Боян Ангелов

РАЗДЕЛЕНИЕ

Смрачаването не е здрач,
нито е още нощ същинска.
Като разкайващ се палач,
отдалечил страха от риска,
смутено месецът пълзи
от облак в облак и не смята
лицето си да отрази
в просъниците на водата.

А ние сме на този фон
илюзии одушевени;
капризи, търсещи подслон
сред мрака на недостроени,
обeзлюдени градове…
Добила профила на свещи,
разделя ни нощта на две:
измамници и потърпевши.

ТРЕСАВИЩЕ

Предоверявал се на непознати,
посяга към несигурни опори,
а ближният уверено говори,
че невестулките не са крилати.
Изпълнен е светът с крилати твари
и те облитат го с непостоянно
присъствие, но се събуждат рано,
защото всеки миг ще се стовари
небето над излъгания скитник.
Криле той няма и с нозе нездрави
в тресавището път ще си проправи,
а после ще поплаче ненаситно.

ДЕКАДАНС

При многото далечини
и малкото призната близост,
човекът в утрото навлиза,
за да застане отстрани
на водевилния парад
от кукловоди полугнили,
където в срамни водевили
е пресъздаден този свят.
Остатъчните словеса
да превъзмогнат не успяват
отломъци унила слава
в потръпващите небеса.
Там синьото е в резонанс
с ектенията от пожара,
сред който нищото изгаря
и става свод на декаданс.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

Върли турци съсипаха Кукуш.
Хитри гърци го сториха пепел.
Слушаш песен трагическа, слушаш
как войвода душмани утрепал.
Тези горестни вардарски песни
ги повиват в предсмъртни кошули
и са струни на див буревестник.
Той стъмените угари брули.
Бежанските кервани се влачат
към Балкана с реките му бързи.
Виж, сирачета хилави гвачат
клисав хлебец, омесен със сълзи.
А над Витоша, сънна кокона,
дето все си настъпва полите,
плава облак подобно икона
и от нея дъждецът полита
към града, този стар чорбаджия,
който хърка, сънува и стене…
Щом с мечта си сроден, завържи я
за лъчите, напред устрелени!
Друг да лази по стълбата стръмна
сред лъжата, че все ще е първи.
От Владая на запад се съмна,
а Владая на изток е в кърви!
Спят каверни дълбоки и неми
под лицето, по-жълто от пясък.
Виж, момиче върви с хризантеми
на локалите в мътния блясък!
Виждаш как ескадронът полита
и се губи в предела далечен,
как Йохан сред мъглата се скита,
от картечния екот привлечен.
В канарите път как се проправя,
ако няма и капчица вяра?
Всичко старо върви към забрава,
ала в новия ден се повтаря.

ВАЛИ

Упоително ситен дъжд
цяла вечност вали над Базел.
Мракът пак е самотен мъж,
който нищо не ни е казал,
а, загърнат в палто от скръб,
мелодичния ромон слуша
на дърво (нека кажем дъб)
и поредна цигара пуши.
Уж престана, а заваля
дъжд внезапен и в нас самите.
Като в Платонови тела
са заключени пак звездите.
Тези Божи цветя сами
спят в бездънната нощна ваза…
Дъжд от ябълков цвят ръми
върху спомените за Базел.

ТУПТЕНЕ

Уморих се да отглеждам рими,
посаждам ги
в саксии
като ранен разсад.
Невъзпитано е да питам,
но позволи ми
да се надявам, че ще споделиш
скромната ми маса.
Освен
две вилици и два ножа,
поставям елипсовидни чинии с езерни дъна
и в тях
две изтръгнати очи ще сложа,
в които няма и капка човещина.
Човешкото в тях
си отиде отдавна,
много обидено и още по-осиротяло.
Очите не са за ядене
и ме гледат с непостоянна,
умопомрачителна отдалеченост от знойното ти тяло.
Друго какво да поставя - може би вино
и може би тъмно
като тъмниците в Шираз,
и може би ябълка на две половини.
В средината ти си,
а в семките - аз.
Тези рими уморяват
с постоянното си туптене,
наподобяват ударите на аортата ми.
Пътят на стеблото все още непроменен е
и римуван дъжд ръми ли,
ръми…

НЕИЗБЕЖНОСТ

Докато има майка, човекът е дете.
Събира светла лайка, илюзии плете…
Когато тя потъне в космичните тъми,
човекът и насън е самотен, и сами
потеглят часовете, обвити в смътен страх.
Без нищо да му свети, без да е сторил грях
към никого, той става по-тих и по-унил.
Скръбта го обладава, ала не се е скрил.
Опитва се изправен и весел да върви.
До вчера богоравен, днес - рамене превил,
той вече по-прилежен е, по-благочестив…
До оня неизбежен миг да не бъде жив.

ПОСЕВ

Кой посмя да посърне мъглата
и с безлики коси да посява
в бели угари тъмна позлата,
черно семе в земя пепелява?

Кой посмя да надзърне, където
цветовете се смесват съдбовно
и където не е възприето
любовта да се чувства виновно?

Кой посмя да зазида мечтите
в катакомби от звуци изтлели?
Вероятният край на предела
постарайте се да изчислите…

ЗАПОМНЯНЕ

И запомни едно - не те тъгувам!
Залутан в зодиаци, в хороскопи
и вслушан в миокардните синкопи,
омръзна ми на дребно да търгувам.

И още запомни - не ме смущава,
че бъдещето хищнически влачи
след себе си скръбта… Това не значи,
че ще се примиря с вина такава.

И друго запомни - не те милея,
но в целия ленив апокалипсис
единствено тъгата, че ми липсваш
ще ми помогне да не полудея!

С ЛИЦЕ ОТ ОБЛАК

Пътеката е също път,
но по-интимен.
Тревогите ще се поспрат,
ще ги отминем.
Като смокинови листа
се зеленеят
отломъците на скръбта,
но не умеят
пророческите светлини
да омагьосат.
Разделяйки очите ни,
които носят
и вътрешния ипостас
на същността ни,
ще се вселят в един от нас,
протегнал длани
към плаващия демиург
с лице от облак.
Подрежда ни един до друг
земята обла.
Пътеката ще се вплете
в шосе безлико.
Да бъде възрастно дете
не иска никой.

БЕЛЕЗНИЦИ

Това, че белезниците разнасят
на слънчев удар нежното горене
и в самота мълви иконостасът
слова, неразбираеми за мене;
това, че думите са белобради
старейшини на вътрешния смисъл,
градящи бетонирани пощади
за светове, които бях отписал;
това, че ловките въжеиграчи
разтапят се в безцветни карнавали
и черна птица безпардонно грачи
в перчема на съня, че са продали
последните остатъци от всичко,
което може да ни възвисява;
това, че гордостта ни пада ничком,
угаснала в предишната представа,
е предсказание правдоподобно,
повтаряно от смисъла сакрален…

Бродира своя образ огледален
намерилият мястото си лобно.

БУРСА

Знаех, че мостовете обединяват градове, събират хора,
ала трябваше към Бурса да тръгна и зърна
как пулсира под мене незримо Босфора
и как моите мисли хладината прегърна.
Виждах, че Европа с длани от бели квартали
сочи усмихната пътя невидим към Бурса,
а червеното знаме с полумесеца бял и
със звездата пред него (също толкова руса)
се полюшва в студения вятър, обляно
от безчетната светлина на крайпътни лампи.
Призори стигнах в Бурса - достатъчно рано,
за да чуя как утрото шепне: „Потърпи
и ще видиш пред себе си изумрудения Олимп,
в който предците ти Кирил и Методий
сътвориха на словото съвършения химн,
чиято сянка все още из дебрите броди!…”
Мислех си: чужд ще бъда…но видях мои братя
и сестри по перо, надежди и блянове.
В очите им ласкави разчетох тъгата,
че Олимп съзерцават, а сънуват Балкана…
По обратния път лекокрило жребче
се надбягваше с вятъра из полята край Одрин.
То развяваше своя необязден перчем
и трептеше земята под копитцата бодри…