Борислав Бойчев

Подариха ни я роднини за нова къща – коза на първо яре, керемидено червена, с тънки седефени рога. Окачихме й медно звънче и я кръстихме Елица.
Звънчето ме будеше сутрин рано-рано. Топлото легло не ме пускаше, но аз се изтръгвах от него, плисвах си студена вода на лицето и повеждах Елица към мегдана, където се събираха козите на цялото село. Отвързвах я, а мешиненото юларче навивах на кръста си и не го снемах през целия ден. Вечерта ние, децата, зарязвахме игрите и хуквахме да прибираме добитъка от паша. Тогава чак развивах юларчето, отлъчвах Елица, мятах й го на врата и я повеждах към дома. От пашата тя се завръщаше издута и натежала, ала очите й все играеха и все търсеха. Тук поветица повлякла, таме бъзе избуяло, не й даваше сърце да ги отмине, устремяваше се към тях като към работа, която трябва да се свърши.
Мама с подпретната престилка ни очакваше на пътната врата. Провлачено като песен тя мамеше милата наша гальовница, кротушката, хубавицата, канеше я по-скоро да се прибере, предупреждаваше я да се пази от хора с лоши очи, че могат да я урочасат. Щом чуеше гласа й, Елица зарязваше поветицата и бъзето и като кошута се понасяше към дома, бързаше да бръкне в мамината престилка, където винаги имаше за нея корички хляб или шепичка зърно.
По това време баща ми най-често стоеше на двора с ръце на кръста и се любуваше на новата ни неизмазана къща. Щом влезехме в двора, той се изтегляше в най-отдалечения ъгъл, за да са му пред очите и къщата, и ние с мама, и Елица. То било закон за нова къща да се подарява жива стока, да хванело новото семейство маята на животновъдството. А щом и от тая мая има, какво повече му трябва на човек. И баща ми поемаше към кръчмата да сподели своето задоволство от живота.
Ние и снимка имаме с Елица от онова време. На снимката мама е с окъсяло палто от букле с предвоенна кройка, с гердан от изкуствени перли, с копринена забрадка, смъкната на врата, за да й се вижда буклата и цялата коса, ондулирана на едри вълни; до нея Елица, после баща ми, гологлав, изпънат по войнишки, и накрая и аз самият, с червена сукнена шапка с бял ширит над козирката. Селото ни много се гордееше, че едно нашенче е вече студент, учеше в Свищов, през ваканциите се завръщаше с червена студентска шапка със звездички отстрани. Звездичките показвали до кой курс е стигнал. За да се знае от сега кой е следващият студент от селото ни, баща ми още от първо отделение ми купуваше все такива шапки, червени, студентски.
Фотографът ни нареди на двора, до самия дръвник, и показа кой как да застане. Това се наричало режисура, неговите снимки били режисирани и ставали художествени произведения. Като поръча още веднъж “никой да не излиза от позата”, изтича до триножника, на който седеше апаратът, и нахлузи на главата си черния сатенен ръкав. Постоя така някое време и току си измъкна главата от ръкава. Снимките по селата често се проваляли, защото хората нареждали и добитъка си за снимката, а той не се поддавал на режисура и не можел да влезе в позата. С една дума, искаше да изпъдим Елица. На което мама здравата се разгневи: какви ги говори той, как може без нея, че това е семейна снимка.
Издържахме, не излязохме от позата, в белия зимен ден гледахме направо срещу слънцето и на пожълтялата от времето снимка сме малко зажумели и намръщени. Само Елица си е същата. Мадона. Беше тя тогава в силата си, предвождаше козите на цялото село, от оня край на околията идваха джамбази и се надпреварваха кой повече пари да предложи за нея. А Иванчо козаря често прекарваше козите край нашата къща и всеки път спираше да си поприказват с мама.
- Аз, како, хората ги преценявам според добитъка им – казваше той. – Като Елица няма втора на света, тя ми е на мене помощница.
За какво ги правим семейните снимки? Не само за спомен какви сме били, ами и да имаме един ден с какво да се погордеем пред потомците.
В края на зимата коремът на Елица отскочи, вимето й набъбна, вкорави се, а бозките й, остри и горещи, щръкнаха встрани. Стъпваше все по-бавно и плахо се оглеждаше. А в края на март долетяха щъркелите и от този ден насетне мама всяка сутрин опипваше вимето й и казваше, че откъртила, бая откъртила. Докато една сутрин каза, че днес няма да ходи с козите, ще си седи вкъщи, че днес ще се случи едно нещо.
След училище заварих Елица насред двора, с плосък корем, а до нея яренце, керемидено на цвят, току-що облизано, цялото в мокри къдрички. Гледаше учудено, а краката му, с още меки восъчни копитца, още трепереха. Разкрачена от напращялото виме, Е лица припряно го побутваше към щръкналите корави цици. Най-после успя, накара го да захапе, но то не знаеше какво да прави и само въртеше очи. Ала млякото потече само, изпълни устата му, задави го и първата глътка полази надолу по тънката шия. По тялото му премина тръпка, първата глътка го разтърси, настърви го, вкопчи се, завъртя опашка и започна да суче. Спираше за малко да си поеме дъх, от устата му потичаше млечна пяна, а Елица го ближеше под опашката и го насърчаваше: ха тъй, ха тъй!
След ден-два ние вече се надбягвахме с него по двора, лягах насреща му и опирахме глави, а хората на улицата спираха да се посмеят.
Беше в края на пролетта. Още от сутринта на този ден мама говореше с мене като с болен, угаждаше ми, за нищо не ме сгълчаваше, а по някое време сама ме изпрати да съм си поиграел.
- Людските деца вилнеят по баирите, пък ти все край печката се въртиш. Уф, да съм на твоето място!…
Прибрах се късно вечерта. На пътната врата срещнах баща ми, но той не ме попита като друг път, къде ходя до туй време, отмина ме и чевръсто се отправи към кръчмата.
На кривата круша пред къщи, закачена на ченгел, обърната наопаки и опъната на клечки, висеше прясно одрана ярешка кожа.
Мама изскочи от пещника и започна да чупи ръце.
- Аз не бях съгласна, аз не давах, баща ти и той не беше съгласен, ние и двамата не бяхме каил… Чичо ти Антон… Откъде се взе пустият му човек и като рече: туй добиче скоро ще замирише на пръч. Ние с баща ти мълчим, пък той все туй си знае: ще замирише, ще замирише!… Къде ще му отиде душата на тоз касапин един ден… Ама недей тъй, де! Сърцето ми късаш. И ти войник ще ходиш! Ама то мъжко, ма, пък то мъжщината е обречена на нож още по рождение. Чуй ме сега! Докато се озърнеш – лятото минало, заминало. Наесен си на училище, през зимата по пързалки и няма да разбереш кога ще се появят щъркелите. Помни ми думата, напролет Елица ще ни даде двенки. Ако са момиченца – ще си ги оставим за дамазлък…
Но на това място мама замълча, затаихме дъх и двамата: звънчето на Елица! Търсеше си яренцето отдалече, ала не го чуваше и колкото наближаваше, гласът й ставаше все по-тревожен. Отначало мама се обърка, но бързо се съвзе, подпретна престилката и изтича навън.
- Какво си се халосала пък ти, мари! Хубава работа, тебе ще слушат хората. Какво е станало? Нищо не е станало!…
Но Елица не искаше и да чуе, връхлетя като хала, зърното от престилката се пръсна по земята, тя се втурна в двора, завъртя се в кошарата, надникна зад хамбара, разпиля кокошките, събрани на купчинка да доокълвават кървавата локвичка, надвеси се над тъмното петно, помириса го и започна да рови с крак.
- Боже, да не си майка на тоз свят! Майка да не си! – простена мама с ръце протегнати към небето.
Елица се приближи до мене и започна припряно да опипва с влажните си и горещи бърни босите ми крака, ръцете, дрехите, като издаваше същите ония радостни звуци, с които вечер приказваше с яренцето.
- По тебе е полепнала от неговата миризма, затуй! – поясни мама. И докато Елица опипваше всяка гънка на дрехите ми, тя бързо приклекна и подложи под нея бакъреното котле.
Струите се гонеха по празното дъно, застигаха се и се преливаха една в друга. За пръв път доеше двете цици. Когато изцеди и последната капка, над котлето се издигна калпак от бяла пяна.
- Видя ли, напълни го Елица догоре!
На сутринта мама отново донесе котлето догоре пълно с мляко, все тъй доволна. Вечерта също. Сутрин и вечер тичаше с пълното котле засмяна, хвалеше се наляво и надясно и нито веднъж не спомена за яренцето. И Елица забрави за него. Само аз продължавах да тъгувам. А ярешката кожа изсъхна, сгъгри се и се вкорави, нощем вятърът я блъскаше о дънера и тя тихо стенеше.
И тъй, всяка пролет, щом долитаха щъркелите някой ден, който биваше по-голям от празник, се сдобивах с верен другар, свързваше ни голяма обич. Отдадени един на друг, не забелязвах кога е наближило лятото и ето че преданият другар изчезваше, ходех пиян от мъка, мама разнасяше котлето с млякото и заживявах с надеждата за следващата пролет, когато отново щяха да долетят щъркелите. От година на година усещах с тайна гордост, че дните на покруса посрещам с нарастваща душевна твърдост. Сърцето ми закоравяваше. И Елица се променяше. Коремът й се разширяваше след всяко раждане, вимето увисваше, пречеше й да върви, не смогваше да крачи най-отпред, отстъпваше все по-назад, косъмът изгуби керемидения си цвят, цялата посивя, рогата й се подбиха, седефеният им блясък изчезна и се залющиха. Доживя да остане и празна. Откакто прескочи да не роди, съвсем закрея. Дойде й до главата й нова беда – една вечер Иванчо козаря я доведе с рана в корема. Тъй била свикнала тя, да поучава другите, и затуй посръгала някаква млада халосница да върви прилично из пътя, да върви като хората. За добро го направила, за поука, ама сегашното младо, како, думаше Иванчо козаря, не е като едновремешното, младото днес изгалатено, няма у него уважение към възрастта. Вместо да се засрами, същата тази, халосаната, се извъртява и намушква Елица.
Мама проми раната и сама я заши. Раната зарасна и се забрави, но Елица повече не излезе с другите кози по къра. Тя била вече на възраст, срамота било да я оставим да се гаврят с нея разни хаймани, тя си има дом, ще си седи у дома, има си тя кой да я доизгледа.
Бях в последния клас на гимназията, рошав дангалак с окъсели ръкави на куртката. Учех в града и всяка събота с вечерния влак се завръщах на село. Мама ме очакваше на пейката пред къщи и всеки път изтичваше да поеме празния куфар и разлатата циганска кошница, взираше се в мене, казваше, че май съм отслабнал, и незабелязано ме помирисваше дали съм пушил.
Ала през оная съботна вечер мама я нямаше на пейката. Отворих шумно вратата, повиках, ослушах се, но отговор не дойде. Мама седеше в стаята на трикракото столче с длани между коленете и вторачена в отсрещната стена.
- Където падне огънят, там гори – каза тя в отговор на моя поздрав, без да откъсва очи от стената. Говореше като на себе си, ала бяха те думи за мене. Подготвяха за лоша вест.
- Няма я вече нашата Елица, изгубихме я веднъж завинаги – въздъхна мама и като помълча, за да попремине болката от тези произнесени с много мъка думи, поде печалния разказ за последните часове на Елица.
Да казват хората каквото си щат, ама сънищата най-добре показвали. А сънувала тя предната нощ сън, дето не иска и да си помисли вече за него. Вечерта пък, преди да се случи туй нещо, Елица била тревожна, гледала тъжно, помъчила се да я задържи, усещала си края, знаела тя, горката, че няма да осъмне и е искала да се сбогува, ама кой да я разбере…
На отсрещната стена висеше медното звънче на Елица. Под звънчето, забодена с кабърче – нашата стара семейна снимка: белия зимен ден, мама със смъкната забрадка да й се вижда буклата и ондулираната коса, изкуствените перли мантото от букле, хубава, млада, а до нея Елица, същинска мадона.
- Боже, къде се изгуби всичко туй?!
С повяхнало лице и посребрели коси, превита на трикракото столче, мама не снемаше очи от пожълтялото картонче.
- Погребах си я аз, самичка си я погребах.
Елица се помина през пролетта на петдесет и втора. Беше на тринайсет години.