка се държеше за стеблото на люляка. Той помни всичките й разговори там, всичките й думи - и затова вероятно ми е толкова мил. И колкото и да го кършеха, и колкото и да му чупеха клоните децата и възрастните, той намираше сили и сокове всяка нова пролет да бъде строен, весел и неизказано уханен. Само самораслите растения и дървета могат да бъдат толкова издръжливи и силни. Клоните на нашия люляк са крехки, но нравът му е твърд. Това е присъща черта на хората от рода ни.

12 май 1996 г.

Управителят на почивната станция на СБП в Хисаря Павел Чернев е казал на сина ми Митко, че аз съм знаел всички пътеки и пътечки за Средна гора, за връх Сиврия и за други средногорски места. Това е вярно. Преди 10-15 години често бивах в Хисаря и всеки ден ходех по билото на Средна гора: през село Веригово, през хисарските лозя и градини. И сега се питам какво дирех там? Времето биваше ту зимно, ту лятнознойно, а аз все там, всеки ден. В почивната станция се чувствах самотен, макар че винаги имаше в нея и други писатели, и намирах някакво особено духовно и телесно равновесие на билото на Средна гора. Перипетиите бяха различни и много. По пътя ми имаше диви прасета, стършелови гнезда, стари партизански землянки, хубави чешми, свежи поляни, узрели джанки, страхове и спокойствие… А в станцията пишех вечер и нощем… Понякога там се случваше да бъдат писателите Веселин Андреев, Марий Ягодов, Ефрем Каранфилов, Блага Димитрова, Атанас Душков, Стойчо Стойчев, Радой Ралин, Валери Петров, Станислав Сивриев, Митко Горчивкин, Николай Кирилов…

В тази станция в последните си години е работил Йордан Йовков.

Аз също намирах творческо усамотение в нея. Много спомени имам от Хисаря. Дано намеря време да ги пресъздам. Оттам често сме ходили в Карлово, Югово /в Родопите/, Войнягово, Красновски бани, Старо Железаре с бай Иван Пръмов, тогава шеф на ЦКС, който почиваше и лекуваше стари рани във военната почивна станция. Той ме е водил на риболов в Родопите, а в Карлово сме яли вкусна пържена мряна. Да си спомням ли още… То няма край.

май 1996 г.

В разговор, визирайки днешните дни без хляб в София, проф. Иван Цветков каза: „Три години бях във фашистки затвор, но не се е случвало нито ден да няма хляб, както е сега за цяла България.”

2 юни 1996 г.

НА ТОЗИ ДЕН съм бивал на тържествата на Околчица през 1952 г. Бях офицер, работех в литературния отдел на в. „Народна армия”. Във Враца се намерих сред тамошни и русенски приятели /цивилни и военни/, с някои от тях нощувах в горния квартал на града в малка схлупена къщурка и още в тъмно потеглихме пеш за лобното място на Христо Ботев. Веригата от вървящи хора към връх Вола беше километрична. Само една-две джипки се катереха по каменистия път нагоре, вероятно с официални (и то само стари) лица. Други коли нямаше. Цялата Стара планина /както и сега/ ми изглеждаше свята. Цял живот пред очите ми ще стои онази скала - Лобната скала на великия поет и войвода.

На Околчица си направихме снимка с генерал Иван Михайлов.

После слязохме пак във Враца.

С велика тайнственост е надвесена над този град Стара планина, огромна и изумителна с острите си форми.

10 юни 1996 г.

В ЛИТЕРАТУРНИЯ САЛОН „СТАРИННИЯТ ФАЙТОН” присъствах на премиерата на книгата „Гласът на викащия в пустинята” от ОТЕЦ БОЯН САРЪЕВ. Дворът, където бе премиерата, се напълни с народ. За книгата развълнувано говори проф. Николай Генчев. Димитър Вачев прочете няколко откъса от нея и те просълзиха всички. Дошлите по-късно надничаха да видят Отеца-Кръстителя. Мнозина с вълнение говориха за делото на отец Саръев. Пет-шест човека, между които Велин Георгиев и Костадин Златков дадоха висока оценка на книгата. Някои жени, два пъти по-възрастни от него, му целуваха ръка като на светец. Накрая се нареди дълга опашка /над 50-60 души/, за да вземат автографи от него върху книгата му.

Отец Боян Саръев е млад и снажен, чувствителен и умен човек.

19 юни 1996 г.

ИВАН КРЪСТЕВ МЕ ЗАВЕДЕ в един двор-кафене близо до пл. „Славейков”, където е тихо и спокойно. Все повече неща узнавам от него за него. Например: Преди 1944 г. е написал книга за Николай Лилиев. С Лилиев е имал над сто срещи, ходил е с него в родния му град Стара Загора. Лилиев е четял новите стихове на Кръстев и ги е харесвал, съветвал го е къде да ги отпечати.

Кръстев е написал нов спомен за своя приятел Ангел Каралийчев - „Голямата сълза на Каралийчев”. Разказа ми го: покъртителен е.

20 юни 1996 г.

В РЕДАКЦИЯТА НА ВЕСТНИК „НОВА ЗОРА” похвалих интересните бележки на Здравко Недков от неговия „Бележник”, поместени във вестника. Здравко каза: „Не могат да се сравняват с твоите есета.” За пръв път пряко чувам хубава дума за мои творби. И то - от литературен критик. Благодаря ти, Здравко!

22 юни 1996 г.

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ от започването на Втората световна война… Сякаш беше вчера.

23 юни 1996 г.

ТИНКА ДРАМБОЗОВА ОТ ЧИТАЛИЩЕ „ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ” ми даде списъка на творците от общината, изпратен й от същата община „Лозенец”. В този списък ги няма живеещите в общината писатели Матей Шопкин, Георги Константинов, Лиляна Михайлова, Младен Денев и др. Там фигурират такива „писатели” като Люсила Бучкова /писали я „литератор”/, която никой не я е чувал, че и за какво да се срещат читателите от читалището с нея, както и с преводачката Нина Левенсон и с много други „творци”, вписани в общинския седесарски списък.

2 юли 1996 г.

ПОЕТЪТ СПАС АНТОНОВ ми показа част от уникалната си картотека за съвременна българска поезия, над която е работил половин век. Видях, че съм позабравил някои мои печатани стихотворения, а някои изобщо ги нямам при себе си.

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ ме е търсил неколкократно по телефона. Казал е на Митко, че е изненадан от статията ми за „Дневника” му в списание „Пламък”. Учудвал се, че с нищо не съм му задължен, а съм написал силна и хубава статия за него.

6 юли 1996 г.

ВЗЕХ РАНИЦАТА И - НА ВИТОША. С лифта от Симеоново до хижа „Алеко”.

Вървеше ми се. Въпреки силната жега, реших да рискувам. От Платото вместо към Златните мостове свих към Кумините. По този маршрут не бях минавал, като се изключи минаването ми преди няколко години от хижа „Преспа” под Кумините вляво от реката. И тогава не беше лесно понеже там има отвесни стени на пропасти, а няма за какво да се хванеш… А сега, преди да се спусна по пътеката за Кумините, спрях до строяща се чешма. Един як и снажен млад мъж на име Манол Раденков /от Брезник/ от месец и нещо тук строи чешма. Хванал е подпочвена вода и вода, която иде отгоре, сложил е елегантен чучур, изваял е корито, сковал е маса и пейки… Тъй като мястото е мочурливо тресавище, сега той поставя тежки камъни, за да се стъпва по тях. Камъните носи отдалече със самар. Веднъж поставени от него, никой не може да ги отмести или разруши - те са толкова големи и тежки витошки камъни, че само Манол може да ги вдига. Водата е студена и хубава за пиене. Чешмата е изградена в малка седловинка и отдалече не се вижда. Но е точно на пътеката от и за Кумините. Гледам чешмостроителя и си спомням за легендарния майстор Манол. Не ме учудва, че като идвам, той пръв поздравява. Това говори за чисто човешко сърце. Ясни очи, обгоряло от слънцето тяло с няколко татуировки. Къде съм го виждал? А, да! Но сравнение не може да става, защото Манол е много по-як и мъжествен от Тарзан или от Джеймс Бонд. Още повече, че той има чувствителна душа и преди всичко не мисли за показен героизъм, а за хората, които тук ще утоляват жаждата си след дълги маршрути, за катерачите по скалите, за скиорите, за нас… Досега Манол Раденков е направил пет чешми в Трънско и Брезнишко. Тук никой не го е пратил. Сам, по своя воля и желание, строи чешмата. Иначе той е огняр в квартално софийско местно парно. Дълго време го е привличало това водно място и не му е давало покой. Работи с ботуши до коленете, иначе е невъзможно.

… Срещнатите тук туристи ми казаха, че е много стръмно и опасно да се спусна по пътеката за Кумините. Но аз бях тръгнал. И не съжалявам. Трудно, но интересно и живописно. Още първият Кумин, погледнат отдолу е кръстовиден, направо е кръст… По отвесните скали се изкачваха и слизаха катерачи. Един от тях слезе с такава пъргавина като козирог. Дотук не паднах, не се търкулнах, а уж на най-сигурното равно място спрях и разгледах Кумините. Величествена гледка! Това е някакъв природен палат с много етажи, с много прозорци, покриви, кули и … кумини над всичко това. Отгоре надолу се вият серпентините на много пътеки и, която да хванеш, е почти отвесна и целият се скриваш в трева, буренак и храсти. Добре че са храстите, та когато залитнеш, се хващаш за тях…

12 юли 1996 г.

СРЕДАТА НА ЮЛИ Е. Време за риба. Сега 100 грама пържена цаца е 100 лв. Толкова, а може би и повече струва и сафридът, и попчето и скумрията… Сещам се, че през осемдесетте години, когато летувахме в творческата станция на писателите, във Варна, цяло десетилетие всяко лято от добро сърце и от добри чувства към приятелите си там в предпоследния ден на смяната ги канех на пържена риба под ореха или под лозницата, но никога в стола или в ресторанта, както сега му казват. Купувах по една кофа прясна риба - сафрид и попчета, което ми струваше нищожните няколко лева. /Такава възможност тогава имаше всеки от нас/. Рибата се пържеше в кухнята, като за благодарност давах на двете жени една бутилка уиски. Веднъж кофа с риба, която беше жива и скачаше, ми донесе Пешо спасителя. Платих му я и му дадох моя книга с автограф, на което той се радваше. На вечерята поканвах почти всички останали до края на смяната писатели и заедно със семействата им. Няколко души донасяха домашна ракия и купуваха безалкохолни напитки. За да стане интересна вечерта дори ходехме с мои варненски приятели /и веднъж с Георги Христов/ с катер за риба навътре в морето. На тези вечери съм канил със семействата им Николай Стайков, Лъчезар Станчев, Тодор Харманджиев, Таньо Клисуров, Иван Спасов, Божидар Божилов, Дамян Дамянов, Георги Данчев, Петер Юхас /от Унгария/, Иван Попиванов, Емил Калъчев и много други.

… Хубава пържена риба във Варна съм ял у Михаил Михайловски, във водното стопанство на „Лазурен бряг” до Галата, в ресторант „Златна рибка” на Златни пясъци, както и в почивната ни станция , когато оставахме там за творческа работа през есените с Боян Болгар, Петър Славински, Валери Петров, Христо Ганев, Здравко Петров, Тодор Ризников и др. Тогава имаше и карагьоз, както и шаран и бяла камчийска риба. Не мога да забравя и пържената риба в Поморие /по време на Яворовите дни/, в Бургас, в Приморско и в село Черноморец, където летувахме в квартирата на брат ми Кънчо, а също и дунавската риба в Русе, на язовир „Копринка” и другаде.

По времето на цар Иван Асен II в границите на България са живеели около 20 милиона души. Според изследователите след 500 години е трябвало да бъдат между 60 и 80 милиона… При Освобождението ни през 1878 г. България е наброявала едва 4 милиона/из архивите/.

14 юли 1996 г.

ТАЗИ ВЕЧЕР СЛУШАХ ПО ВТОРА ПРОГРАМА НА РАДИО СОФИЯ ПИСАТЕЛЯ ЯСЕН АНТОВ. Говореше за Тетевенския Балкан. Ясен е, както поне външно изглежда, затворен и неразговорлив човек. Дори съм си мислел, че той отбягва хората… Но сега, слушайки го, разбирам, че той е друг - с отворено сърце и душа за природата и човека. Той просто те увлича, сякаш е поет и те кара да го слушаш с унес. В леко напевния му глас има и поезия, и екстаз, и преклонение пред природните прелести и пътешествията, и вярно улавяне и предаване на конкретната природна атмосфера, на планинарската и пътешественическата страст. В това той е неповторим. Не съм слушал досега с такава запаленост и искреност по радиото някой да говори така, на каквато и да е тема. Той е интересен и привлича силно вниманието и най-важното - обогатява те духовно със жаждата си за нови видения и с емоционалния си изблик… Дано тези записи с Ясен Антов бъдат запазени. Те биха вълнували и бъдещи поколения.

10 август 1996 г.

КЛИСУРАТА, ДЕТО Е ДИВОТИНСКИЯТ МАНАСТИР В ЛЮЛИН ПЛАНИНА,  отвсякъде е заобиколена от почти шеметни стръмнини и скатове, оттук тръгват проходи и проломи нанагоре. Една стара сграда, голяма, вече немощна, друга - още по-голяма, по-нова като за отсядане и още една за стопански цели. Църквата „Св. Троица” е миниатюрна, бих казал скрита заедно с купола си сред вековни борове, които някакъв църковен администратор искал да бъдат отсечени, че загрозявали манастира. Дворът - целият с цветя. Посред него - нова чешма /от 1993 г./ и дълга маса с пейки.

Дивотинският манастир е построен през 1046 година. Има богата родолюбива и просветна дейност през вековете. Тук са преписвани много български книги и винаги е звучала с пълен глас българската реч. Три пъти е опожаряван и изгарян от турските поробители. Няколко пъти в него е пребивавал и Васил Левски. През 18 в. манастирът е имал килийно училище. Тук са отсядали и монаси от Света гора. Един от игумените му - през 1902 г. - е бил Максим Хилендарски. Близо до манастира има стара българска крепост, където са направени разкопки. Той е един от най-старите ни манастири. За него са написани двадесет книги, които се пазят в Патриаршията. По иконата на Исус Христос /над владишкия трон/и по иконата на Света Дева Мария има дупки от куршуми още от турското робство. Известно време манастирът е бил женски. Към 1985 г. тук са били  само  едно семейство - свещеникът, жена му и дъщеря му - млада монахиня. Но веднъж ги нападат трудоваци-турци, които се гаврили с дъщерята на свещеника… После манастирът бил изоставен, за което свидетелства писанието на отец Георги в църковната книга /Евангелието/. По това време са откраднати икони и други предмети.

Сега игумен на Дивотинския манастир е архимандрит Серафим - един енергичен и умен човек/ който каза, че е чел мои неща/, свещеник е протоиерей Пламен Маринов Лазаров, има един общ работник и певец - Мартин, както и две всеотдайни на манастира жени - леля Олга и леля Веска.

С протоиерей Пламен дълго разговаряхме на двора. После той отслужи вечерня в църквата, където присъствах. Оказа се, че протойереят е първи братовчед на мой познат от гр. Бяла - поетът Иван Северняшки. Преди е бил в Троянския манастир. Тук е отскоро.

Манастирският двор е истинска градина. Една рекичка тече край оградата.

11 август 1996 г.

ПОЧИНАЛА Е КАКА ВАНГЯ - новата българска светица-пророчица. На кака Вангя ще бъда вечно задължен за духовната подкрепа, която ми е давала няколко пъти при срещите ми с нея в Петрич и Рупите.

15 август 1996 г.

ГОЛЯМА БОГОРОДИЦА

Жена ми и внучето имат имен ден. В църквата „Св. Никола” запалих свещи за тяхно здраве.

Запалих свещ и за Бог да прости - за кака Вангя. Там се обадих на моя стар приятел отец  Димитър Калев.

Отец Димитър Калев е на 86 години. Бодър и здрав е и вижда чудесно. Той е автор на книга за св. Горазд и на историята на софийската църква „Св. Троица”, както и на множество публикации за Св. св. Кирил и Методий и пр. Каза ми, че е имал някога намерение да отиде в Албания, където е гробът на Горазд, но смята, че по-добре, че не е отишъл, защото едва ли щял да остане жив. Албанските мюсюлмани затривали всеки, който има друга вяра и държи на нея.

16 август 1996 г.

Видях голям некролог за кака Вангя от фондацията на нейно име. От него най-добре запомних думите: „Отиде си последната надежда на България”.

24 август 1996 г.

ПРИ КЛИСУРСКИЯ МАНАСТИР

Банкя-Вердикал-Клисура-Клисурския манастир „Св. Петка”. Манастирът е над селото. За пръв път виждам света обител на високо място. Вътре в църквата има голяма сребърна икона на св. Петка Търновска. На целия таван на син фон е изобразен Христос. Отвън манастирът е изографисан с образи на светци: Св. Петка, Св. Иван Рилски… Камбанарията е на отделно място и също е цветна. Манастирът “Св. Петка” е построен преди триста години. Има доста постройки. Строи се и нова сграда. Заобиколен е от вековни дъбове, а дъбът пред него е хилядолетен може би. По двора има косачки, трактор и дори една конска дървена шейна. Игумен е архимандрит Гавраил. Монаси няма. 3аварих едно момче, което прaвеше някакъв зид. Момчето ме посрещна гостоприемно: “Ти си  пътник. Ще ти дам да обядваш.” В дълбока паница ми сипа боб, който беше много вкусен… Не искаше  да си каже името, за да не го пиша в очерка, който смятам да направя за манастира. Така или иначе, казва се Николай. Не ми каза и откъде е. Пълна тайнственост. Привечер ме изпрати до пряката пътечка за с. Клисура.

Редом до манастира има 6-7 гроба на монахини и на игумения Мария Магдалина /1896-1978 г./.

Край манастира минава шосето за Брезник.

Поех надолу и по рътлините напълних с джанки една найлонова торбичка. Село Клисура е ту на ниско, ту на високо. Потънало е сред овошки.

25 август 1996 г.

РЕЗЕРВАТЪТ „БИСТРИШКО БРАНИЩЕ”

Хижа “Алеко” - село Бистрица. За два часа и нещо. Резерватът “Бистришко бранище” е огромен и тайнствен. Из него са поставени табели, където пише какво има в дебрите му.  Има смърч, бял бор, бяла мура, бук и пр. От животните съм запомнил само мечки, вълци, глигани… Да ти настръхне косата. Особено ако си сам, като мене. Надолу настигнах няколко души - и това е. Девствена стръмна гора. Денят е слънчев, а в нея е почти тъмно. И отвсякъде се спускат буйни реки с тъмнозелена ледена вода. Има пет-шест здрави мостчета. Живописни места - колкото щеш. Чувстваш се като мравка сред гигантските дървета, скали и морени. Край рекичките всичко е избуяло. Там лопенът има грамадни листа, почти като чадъри. Да си вземеш един, няма как да го носиш. А сгънеш ли го, той вече не струва. Рекичките имат различни звуци и шумове, наподобяващи скачане, пеене, говорене, шептене, че и рев на диви животни.

Село Бистрица е голямо. Слизаш из него и сякаш че няма край. Баш в планината са построени съвсем нови вили, други са в строеж. Какви ти вили! Вилите от  тоталитаризма са играчки спрямо тези на новите богаташи, бизнесмени и буржоа с по няколко американски коли пред тях и с дузина зли кучета до портите. Това са дворци не, ами резиденции с ливади и хълмове в градините и дворовете си.

Никак не ми харесва че новите вилни дворци и частни резиденции се качват все по-нагоре в планината. Те ще я превземат - все по гънките й нагоре. Каква лакомия!

Съвсем естествено се налага чувството, че България се управлява от Бистрица/и от подобни вилни зони/, а не от София, която с простолюдието, безработните, гладните, просяците, бедните изглежда като някаква сива провинциална махала.

септември 1996 г.

МИТКО ОТКРИ НОВАТА АНТИКВАРНА КНИЖАРНИЦА на пл. „Славейков”/до кино „Култура”/. Присъстваха Здравко Петров /той прочете едно есе за антиквариата/, Никола Инджов, Иван Кръстев, Димитър Петров, Христо Ганов, Тодор Велчев, Ася Григорова, Димитър Гулев, Йордан Янков, стари букинисти, журналисти и читатели. От името на Съюза на българските писатели Никола Инджов също произнесе слово. Към края един тънък възрастен букинист /юрист/ рецитира стихотворението „Паисий” на Иван Вазов.

септември 1996 г.

Обади се по телефона Ангелина Росен Василева и ми каза нещо, което често се случва. Оня ден, след като била на гости у Николай Драганов, преди да вземе трамвай N 2, към нея се спуска един циганин и изтръгва чантата от ръцете й. Тя почва да го гони. Събират се много хора /и млади, и стари/ и никой не се отзовава на молбата й да го хванат. Всички стоят и само гледат… Когато Ангелина взема трамвая, на следващата спирка в него се качва и крадецът с още един човек с тъмни очила. Тя казва на крадеца да й върне чантата. Той: „Ти си луда”! Тя: „Хора, задръжте тоя крадец, той ми взе чантата…” Всички мълчат. На една от спирките крадецът слиза и й маха с ръка подигравателно… Ангелина после отива в полицията до гарата. Там й казали да не роптае много, защото леко се е отървала.

В чантата на Ангелина са били паспорта, други документи и пенсията й.

септември 1996 г.

ВЧЕРА ЧЕТОХ НЕЩО, май че утешително: човек можел да издържи без храна няколко седмици, но без въздух не можел след няколко минути. Дано тези, дето не ни дават хляба, не се сетят за въздуха. Той вероятно ще бъде стократно и хилядократно по-скъп. Дано не ме чуе дяволът!

7 декември 1996 г.

В БЛАГОЕВГРАД - НА ПОГРЕБЕНИЕТО на моя голям приятел СЛАВЧО ТАСЕВ. Той беше дългогодишен музеен работник, автор на няколко интересни краеведски книги за Пиринския край. Беше отзивчив и хубав човек. Имаше безброй приятели. С него сме осъмвали у тях в разговори на интересни теми…

Славчо Тасев е роден в с. Брежани /Полето/, следвал е в Скопие и завършил история в Софийския университет. Бивали сме заедно при посрещането на Нова година /много пъти/ у тях, обикаляли сме Рила и Пирина, през летата сме летували в резервата Трещеник и на Предела.

… На смъртния си одър беше спокоен, като че е свършил както е разговарял с жена си Светла. Бяха дошли над 150 души - все негови приятели, общественици, културни дейци, учители. На гроба говорих аз. Заровиха го накрая на старите гробища на височинка, срещу изоставена спортна зала.

… А оня Благоевград, където се ожених през 1955 година, където се роди синът ми /1957 г./, оня град, който ми беше скъп и близък, където се чувствах у дома си, сега ми е чужд. Центърът му, където се разхождахме вечер със Славчо Тасев, с баджанака Лазар Мавревски, с поета Спас Марянов и с колко още приятели, където можехме да седнем във всяко заведение и да се нахраним или почерпим, сега е станал студен. Сега там е Американският университет, доларовата банка и още много институции.

Някога с жена ми си наемахме стая в хотел „Ален мак” - за цял месец - и то въобще не беше финансов проблем. Там написах не една от своите творби. А сега присъствието ми в този хотел е невъзможно, дори не мога да мина през парадната му луксозна врата, където пазят цербери с лампази…

Вървя из града и няма къде да седна. Сладкарница „Аджария” е станала луксозно виенско заведение и не всеки може да влезе в него.

Вървя към гарата, опечален, сам… Студено ми е…

11 декември 1996 г.

ВЕЧЕР НА ПОЕТА РОСЕН ВАСИЛЕВ, починал преди две години.

„Старинният файтон” досега не е имал толкова посетители. Аудиторията бе от висока класа: писатели, артисти, творци, хора от радиото и телевизията. Не можах да видя всички, но забелязах, че са дошли Валери Петров, Стоян Каролев, Николай Христозов, Димитър Гулев, Лиляна Николова, Кирил Янев, Драгомир Шопов и жена му Галя, Александър Костов, Цветан Пешев, Цветан Северски, Димитър Михайлов. Тук бяха и Ангелина - Росеновата жена и дъщеря му Марина. След мене говори проф. Иван Попиванов. Артистите Катя Зехирева и Асен Кисимов направиха вълнуващ рецитал по стихове на Росен Василев от книгата му „Несъществуващо време”, излязла посмъртно. Катя Зехирева се вълнуваше много, а Асен Кисимов се разплака и рецитираше с паузи.

17 декември 1996 г.

СЛЕДОБЕД СЕ РАЗХОДИХМЕ С ВНУЧЕТО към пазара на кв. „Иван Вазов”. Беше весело.

После вкъщи заедно съчинихме стихотворението „Бъдни вечер”, което ще казва в училището през Коледните празници. Ето го:

БЪДНИ ВЕЧЕР

Вънка бавно пада здрача.

Бъдни вечер! Мамо, дай

Коледарската погача

и горещия кравай.

Озарила далнините,

като чудо над света

свети ярко сред звездите

Витлеемската звезда.

В тая нощ е тя изгряла

над Христово Рождество…

Зимата е кротка, бяла,

и сребрее зарево.

Ето, тропат коледари.

Татко, я навън излез,

надари ги с чудни дари,

че ни носят чудна вест!

С внучето се разбрахме, че ако го попитат от кого е стихотворението, ще каже, че го е писало с дядо Христо. Дано това да сгрява сърчицето на милото ни дете.

Като чакахме да вземем трамвай 11, заговорих се с човек, който се оказа брат на Борис Карлов - вълшебния акордеонист. Той също е музикант. През „робското” минало /тоталитаризма/ е вземал на месец по три хиляди лева, че и повече /което прави повече от целогодишна заплата на човек. А сега има пенсия, която за нищо не стига. Човекът се оказа приятен събеседник. Навремето е обиколил света с брат си и с Борис Машалов,  с Мита Стойчева и Гюрга Пинджурова… А сега живее в мизерия.

18 януари 1997 г.

ПРЕДИ ДВАЙСЕТ ГОДИНИ ПОЧИНА МАМА. Никога няма да я прежаля. Все е жива в сърцето и душата ми. Също и тате, който почина на 3 август 1972 година. Запалих свещи за тях за Бог да прости в църквата „Св. Неделя”. Ние - техните синове, внуци и правнучки - ще носим тяхната кръв и техния дух далеч във вековете. Амин!

ТЪКМО ИЗЛИЗАХ ОТ „СВ. НЕДЕЛЯ” и по „Витошка” се зададе тълпата на „сините” с шум и крясъци. Отпред /в кола/ жена и мъж - говорители - не спираха да буботят по силен мегафон. Говореха и немалко глупости. Женският глас командваше: „Българи, не стойте по тротоарите, а елате с нас!” Сякаш ни се караше. Мъжкият глас се гавреше с инакомислещите: „Другари, вашият трамвай зави наляво. А нашият трамвай минава през средата на България”. Тълпата нарочно вървеше бавно и тактовите удари на барабани ми напомняха фашизоидните церемонии по време на Втората световна война. Пронизваха ушите ни разни силни свирки. Лицата на тези от тълпата бяха изопнати от омраза към всички, дето не мислят като тях. Викаха, че искат хляб и свобода, а не бяха бедни и просяци, всички бяха модерно облечени… Стоях на тротоара с още двама непознати, /единият - директор на училище; той каза, че учениците са вкарани назорла в тази тълпа/. Няколко гласа викнаха гневно към нас: „Другари, хайде в строя! Не стойте така!…” Единият от нас веднага изчезна уплашен. Нейсе, размина се.

Веднага след тълпата следваше още една - по-малобройна - на циганите - с дайрета, зурли и тъпани, водени от депутата с брадичката. Те пък за какво!

Вече всеки знае, че за участието в тези демонстрации на човек се плаща по 10-15 долара и бутилка бренди на ден. Америка дава пари на своите послушници у нас.

И така е всеки ден.

януари 1997 г.

ПЛАТИХ ЗА ПАРНОТО 7200 ЛЕВА, т.е. колкото е месечната ми пенсия. Обядвах една чорба леща в „Кафето” на „Хранителни стоки” в Министерството на земеделието /45 лв./. Вечерях в малката гостилничка до топлата вода в Княжево - две чорби боб /120 лв./ и пържени картофи /100 лв./. Филийката хляб е 20 лв. Аз си поръчвам една филийка, а в найлоновата си торбичка нося цял хляб от вчера и си ям от него. Един бял хляб поне днес е 180 лв.

Пенсията ми е за 40 хляба. За друго няма.

януари 1997 г.

В СП. „АНТЕНИ” ИМАХ ПРИЯТЕЛСКИ РАЗГОВОР с талантливия белетрист Спас Попов… Оказа се, че ме е виждал още през 1959 г. в казармата в Симитли. Там бях посетил началник-щаба на поделението и той ме покани да отида с танковата бригада на летен лагер в местността Тишето до Предела - над Разлог, което направих… Та Спас също бил там и като свързочник инсталирал всички телефонни връзки.

27 февруари 1997

ПРЕД ОТВОРЕНАТА ВРАТА НА ЕДНА БАНИЧАРНИЦА стоеше с часове едно момче на десетина години. С безжизнено лице и поглед. Влизаше ли някой вътре, то мълчеше. Излизаше ли някой навън, то прошепваше: ”Искам една баничка”… В какво гладно време живеем!

27 март 1997

ОНЯ ДЕН МИ ЗВЪННА ОТ ГАБРОВО ПОЕТЪТ ЕМИЛ РОЗИН и ме покани на премиерата на книгата му „Морякът без кораб” в “Старинния файтон”, където бях тази вечер. За Емил говори Георги Пенчев, артисти, четоха негови стихове. Премиерата беше много интересна. После за Емил Розин говорихме певицата Стефка Берова, аз, Любен Георгиев, Димитър Бозаков…. След премиерата с Емил Розин останахме няколко души. Тогава той рецитира свои миньорни стихове. А Радко Радков каза свои сатирични творби, насочени срещу Радой Ралин, Георги Цанков и Стефан Цанев… Един естраден певец изпя чудесна песен за   Вардара,  а синът на Усин  Керим - Кирил Кирилов - изпя една родопска песен.

26 април 1997

С ДИМИТЪР СВЕТЛИН посетихме нашия приятел Никола Кисьов - пазач в детска градина зад Захарна фабрика. Седнахме на пейка навън. Домакинът донесе шише с гроздова ракия и малко сирене. Разговаряхме за ония далечни  години, когато често бивахме с Иван Пейчев… Светлин си беше купил хляб, късаше едри къшеи и ги топеше в чашката с ракия. Това му беше вечерята.

29 април 1997

ПАК С ДИМИТЪР СВЕТЛИН. В чашата си имаше ракия, смесваше я с малко лимонада и си топеше къшея хляб, ядеше бавно и сладко.

14 юни 1997

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ ми е изпратил новата си книга “Аферата с гроба на Левски” с автограф: „На Христо Черняев - верният приятел и ценител. 12.VI.1997 г.” Едновременно с получаването на книгата научих и радостната новина, че Хайтов е станал академик. В академичния съвет е получил 22 гласа, а Вера Мутафчиева - 2 гласа.

15 юни 1997

В БОРОВАТА ГОРА НАД КНЯЖЕВО НЕ БЕШЕ ЗЛЕ. Дишаше се леко, подухваше ветрец. А и отдавна не бях се заседявал там - все бързо минавах на връщане от високото на здрачаване. Сега поне малко можах да доловя  песента на гората.

..За пръв път тук бях на 9 май 1945 г. - в деня на победата над фашистка Германия. Бях на 15 години. Бивал съм и през шейсетте години, и то неведнъж, когато  съм търсил отмора, уталожване на мъки или решение на важни неща в живота ми.

Гората лекува човешкото сърце, дава сили, ободрява, спасява от рискови душевни състояния. „Горо, сестро!…” е казал народният певец. И го е казал точно. Тя е и изконна вдъхновителка.

Гората - сестра! Планината пък е във висша степен  гора. Средна гора! Планината има и гори, и чукари, и върхове, и поляни, и езера, и див бурен, и трева човешки бой, и снежни преспи, и реки, и извори, ручеи, потоци, и диви плодове, и кротки мравки, и бурни зими, и синьо небе, и зелена постелка за този, който я обича. Планината - гора. Това е и по-голямата част от територията на Българя.

Затова новата ми  книга, която е готова (но нямам пари да я издам), се нарича “По чукари и пътеки”.

7 септември 1997

Предсмъртни думи на СВЕТИЦАТА ВАНГЯ:

„И да не се мразите, а да се обичате, защото всички са мои деца.” и „Кръв и барут няма да има”.

16  февруари 1998

ПРЕМИЕРА НА КНИГАТА МИ „ГЛАДНИ СТИХОВЕ” в Националния литературен клуб „Старинния файтон”. Салонът  се препълни, имаше и правостоящи. Между дошлите бяха Иван Спасов, Любен Георгиев, Георги Пенчев, Иван Кръстев, Матей Шопкин с жена си Магдалина, Димитър Христов, Боян Ангелов, Димитър Точев, Георги Струмски, Петър Динчев, Владо Любенов, Пламен Киров, актрисата Галя Асенова, Димитър Светлин, дипломатът Димитър Ненков, Иван Стамболиев, Веселин Пейковски, Ана Александрова, Васил Златарев, Рангел Стаменов, Станчо Лазаров и др.

Емоционално слово произнесе  Велин Георгиев.

Вместо  артист, рецитал направих аз.

За „Гладни стихове” се изказаха Иван Спасов (”силно явление в съвременната поезия”), Георги Пенчев (”един от най-добрите ни поети”), Димитър Бозаков (”поезията му ни завладява, тя е пречистваща и има магия”, Матей Шопкин („много български поет”)… Трябва да кажа, че пръв започна изказванията поетът Иван Кръстев. Той спомена за ученическите ми години в гимназията в гр. Бяла, Русенско, когато ми беше учител, като намекна, че по образ съм приличал на Левски. Това поде и Струмски, като допълни, че и външно, и духовно ме оприличавал  на Левски, когато сме работили в редакцията на вестник “Пулс”. Подобна мисъл имаше и в изказването на Матей Шопкин.

Откровено казано, бях изненадан от толкова топли думи за поезията ми. Усещах, че залата е особено споена, наелектризирана, но не напрегната, а предразположена.

Теменужка Теофилова и Ангелина Росенова ми поднесоха букети. Накрая при мене дойде Методи Георгиев. “Исках да говоря за поезията ти, но се притесних” - каза смутено. В ръка държеше изказването си от 2-3 страници, написано на пишеща машина, което ще ми дадял след ден-два.

Никога не съм продавал свои книги, а винаги съм ги подарявал. Дадох доста автографи. Идеха да  се ръкуват с мене, да ме поздравят.

…След премиерата в кафето на „Старинния файтон” останахме група писатели и продължихме разговора. Това бяха Митко, Матей Шопкин с Магдалина, Боян Ангелов, Петър Динчев, Владо Любенов, Лъчезар Еленков, Галя Асенова, Пламен Киров и др.

Всеки каза по едно стихотворение, чуха се мисли за творчеството на присъстващите. Не ми беше удобно, но по инерция разговорът се въртеше около мене: Владо Любенов: “Като човек и като поет ти предразполагаш хората. Имаш особено излъчване.

Винаги съм се усещал с повишен дух,  когато те видя… И ето сега - на премиерата имаше духовна пречистваща извисеност”; Матей Шопкин: „Имам чувството, че поезията ти е килим от българската природа. Тя има дъха на чернозема от Дунавската равнина… Освен това „Комсомолска поема” е едно голямо поетично явление”; Лъчезар Еленков: „Бате, прекланям ти се, ти си голям поет. Учил съм се от тебе. Ако не беше „Комсомолска поема”, нямаше да напиша поемата „Гранитово” ;

Петър Динчев: „Христо е учител на много млади поети. Защото сам той е голям поет”; Пламен Киров: „Поезията му е силна, сериозна и истинска. В тази лирика има философия… Той има едно стихотворение - „Една вечер с моето русо дете”, което е много голямо - там има космическа поетичност, главозамайваща…”

Умни думи чух и от Магдалина, и от Галя Асенова.

Владо Любенов намери някаква формула за мене: “Овладян лирически дух, клокочещ вътрешно, респектиращ с духа на поезията си. Всъщност той е хармония”. И Матей Шопкин веднага рече, че точно това е вярното определение за мене… Е, дано е така.

…И така завърши премиерата на моите “Гладни стихове”. После си мислех, че ние пиехме в кафенето по малко водка и вино, но всички бяхме гладни, защото не бяхме яли почти нищо през деня.

17 февруари 1998

ПРЕД СБП МЕ ВИДЯ ПРАВДА КОЛЕВА от вестник “Български писател” и ми каза, че Велин Георгиев бил в редакцията и споделил, че такава интересна премиера, като снощната, не е имало в „Старинния файтон”.

Обади ми се Иван Кръстев и развълнувано сподели впечатлението си от премиерата на книгата ми снощи: „Бях респектиран от високите оценки към поезията ти и към тебе, които даваха солидни писатели и критици. Не те познавах в тази светлина, но снощи го разбрах. А ти като оракул въздействаше на всички. Радвам се, че така оценяваха тебе - моят някогашен ученик!. Всъщност, малко сам знаел за тебе и творчеството ти. Но снощната премиера на книгата ти бе едно осезателно докосване до тебе”.

Благодаря на Кръстев - от сърце!

14 март 1998

ОГНЯНОВО, ГОЦЕДЕЛЧЕВСКО

ПРОФИЛАКТОРИУМЪТ

С МИТКО НА ПЪТ КЪМ ОГНЯНОВО. Пътуваме цял керван  от коли. Трийсетина, че и повече човека. В долината на Места джанките са вече цъфнали. Градинките пред къщите дъхтят на зюмбюли и лалета.

В компанията ни са Митковите приятели Андрей Бунджулов, Недялко Недялков, Венци Горненски, Ивайло Калфин, депутати и пр.

…Вечерта бяхме в ресторанта до река Канина за рождения ден на Недялковата жена Марияна. Имаше печено агне - нещо, което отдавна не бях виждал.

23 март 1998

НАСРЕЩА ПИРИН ЦЕЛИЯТ Е В СНЯГ И Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ПРЕЛЕСТЕН. Върховете му по залез блестят като глетчери. По Родопите, поне докъдето се вижда, няма сняг. Но снежен и ослепителен на юг е Боздаг  (най-високата му част е в Гърция) - мила българска планина, за която съм учил някога в училище, за която съм чел възхитителни слова от Иван Вазов. И е жалко, че не само тук България граничи  само с български земи и планини.

25 март 1998

БЛАГОВЕЦ

ПО ПОРЕЧИЕТО НА КАНИНА СЪС СТОЙЧО ПАШКУЛЕВ поехме за село Ковачевица. Някой го беше излъгал, че по стария път все покрай самата река до Ковачевица има 6-7 километра. А се оказа, че километрите са двойно повече.

Старият път, на когото, за жалост, всички каменни и дървени мостове са отнесени от прииждащите през годините води, минава през живописни места, каньони и зигзаги. По него гледките се менят и са неповторими. Овални възвишения и вдигнати на възбог чуки, надвиснали канари и стръмни поляни, припеци, скачащи дълги водопади и рекички със заледени още  брегове… Отначало се редят ниски дъбове, габъри, лески и бухлати хвойни, по-нагоре са стройните борове и буките, а в ниското край реката - чинарите, орехите, черешите. Река Канина е свличала от векове грамадни скали и камъни, които са валчести и с шум ги прескача по пътя си към Места. Нейната долина през Родопите е превърната от човешката ръка в плодородни нивки и градинки, където се раждат картофи, зеленчуци и най-вече тютюн “неврокопска басма”. Тук въздухът от векове е един  същ - чист, ведър, ободряващ и възраждащ. (По тази клисура се отива към Велинград и  Юндола, към железопътната теснолинейка). Като пламнала огньове са цъфналите още през февруари дрянове - те пламтят навсякъде. Нивките са стръмни, на сипейни места, затова човекът отдавна ги е заграждал с високи дървени огради или с каменни зидове, правени не през куп за грош, а така че да издържат на бурите и пороите . Някои от тях вече са разорани. Тук-там се виждат стари постройки на кошари, както и отделни колиби. Чуват се звънци на крави, овце и кози. И - нито една човешка жива душа по пътя ни до Ковачевица. Само птиците напомнят, че иде пролет. Косове, чичопейчета, стърчиопашки, сойки щъкат насам-натам по въздуха и по дърветата. Със свирукащ полет прелитат яребици.

Минаваме под селата Лещен и Дряново. От последното стремглаво пада надолу дълъг, дълъг водопад (на Дряновската река), който бучи и разплита сребърни дантели. Мостът отдавна е отнесен от него и трябва дълго да дириш място, откъдето да го прескочиш. Иначе ще те грабне и повлече по шеметната урва към Канина. Като заобикалях и се държах о шипките и гранитите, слава Богу, минах оттатък, макар и с окървавени ръце.

След четиричасов път се показаха първите плочести покриви на Ковачевица.

То е едно уникално и историческо българско селище, разположено в полегата котловинка. На пръв поглед напомня старото Търново, по-скоро Охрид. Къщите му са големи, покрити с тънки мъхясали и зеленясали от времето каменни плочи. Църквата му е повече от 150-годишна, бяла е и се вижда отвсякъде. Ковачевица дъхти на чам от порти и чардаци. Село - приказка! Тук е роден големият български писател Людмил Стоянов.

Пред една белосана къща разговарят две жени. Питам ги за писателя Георги Жерев - стар мой приятел. Лицето на едната ми е познато - оказва се, че е Ирина, жената на Жерев. И тя веднага ме познава. Другата жена е Стойна - кметицата.

У Георги Жерев сме гостени с чорба от коприва, свинско със зеле и със сладко от диви дюли. Приказките са сладки и нямат край. Седнали сме на чардака, там е кътът с ниска масичка и стол, където той пише творбите си. Жерев е вече на 70 години.

Бяха ми казали, че Жереви са седесари, но Ирина разказа: “Даже имаше време, когато синът ни нямаше мира у дома и все беше някъде по митингите на СДС. Но като остана без работа и гладен, той прокле „демокрацията” на седесарите и стана член на БСП. Сега е фотограф във вестник „Дума”… Георги Жерев смята че сегашната власт на СДС бързо ще се провали и че само левите сили у нас могат да въдворят необходния ред и да има истинска демокрация.

Между другото Жерев изказа огорчението си от управлението на Жан Виденов. В Ковачевица при тях са били четирите им внучета. Дълги дни, седмици нямали никакъв хляб. Наложило се синът им от столицата да им прати пет хляба, та да не умрат от глад.

…Както седяхме на широкия чардак, заваля тих и едър сняг. Трябваше да тръгваме - пеш - за Огняново, вече по новото шосе за по-сигурно.

Разгледахме и църквата „Св. Никола”. Преди да влезем, като на гост, Ирина ми подаде голям тежък железен ключ, за да отключа вратата, като трябва да си намисля нещо, което искам да се сбъдне. Така и направих… Църквата е просторна и с висок таван, изрисуван със святи образи. Иконите са стари.

… По шосето за Огняново по едно време ни настигна камион, превозващ дървени трупи за Гърция. Шофьорът ни взе в камиона и след малко ни заведе при свои роднини в село Дряново. Българомохамедани с турски имена / Фатме, Али, Рамадан/, но не знаят и бъкел по турски. Говорят гальовно нашия си език. Чисти българи.

После пак тръгнахме пеш. Снегът бързо покри всичко наоколо. Минаха празни коли със софийски номера, но не ни взеха. Чак след Лещен ни настигна с колата си едно момче-помаче и ни откара до Марчево, та се прибрахме на мръкване в огняновския  профилакториум.

И нека изкажа убеждението си, че помаците веднага се притичват на помощ, щом трябва. Над шосето при Марчево, сред валящия сняг, ниско над главите ни прелетяха три щъркела. Къде ли отиваха в закъснялата зима? Циганчетата наоколо почнаха да пеят и да бягат подире им, тъй като им припомняха за пролетта и за идещите топли дни.

март 1998 г.

ВАЛИ СНЯГ. Ходих за хляб до Огняново. Здрав студ е навън.

… От Геогри Жерев научих, а и в пресата сега чета, че си е отишъл от нас завинаги академик Ефрем Каранфилов. Мъчно ми е за него.

Той ми беше истински приятел и другар и като командир в ШЗО „Христо Ботев” във Велико Търново /1950-1951 г./ и като писател, и като българин, и като редактор /сп. „Пламък”/, и като човек. Имаше широко сърце. Някога му посветих стихотворението си „Ах, не слагайте нивга на младото конче юзда” и имаше защо. Той е първият човек, който го хареса и защити в ония години.

Тук, сред родопските хълмове, се прекланям пред светлата му памет. Ефрем Каранфилов остави голямото си име на литературата, на България!