БЯГСТВОТО
Най-сетне улучих сгодния момент да духна от пандиза. Впрочем с няколко съкилийници бяхме допуснати да бачкаме в една мандра, та по-точно фъснах оттам.
През решетестия железен портал скивах на отсрещния тротоар някаква млада жена.
Навярно чакаше някого. Казах на портиера и надзирателя, че жената оттатък улицата е сестра ми и замрънках да ме пуснат да изляза от мандрата, та да се видим.
- Тя що не дойде тука? - изгледа ме подозрително началството.
- Щото съм срам за целия ни род - още по-безсрамно излъгах аз.
- Хайде, ама само за пет минути…
На мига се озовах пред жената.
- Добър ден! - протегнах ръка за поздрав и тя машинално я пое. - Пешо каза да ти предам, че ще закъснее… - рекох аз и сапикасах, че надзирателят продължава внимателно да ме фиксира.
- Какъв Пешо!? - облещи очи жената. - Не познавам никакъв Пешо…
- Вие не сте ли Ваня!?
- Не, не съм - рече пренебрежително непознатата и ми обърна гръб.
Портиерът захвана да проверява натоварено с млечни продукти микробусче. Надзирателят също надникна в него. Възползвах се от ситуацията и хукнах по тротоара.
По едно време угадих, че тичането ми може да се стори съмнително на някой любопитко. Забавих крачки и свих в една безлюдна улица.
Някакъв мъж ме изпревари, обърна се и опря нож в корема ми.
- Вади бързо всичко от джобовете! - изрепчи се обирджията.
Преди бягството от мандрата разбих няколко шкафчета в съблекалнята и намерените в тях пари бяха в джоба ми.
- Колега, виж сега, бягам от затвора и парите ми трябват за пътни. Да ги разделим поравно, а?
- Аз пък бягам от лудницата. Дай веднага парите, щото… - изсъска мъжът и предупредително ме бодна с ножа.
Отправих се свободен и безпаричен към края на града. Там стопирах попътна кола. В нея седяха двама костюмирани мъже и по думите им разбрах, че шефът им ги бил пратил да вършат някаква черна работа. Постоянно ги бил наказвал за щяло и нещяло.
И все повтаряха: „Мамка му и шеф, мамка му и шеф…”
- Ще се отбием на едно място за малко - рече по едно време шофиращият мъж и колата пое по неравен горски път.
Озовахме се във вилната зона на града. Колата спря пред бялнала се на зеления боров фон триетажна вила.
- Виждаш ли онези въглища? - посочи с ръка черната грамада пред сградата човекът зад волана. Сетне отметна пеша на сакото си и заканително посочи втъкнатия патлак в колана на панталона му. - Докато не ги внесеш, никакво мърдане оттук…
Мъжете ми връчиха лопата и две кофи, седнаха в беседката, запалиха цигари и пак подхванаха единодушното си жалване от безмилостния си шеф.
Пълнех кофите и ги изпразвах в избата. Напред - назад, надолу - нагоре. Свят да ти се завие. Мамка му и късмет. Сапикасах обаче, че колкото повече нараства купчината в мазето, толкова повече се приближавам към прозореца. Най-сетне можах да го отворя, измъкнах се и хукнах през гората.
Със сетни сили се добрах до покрайнините на града. Вече беше станало тъмно, а и от умората ми се приспа. Легнах на една пейка и се завих с якето.
Събудих се вкочанен от студ. Якето ми го нямаше, бяха гепени и обувките ми.
В корема ми застъргаха напразно воденични камъни и за да потуша глада, пийнах водица от близката чешма. В коритото се отрази приличащото ми на зебра лице от потта и въглищния прах.
И тогава решително тръгнах към пандиза. Там поне има ред и сигурност, топла манджа и мек тюфлек. Пък ако ми дадат за бягството още няколко години магарешки рай, едва ли ще има по-щастлив човек от мен.
