Марин Маринов

Мобилният ми телефон засвири песента „Вставай, страна огромная, вставай на смертный бой”. Звънеше ми художникът Тихомир.

- Измислихте ли текстовете на лозунгите за новия протест? - делово попита той.

- Да. Готов ли си да ги запишеш?

- В дните на протести постоянно съм с молив в ръка…

- Запиши първия, Тихо: „Ще видим ли светлина в тунела?” Искам го с печатни букви върху тъмен тунел.

- Тунела ще изобразя като петно, ще стане бомба - въодушеви се Тихомир.

- Има въпросителна, Тихо, да не забравиш пак да я сложиш.

- Къде има въпросителна?

- След тунела.

- Ясно. Давай нататък.

- „Повече няма накъде - вече сме на дъното”. Тихо, между „накъде” и „вече” тирето е голямо, а буквите ги искам главни и по-червени.

- Защо червени? Нека да са сини, водата е синя.

- Не, не, червеното се набива повече на очи. Ще се вижда отдалече, като закачим лозунга на късата страна на шасито на Ванката. Тихо, запиши другия: „На лъжата краката са къси”.

- … каси - чух да казва Тихо.

- Не, „каси”, Тихо, а къси - поправих го аз. - Следващият: „Който е изгубил доверие, той няма какво повече да губи”.

- Е, този вече ще взриви министерството - изкефи се Тихомир.

- Внимавай, след доверие има запетая.

- Добре. А накрая да цапна ли една удивителна?

- Както решиш. Запиши и последния: „Да отрежем пипалата на…”

- Не бързай толкова, диктувай по-бавно, не смогвам да записвам дословно…

Не беше гласът на Тихомир.

- Ало, кой се обажда? - запитах изненадан.

- Сержант Георгиев. Подслушвателната техника се повреди. Започнах да записвам разговора ви на ръка.

- Подслушвате!?

- Такава ми е работата.

- И откога ме записвате?

- Момент. От, от… „Ще видим ли светлина в тунела?”

- А откога подслушвате разговорите ми?

- От началото на протестите. Но сега прекали. Служиш си с условни тайни изрази. Длъжен съм да предотвратя терористичния акт, който подготвяш.

- Никакъв тероризъм не подготвям, пишем лозунгите за утрешния мирен протест - опитах се да убедя полицейския служител.

- На друг ги разправяй тия. Още като записах конспиративната дума „тихо”, разбрах, че тука има нещо съмнително.

- На Тихомир казвам Тихо. Това сте чули…

- Гражданино, аз не вярвам на чутото, а на записаното - повиши тон блюстителят на реда. - От него става ясно, че ще видиш светлина в тунел, в който ще сложиш бомба. Значи тя ще избухне и ще блесне светлина. И въпросният тунел ще стане тъмен.

- Казано е в метафоричен смисъл…

- Хайде, хайде, и ние поназнайваме условни думи, но не ги вкарваме за щяло и нещяло в употреба. Защо не говориш на разбираем език?

- Казвам ви на български: диктувам на художника текстове на лозунги, които ще издигнем на мирния протест.

- Парола даваше, парола, но аз веднага я разгадах. След тунела ще си на дъното на водоем, който ще почервенее. И ще набиваш някакво човече, ако научи, дори накрая ще цапнеш удивително свидетеля, ако решиш. Водата от скъсаната стена пък ще залее шестте каси на банката, в която си изгубил доверие. Гражданино, хванах те в момент на замисляне на побой и унищожаване на обществено недвижимо и движимо имущество - зазвучаха, примесени със задоволство, корави нотки в гласа на сержанта.

- Говорите глупости - възмутих се аз, смаян докъде може да стигне човешкото невежество.

- А ще отречеш ли, че се готвиш да взривиш и сградата на министерството?

- Кое министерство?

- Скоро ще разберем и ние кое е. Стой на място и не прави опит да отрежеш с пилата…

Разговора ни прекъснаха маскирани полицаи, които се нахвърлиха върху мен и ме арестуваха.