Красин Химирски

ЗАРАЖДАНЕ НА БОГОМИЛСКОТО УЧЕНИЕ И НЕГОВОТО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ

Богомилството е не просто един далечен спомен за днешното население на Балканите. Това особено се отнася за Западните Балкани. На въпроса: “Кои са богомилите?”, бошняците – славяни от Босна и Херцеговина в един глас отговарят: “Това са нашите предци”. Те тачат своето уникално културно наследство, почитат и пазят великата галерия на открито от дялани и ваяни надгробия, пръснати из цялата страна. Неведнъж съм чувал от просветени и обикновени люде на тази страна, че не ги интересуват религиозните догмати на Корана, че и сега те продължават да пазят в сърцата си богомилската вяра.
Новоманихейското дуалистично учение на поп Богомил се утвърждава като широко демократично реформаторско движение. То намира благодатна почва в средновековна България едва век след приемане на християнската вяра от цар Борис І и се разпространява по време на царуването на цар Петър І (927-970). Като широко социално-религиозно учение то изразява тежненията на недоволните от положението си народни маси. Има привърженици сред болярството и приближените до престола във Велико Търново. По същността си то е протест срещу феодалните порядки и тегоби и увеличаване на данъците и другите вземания, срещу лицемерието и охолния живот на висшето духовенство. То поставя под съмнение основни постулати на християнската религия и религиозна практика.
Богомилството обхваща Мизия, Тракия и Македония. Движението има свои върхове и спадове и различен характер в различните исторически епохи.
От първостепенно значение за изучаване на богомилството са Беседата против богомилите от Презвитер Козма и по-късно Бориловият синодик (1211 г.). В тях се съдържа анатема срещу основоположника на учението поп Богомил и неговите ученици Михаил (проповядвал около 970-1010), Тодор, Стефан, Добри (след падането на България под византийска власт).
В края на единадесети и началото на дванадесети век главен проповедник и разпространител на богомилското учение е Василий Врач, който има широка подкрепа най-вече в Тракия и Македония. Разпространяваното от него учение има определена антивизантийска насоченост и мотивира широките маси за борба срещу чуждоземното подтисничество. Той е изгорен на клада в Цариград през 1111 г.

Разпространение на богомилското учение извън родината му

След анатемосване на богомилите и изгонването им от цар Петър под натиска на цариградската патриаршия, те търсят убежище в близки и далечни земи. Богомилското учение намира бързо разпространение в съседните балкански земи, в буферната зона между православието и католицизма, както и в редица западноевропейски страни.
Видният хърватския учен и историк Франьо Рачки още в средата на 19 век в своята книга “Богомили и патарени” доказва, че това реформаторско движение в ранното средновековие е тясно свързано и произтича от учението на поп Богомил, живял през 10 век в България. И днес е несъстоятелно да се търси друга родина на богомилството, както правят някой изследователи на католицизма и православието, извън неговия естествен исторически център – средновековната българска държава, българското духовенство, знатната върхушка и други слоеве от населението.
В течение на последвалите векове българската богомилска община, макар и в немилост, запазва първенствено място за цялата богомилска общност. Водещи са богомилската общини “България” в Преслав и Търново, “Драговичия” (по името на славянското племе драговичи) в Южна България, а по-късно и община “Македония”.
Проповедници на богомилството се прехвърлят през река Дунав и се установяват във Влашко, Молдова, Трансилвания, Русия. В Русия под тяхно влияние в средата на XIV и началото на XV в. се развива средновековното движение на стриголниците, особено изявено сред нисшия клир и монасите във Велики Новгород, Псков и Твер. Названието “стриголници” по всяка вероятност идва от особеното подстригване при посвещаване в тази вяра.
Богомилски проповедници и техни последователи се насочват на запад от българската граница. Притегателен център за тях става планината Бабуна в Македония, откъдето получават името “бабунисти”. Известно е покровителственото отношение на цар Самуил към богомилите, който възприема част от социалните тежнения на богомилите, защитава ги от притесненията на местните феодали. Богомилите масово навлизали в Самуиловата войска. При превземането от Самуил на много райони от Западните Балкани – земите на Албания, Черна гора, Босна, Далмация, включително до Задар (Зара) на Адриатическо (Синьо) море и до земите на унгарския крал, заедно с войската пристигат много богомили, които се заселват в новите земи.
Демографската динамика в резултат на честите войни, епидемии, религиозни гонения и други водят до омешване на населението от различните райони на Балканите. В културно отношение се извършва естествено взаимопроникване и взаимни влияния между различните етнически групи. Известна е близостта на културните традиции и особено на фолклора между различните етноси в онези територии, които някога са влизали в първото и второто българско царство. Още недостатъчно изследвана е близостта на българския фолклор с този на Босна и Херцеговина. Босненци и българи играят еднакви или сходни хорá, пеят близки в мелодично отношение любовни песни (“севдалинки”), имат сродни традиции и начин на живот. Любопитно е, че у нас има села Босна и Боснек, а в Южна България – планина Босна, а в Босна и Далмация – селища като Търново, Ябланица, Железница, Ком, Враца, Върбица и др. Едва ли е случайност и срещаното в различни краища на България фамилно име “Бошнакови”.

Утвърждаването на богомилската вяра в Босна и Херцеговина и последвалото историческо развитие

Първоначално в Сърбия управляващите династии и православната църква били благосклонни към вълната от богомилски заселници, но при цар Неманя те са подложени на гонения. Богомилите навлизат по долините на реките Босна и Дрина, достигат до най-затънтени отдалечени места. Основават селището Връхбосна (по-късно Сараево), преодоляват труднодостъпните планини на Източна и Средна Босна и Хум и се установяват в днешна Херцеговина и по адриатическото крайбрежие и островите.
Както приемането на християнството от мъдрия български държавник цар Борис I през 865 год. изиграва важна роля за утвърждаване на независимата българска държава, така по-късно в друга историческа епоха изборът на богомилството като държавна религия от босненските владетели в края на 12 век спомага за утвърждаване независимостта на младата балканска държава. Лавирайки между Рим и Византия, между православна Сърбия и католическите Унгария и Хърватия, босненските банове и крале започват една продължителна и трудна дипломатическа игра.
Началото на утвърждаване на босненската държавност е положено от мъдрия владетел бан Кулин. Той застава начело на босненската бановина (княжество) непосредствено след бан Борич – първия останал в летописите босненски владетел. Бан Кулин отдава голямо внимание на развитието на търговията и стопанството и през 1189 г. подписва договор с независимата република Дубровник. В този първи договор на младата независима държава, запазен в архивите на адриатическата република, се съдържат клаузи за разработване на богатите рудни находища на балканската държава – сребро, олово, сол и др. Интересно е, че договорът е подписан на кирилица, в по-ново време наречена “босанчица”.
За консолидиране на държавата бан Кулин решава да отдели босненската църква както от Рим, така и от Цариград. В случая се касае не за автокефалност на босненската църква, а за приемане на широко разпространеното дуалистично богомилско учение за официална държавна религия. За широката подкрепа на политиката на бан Кулин говори и фактът, че в края на единадесети век бан Кулин обявява приемането на богомилството заедно с десет хиляди души приближени – придворни, военоначалници и др.
Скоро след това, през 1199 г., банът е набеден от княза на Зета и Дукля Вукан Неманич пред римския папа Инокентий III, че разпространявал ерес. В премерената и своевременна реакция на бан Кулин се проявява дарбата му на ловък политик и дипломат. Той свиква голям събор на Билино поле край Зеница и присъствието на папски емисар се отрича от богомилството и приема католицизма и върховенството на папата. Това спасило страната от подготвяния кръстоносен поход срещу еретичната църква. Синът на бан Кулин, който го наследява, е правоверен католик, но внукът Нинослав отново е убеден богомил.
Тази игра с поредните папи, които периодично втвърдявали курса си срещу бановината, продължила и през следващите векове. Най-често наказателните акции били възлагани на унгарските крале, известни с близостта си до папския престол. През 1235 г. унгарският крал Бела IV започнал тригодишен кръстоносен поход срещу Босна. Зад верските подбуди ясно личали захватническите амбиции на унгарския владеел. Бан Нинослав претърпял поражение и отстъпил редица територии, като същевременно се обявил за католик.
По това време Балканите и Централна Европа били застрашени от опустошителните нашествия на татарите. Бан Нинослав подпомогнал унгарския крал в битките с новите нашественици и спечелил благоразположението му.
В босненската държава настъпил период на двувластие, което продължило и при следващия босненски бан Прийезда - васал на унгарската корона. Населението в труднодостъпни райони продължило своя традиционен начин на живот и не се отказало от своята вяра. Основателят на прочутата династия на Котроманите – Стьепан Котроманич в края на тринадесети век успял да утвърди независимостта на Босна. Босна отново станала първостепенна балканска сила при Стьепан II Котроманич (1314-1353), възкачил се на престола с помощта на Дубровнишката република. При неговото управление Босна значително разширила своите граници, като получила излаз на Адриатическо море от р. Неретва в Далмация до гр. Котор в Черна гора. Той превзел и редица сръбски земи и по-специално Хум (Захълмие) и получил титлата бан на Босна, Усора, Соли и господар на Хумската земя. Страната отбелязала бърз икономически възход. Активизирали се рударските центрове, където се добивала сребърна и оловна руда, засилили се връзките с Дубровник и Венеция. Босна започнала да сече свои монети.
Стьепан II Котроманич бил верен привърженик на богомилското учение. Босненската църква се утвърдила като важен фактор в държавата. Начело на босненската църква стоял Дьед (Великият Дьед), който участвал в светските дела на царството. Богомилското духовенство осъществявало съдебната власт, за което Дьед бил подпомаган от 12-членен Съвет на старейшините. В богомилската йерархия след Дьед следват гости, старци и стройници. Великият дьед и Великият гост участвали във висши държавни церемонии, те издавали грамоти на босненските банове и крале. Такава грамота през 1323 г. получил Стьепан II Котроманич.
Много са пътищата, по които богомилската вяра проникнала в Западните Балкани. Освен споменатите по-горе канали не бива да се пренебрегва и икономическият фактор. Засилват се търговските връзки между Дубровник и Константинопол. По керванджийските пътища никнат оживени ханове, в редица от които ханджиите били богомили.

Богомилското учение и религиозна практика

Богомилската доктрина призовава за връщане към първоначалната християнска вяра и очистването й от последвали наслоения. Те отхвърлят постулатите на официалната православна религия, църковната йерархия, изграждането на храмове, тайнствата и обредите. Не признават Стария Завет, светиите и мощите. Отхвърлят изображенията на Бога и иконите. За тях Исус Христос е обикновен човек, а Дева Мария – обикновена жена. Отричат светостта на кръста, който според тях е обикновено парче дърво. Отхвърлят църковните ритуали, включително и използването на нафората (душата на Иисус) и виното (кръвта на Иисус) в християнските ритуали. Според богомилите храм “Св. София” в Константинопол е седалище на Сатаната.
Както и по-предишни учения – манихейството и арианството, те разглеждат света като арена на противоборство на доброто и злото.
В богомилска църква има две основни течения: твърди и умерени привърженици. Бог, както и дяволът са вечни и вездесъщи. Според богомилската доктрина, преповторена в много легенди и анонимни съчинения, Бог имал двама сина: по старият – Сатанаил, а по-младият – Исус. Сатанаил седял от дясната страна на Бога и ръководел небесните дела. Веднъж Сатанаил завидял на Бога и направил опит да заграби престола му, но Бог изгонил от рая разбунтувалия се син, който заедно с триста верни ангели слязъл на земята. Сатанаил сътворил видимия свят по подобие на небесния. Сътворената от Сатанаил змия станала негов верен последовател.
Видимият свят, включително и човекът според съвършените е създаден от дявола. Бог създал небесния мир, а според «твърдите» богомили и небесните тела са създадени от Сатаната. Бог само вдъхнал душа на човека и живите същества.
Богомилите призовават за отказ от материалното и вярват само във вътрешните духовни сили на човека. “Съвършените” богомили призовавали към въздържание, включително и към отказ от брак и земни удоволствия. Мисията на човека на земята, според тях, е да постигне духовно съвършенство. Етиката на богомилите е създала норми на поведение, които са основата на човешкото общуване. Богомилите отправят молитвите си сред природата, по билá и планински върхове. Те водят аскетичен живот, въздържат се о материални блага. Сред “съвършените” има и жени, което говори за равнопоставеността на жената в дуалистичното учение.

Разпространение на богомилската “ерес” в Западна Европа

Богомилите в Северна Италия станали известни като патарени, а тези в Южна Франция – катари, албигойци или бугри. Протестът срещу папската власт взема широки размери в Южна Франция, където се води продължителна кръвопролитна народна война срещу папската власт.
Историческите данни сочат, че дуалистичата неоманихейска вяра прониква в ранното средновековие в Западна Европа: във Франция, след 1000 г. в Шампан, през 1144-1145 г. в Лиеж, през 1147 в Орлеан и Дордония; в Италия през 1028 г. – в Пиемонт и Астия; в Германия – в Кьолн, през 1143; в Англия – през 1162 г.
В редица важни събори в европейските страни участват и пратеници на българската богомилска църква. През 1167 г. в манастира св. Филикс дьо Кармен край Тулуза се провежда събор с участие на френски и италиански епископи и привърженици на тази вяра. От Константинопол пристига богомилският “папа” – българинът Никита. Той бил добре запознат със състоянието на богомилските църкви по това време, като наред с Българската, Драговишката, Мелнишката, Далматинската споменал и седем богомилски общини в Мала Азия. Дискутирали се основни теологични въпроси на богомилското учение. Върховният богомилски йерарх отстоявал позициите на твърдите привърженици на учението, което било възприето от участниците в събора.
От историята знаем, че падането на крепостта Монтесгур във Франция през 1244 г. е озарено от зловещия огън на клада, на която са изгорени 200 еретици. След разгрома на френските албигойци и катари много от техните последователи напускат Франция и се установяват в Италия – в градовете Павия, Милано, Монтоя, Кремона, а също така и в Англия.
За разпространение на учението и пренасяне на свещените богомилски книги в страните от Западна Европа определена роля играят и кръстоносците. След превземането на Константинопол в резултат на Четвъртия кръстоносен поход те установяват Латинската империя (1204-1261), като кръстоносците живеят продължително и по българските земи. Ролята на кръстоносните походи за разпространение на богомилското учение в западноевропейските страни е обект на специално изследване.
Някои от свещените богомилски книги, преследвани и унищожавани от католицизма и православието, оцеляват в преводи на чужди езици – латински, гръцки, френски и др. През втората половина на ХII в. в община Конкорецо е пренесена Тайната книга на българските богомили (т.н. Йоаново евангелие). Впоследствие в превод на латински то е пренесено във френския град Каркасон. Известен е и т.н. Катарски требник, запазен в препис на провансалски език. В него са изредени практикуваните обреди от богомилите, включително приемане на слушатели на дуалистичната вяра, издигането им във «вярващи» и «съвършени». Редица преводи на гръцки език още в средновековието са преведени на старобългарски.
В тази връзка художествената творба от Антон Дончев “Странният рицар на Свещената книга” звучи убедително. Проследявайки съдбата на френския рицар Анри, добиваме представа за големите рискове при пренасянето на подобни еретични писания в средновековието. Лежал в затвор в Търново, рицарят Анри получил задание от папата да изземе и му предаде срещу значително възнаграждение свещената книга на българските богомили. Изпълнявайки тази мисия, рицарят установил връзка с богомилските старейшини в околностите на Търново и потеглил с трима български богомили за Южна Франция. След продължителна душевна борба френският рицар постигнал правотата на богомилското учение и спасил свещената книга, която предал на ръководителите на разбунтувалия се срещу папата народ на Южна Франция.

Турското нашествие на Балканите и богомилството

Особена роля през средновековието играят династическите бракове. Босненските банове се женят за унгарски, сръбски и полски принцеси или отдават дъщери на крале от тези силни средновековни държави. Стьепан II Котроманич е бил женен за българска принцеса, чието име не е останало в историческите летописи. От брака им се е ражда Твъртко I Котроманич, който наследява баща си на кралския престол (1377-1391). При едно пътуване до Будапеща младият Твъртко I Котроманич срещнал българската принцеса Доротея (Дорослава) – дъщеря на Иван Срацимир, владетел на Видинското царство и се оженил за нея. Доротея починала 1390 г. – година преди съпруга си.
В период, когато под ударите на турските нашественици започва разпада на втората българска държава и на сръбската държава на Неманичите, Босна при Твъртко I Котроманич укрепва и разширява територията си за сметка на превземане на сръбски земи и той започнал да се именува крал на Босна, Хърватия и Далмация. В Косовската битка през 1389 г. Твъртко I Котроманич изпратил неголям отряд и се провъзгласил за победител. След тази решителна битка повечето балкански княжества постепенно губят своята самостоятелност и стават васали на турците.
Синът на Твъртко I и Доротея Срацимирова – Твъртко II Котроманич на два пъти заема босненския престол (1404-1411 и 1424-1444). Първоначално през неговото царуване Босна е васал на Унгария, а от 1415 се признава за васал на турската империя.
Сключения политически съюз между Босна и Сърбия, скрепен от брака на владетелската дъщеря на Сърбия Елена с босненския престолонаследник Стьепан Томашевич в края на 50-те години на петнадесети век, не спрял победоносния поход на османлиите.
Султанът използвал противоборството между отделните владетели, като се намесвал в техните междуособни борби. Отделни воеводи и херцози наемали османска войска в борбата за надмощие над съседните княжества. Определена роля изиграло и предателството на някои владетели.
След превземането на последната опора на босненското кралство – укрепената крепост Бобовац, рударските центрове Сребърница и Зворник, била застрашена и престолнината Яйце. Последният босненски владетел Стьепан Томашевич (1461-1463) успял да избяга, но бил заловен и посечен в крепостта Ключ. Стотици хиляди са избити или заробени. Множество синджири роби са откарани от турците и продадени по пазарищата на империята.
След падането на Босна през 1483 г. балканските страни разделят тежката съдба на поробени народи. Местното балканско население е подложено на поголовно потурчване, процес идентичен с помохамеданчването на българското население в Родопите.
Кралицата майка Катарина, дъщеря на Стьепан Вукчич-Косача и жена на Стьепан Томаш, изгубва двете си невръстни деца, които са заловени и изпратени в Истанбул от османлиите. Катарина потърсила безуспешно помощта на римския папа за освобождаване на децата, както и за възстановяване независимостта на Босна. След смъртта й тя е обявена за светица.
В историческата наука битува мнение, че падането на Босна под турска власт е ускорено от богомилите, предали десетки крепости без бой на османския нашественик. То се основава на сведения от папството, което е склонно да прехвърли вината за турските победи върху богомилската ерес, дотогава изтребвана от него с огън и меч.
Римският папа не намира сили да организира толкова необходимия в този момент кръстоносен поход срещу турските нашественици. Папа Пий II, към когото се обръщат за помощ босненските владетели, не се опира на приелите католицизма босненски християни, а търси предводителството на албанския воевода Скендер бег като водач на папски отряд.
С падането на босненската държава богомилската религия бележи своя залез. В Босна процесът на ислямизация е мъчителен и продължителен. Стотици хиляди бягат от турския ятаган и намират убежище в земята на херцог Стьепан Вукчич-Косача, в Хърватия, Унгария и Италия.
Значителна част от богомилското население постепенно приема исляма като антитеза на католицизма и православието. В повечето случаи помохамеданчването е продиктувано от практически съображения с цел запазване на определени привилегии и облекчения. Босна не прави изключение в отношението на османлиите към поробената рая, добре известно и от нашата история. Приелите исляма на първо време запазват имота, добитъка и инвентара си, освобождават се от данъци, не изпращат войници в турската армия и пр.
В битките на обединените християнски сили срещу османлиите следва да се изтъкнат два големи похода с участието на силите на различни европейски държави. Първият завършва с поражение на обединените сили в битката при Никопол в 1396 г. Вторият е кръстоносният поход от 1443/1444 г., ръководен от полско-унгарския крал Владислав III Ягело и унгарския воевода Янош Хуняди, в който вземат участие поляци, унгарци, чехи, словаци, румънци, босненци, хървати, руси, българи, а също и отряд на римския папа. След ожесточени боеве край Варна при голямо числено превъзходство на турските войски е убит крал Владислав III Ягело. Обединените християнски войски са разгромени и повече от половината падат посечени от турски ятаган. Тези трагични събития, последвани от падането на Константинопол през 1451 г. засилват апетитите на турците за ликвидиране на независимите балкански държави и продължаване на настъплението срещу Европа.

Каменната книга на богомилите

Богомилската вяра оставя трайна следа върху духовната и материална културата на балканските народи. Връх на материалната култура от този период са изградените крепости и дворци на босненските банове и крале, повечето от тях превърнати в руини от нашествениците.
В средновековието босненската държава е била децентрализирана и няма традиционната за други държави столица. Всеки от бановете, а по-късно и кралете, има своя престолнина, в зависимост от това, от кой район на страната произлиза.
Важно място за изучаване на богомилската традиция заемат средновековните официални документи, договори и грамоти, преписи на християнски книги и приписки към тях, богомилски апокрифни книги.
Особено място сред материалната богомилска култура в периода от 12-ти до 15-ти век заемат каменните надгробни паметници, които надживяват историческите превратности. Понастоящем в Босна и Херцеговина има над 65.000 каменни надгробия, пръснати в повече от 2.500 селища из цялата страна, в планинските и труднодостъпни райони на Централна и Източна Босна, в долините на Херцеговина и Далмация, както и по адриатическите острови. Богомилски надгробия освен в Босна се срещат и в Хърватия, Сърбия и Черна гора, а също така и у нас в Трънско.
Богомилските надгробия – тази изключително богата средновековна скулптурна галерия на открито – са обявени за световно културно наследство и са поставени под закрилата на ЮНЕСКО. Те представляват една богата енциклопедия на живота на различните слоеве на босненското общество, която все още предстои да бъде задълбочено изучена и въведена в научен оборот. Тя има своето отражение върху културата на изминалите векове, както и върху съвременната културна традиция.
Каменната книга на босненските богомили, писана на кирилица, от която са разчетени и публикувани повече от само няколко стотици, представлява щедър епистоларен шедьовър.
Богомилските паметници са израз на синовна грижа и морален дълг към отишлите си от него достойни членове на обществото. В най-богатите и внушителни богомилски паметници е фиксиран знатният род на покойния: воевода, старейшина и позицията му в богомилската вяра – дьед, гост, старец и др. Най-често паметниците се поставят от синове и дъщери на починалия или от най-близки роднини. В отделни случаи срещаме и името на “писача” и на майстора-каменоделец.
Средновековният богомилски “писач” не се обвързва с канон или установени образци, а подхожда творчески към отговорната си мисия. В изсечените епитафии създателите отразяват важни житейски и исторически факти, необикновени събития или природни явления, преживени от лицата, на които са посветени. Споделено е най-съкровеното от живота на определена личност, житейската философия, душевните терзания и психологическото им състояние.
Каменните надгробия са известни с различни наименования: “стечак” (мн.ч. – “стечци”), камен, кам, мрамор, белег, знаменье. Те имат няколко характерни форми: плоча, стела, “сандък” и саркофаг, наподобяващ паралелопипед с контурите на малък каменен дом.
Въпреки отричането на кръста от богомилското учение, в редица случаи кръстът е във формата на розетка и се използва като християнски символ без да се свързва с библейския постулат за разпятието на Иисус Христос.
Каменните ваятели са твърде изобретателни при избора на формата на стечците. Понякога се ваят антропоморфни надгробия или човешки фигури със скръстени ръце.
Надгробията по принцип са съизмерими с ръста на покойника. По размера, формата, богатството на украсата и надписите върху тях може да се съди за общественото положение на напусналия този свят. Издялани са от масивен камък с различна твърдост, докаран от най-близките планини, понякога отстоящи на десетки километри от мястото на погребението. Изсичането на каменните грамади от планинската снага, извайването им до мястото за поклонение напомнят египетски труд. Тази сложна инженерна задача се изпълнява от цялото общество, като се използват реалностите на онази епоха. Каменните грамади, понякога до 30 тона тежки, са транспортирани върху път от наредени един до друг обли стволове. Теглени са от десетки двойки (до четиридесет впряга) яки волове, направлявани от десетки силни мъже.
Установените върху тленните останки на покойника “стечците” стоят върху широка основа и завършват с островърх или плосък покрив. Ориентирани са в посока изток-запад. Най-импозантен е “стечакът” на основоположника на кралската фамилия Котроманичи от Згошча край гр. Какань, понастоящем изложен в двора на богатия Земальски (страноведчески) музей в Сараево.
Върху лицевата източна вертикална страна най-често има розетка с артистично вплетен кръст. От двете страни на надгробията са изваяни богомилски и християнски символи, както и растителни или животински орнаменти. Космогонните представи на богомилите са изобразени с изваянията на месец-ладия, отвеждащ душите в задгробния свят. Слънцето с множество лъчи символизира всепобеждаващия живот, рояци звезди пръскат ярка светлина. Бойни и ловни сцени, двубои между пешаци воини или ездачи, яхнали коне, оживяват по стечците. Често се срещат и фолклорни мотиви – кръшни хорá или ръченици.
Лесно по изобразените символи може да се отгатне заниманието на напусналото любимо същество. Върху надгробието на войник са изваяни меч, щит, пика, бойна секира или боздуган, на ковач – чук, на ловец – лък и стрела. В каменните изваяния изобилстват плодовете на земния труд – лози и гроздове, ябълки, круши и др.
Каменните изваяния векове воюват с дивите природни сили, бури, поройни дъждове, сковаващ мраз и летен слънцепек. Но най-сериозна заплаха за тези истински шедьоври е съвременният човек и днешната цивилизация. Автомобилни магистрали прегазват старинните гробища. На различни места се виждат поломени надгробия от булдозери, екскаватори и друга строителна техника. Фронтовата линия в неотдавнашната братоубийствена война често прекосява богомилските гробища. Има много случаи, когато под тях са заровени мини и или бомби.

Каменният календар на богомилските надгробия

Десетките хиляди богомилски паметници, пръснати из планините и долините на Западните Балкани свидетелстват за епохата на тяхното създаване и териториалните граници на средновековна Босна.
Временният календар на надписите върху босненските стечци, започнал от средата на единадесети век, показва динамиката на развитие на босненската държава през средновековието. Ясно се очертават и териториалните граници на богомилите върху земите на днешна Босна и Херцеговина, в Западна Сърбия, Черна гора, по Далматинското крайбрежие и на островите в Адриатика.
Едно от първите надгробия с кирилски надпис е това на великия княз Ненац от с. Радимлья край Столац от 1094 г., когато Босна е още в рамките на държавата на дуклянския владетел Бодин (1082-1102).
Стечакът на Дидодраг Гояк от 1167 г., “когато горите бяха пълни с вълци”, съдържа жалба на покойния към майка му заради женска изневяра.
Надгробната плоча на жупана – управител на областта Требинье в Далмация е датирана 1172 г.
Белегът на богобоязнения праведник от селището Търтисе, сразен от светкавица край град Фоча, е датиран “лято господне 1174.”
С възкачването на босненския владетел бан Кулин (1180-1204) на престола, когато богомилството получава статут на официална религия, поставянето на богомилски стечци става традиция в младата държава.
От “лето 1205, година след като в земята легна великия бан Кулин” датира каменният “белег” на юнака Богчин Радинич в Сребърна
От стечак в Долна Згошча – района на Какань, узнаваме, че през листопад (ноември) на лето 1209, “месец хубав, но тъжен”, младият момък Станац доброволно е напуснал живота, покрусен от изневярата на любимата Сипара.
Благодарение на каменоделеца Дражета и на майстора Хусан, изографисал надписа от 1258 г. във Връхбосна (днешно Сараево) се запознаваме с душевните терзания на философски настроения Любльен.
В село Баньевичи, община Братунац от 1273 г. е останал паметник на богомилския старейшина – “добрия гост Мисльен, от правата Босанска вяра” и неговата съпруга Бадача.
Надгробието на Прийезда Вигань от с. Раваньска Врата, район Купреш през 1303 г. ни излага философските му размисли за преходността на живота.
Стечак от 1327 г., когато царува бан Стьепан Котроманич, свидетелства за убийството от ревност на младия Динко Влкач от Радимля – “по-млад от двадесет пролети, по-бърз от есенен вятър”.
След надвисването на османската опасност над Балканите, местното славянско население търси опора в своята, богомилската си, “права вяра”. От 1389 г. – годината, когато “Твъртко бе крал на Босна, Сърбия, Далмация и западните земи”, датира стечакът от Кральева Сутьеска на “Таниша Грк, обичан от краля”.
В “лето Господне 1402 г.” най-младият син Борьен на богомилския гост Хотьен от Връхбосна е поставил, а монахът Санко изписал белега на Линил – най-стария син на госта.
Белегът от 1422 г. на младото момиче Аста от Радимля край Столац ни убеждава в силата и чистотата на нейната любов.
Любопитен надпис върху семеен надгробен белег от с. Ходово край Столац в Херцеговина от 1447 г. разкрива щастливия съпружески живот на Къркса и неговата съпруга Калия.
Богомилската вяра в Босна и Херцеговина бележи упадък след завземането на страната от турските нашественици през 1463 г. и постепенната ислямизация на местните славяни. В териториите, най-късно паднали под властта на османлиите, богомилски надгробия продължават да играят своята роля до средата на шестнадесети век, дори и по-късно. Първите поколения, живели при османска власт продължават да пазят богомилските си вярвания и спазват богомилската традиция. Дори когато по настояване на ходжите те са принудени да поставят вертикални нишани, роднините ваят богомилски символи върху тях – слънце, звезди, ябълки, мечове и др.
В последвалия период от XVI и XVII в., когато с меч, огън и убеждение се налага мюсюлманската вяра, нишаните започват да изместват богомилските стечци; кирилицата е заменена с арабско писмо и сурите на Корана.

Учените на Босна и Херцеговина през последното десетилетие навлизат в период на по-задълбочено изучаване на своята средновековна, нова и най-нова история, изследват историческите реалии и търсят обективната истина на своята босненска нация. Мистификацията с т.н. мюсюлманска нация, едно историческо изобретение в бивша Югославия през последните десетилетия не издържа проверката на времето и бе развенчано след кървавата братоубийствена война от 1992-1995 г.
Академичните учени на Босна и Херцеговина и по-специално от Академията на науките на тази млада федеративна държава, и университетските преподаватели от Сараево, Мостар и Тузла работят в тази насока и заслужава да бъдат насърчени и подкрепени.
Народите на Западните Балкани се нуждаят от толкова жадувания мир и разбирателство между всички етнически общности: бошняци, сърби, хървати, македонци, албанци, евреи. Дълбоко наранените страни след братоубийствена война днес има други приоритети – възстановяване на разрушената икономика и гарантиране на нормален живот на обществото. Но и в този период се появяват немалко публикации, посветени на различните периоди от миналото на тази славянска страна. Особен акцент в тези изследвания се поставят върху проучване на средновековната богомилска култура – върхов момент в историческата съдба на Босна и Херцеговина.