Георги Майоров

Книгата на Борислав Владиков и да е оглавена „Да гледаш отвисоко”, (Изд. Бон, Благоевград, 2009), той върви много земен в есетата.

В петнадесет от тях впримчва миналото и пуска лъч към бъдното; в тридесет и седем - под микроскоп оглежда природа, личности и себе си; в още осем - се надвесва над дълбокия кладенец на библейските мъдрости и жабуняка на съвременния ден, че да отпием прозрение за чистотата.

Самото заглавие е метафорично - не означава високомерие, а по-скоро е божествен поглед откъм Небето. Като Ангел хранител авторът спуска крило словесно над българското потекло за неговото пребъдие.

Това е книга писмовно пътуване по неведомия свят на мисълта. Писателят като любезен водител, а не гид, с магията на прелестния български език ни превежда през многострадалната история на България от времето на ослепеното от Българоубиеца Василий Отечество на Самуил до днешния ден, за да прогледнем и виждаме по-ясно бъдещето.

Това са стаени и сгъстени мисли. Те като конницата на Самуил и Иван Шишман препускат към нас за да ни кажат повелята: - пазете границите на свещената българска земя! В нея всичко е иконописано с мъдри букви.

Тези конници от време на време спират, за да целунат „Дърворезбения иконостас на църквата „Св. Богородица” в Банско; да видят как пиринската женска хубост грее като залязващо слънце; да прочетат уроците на Солунската гимназия; да източат и размахат над поробителя Илинденско-преображенската сабя; да припомнят светците и светилищата на Свободата; да възвеличат Крушовската република и измият кръвта на революцията; да ни прочетат справедливите думи на лорд Чърчил, че в Македония областите са български и тази истина единствено отговаря на „разума и честта” българска.

Авторът също жаловито навлиза във вълненията и виденията пред Бъдни вечер, че в онова радостно-притеснено очакване едно време да се раздаде коматчето щастие и с отворена душа да прогледне бъдното; злото да остане назад, в миналото, само доброто да идва!

Борислав Владиков нароява китки и прави венец за Трети март - с Истината, с Разума и със Свободата. Но свобода ли ни донесе!? - озадачава се и пита. Отново се намираме под петата на парвенюта и предатели, доносници и мъстители. И с право ни нашепва, че свободата първо трябва да узрее в душата ни, да я проумее разумът ни и тогава да я прегърне сърцето ни.

Той не подминава и съвременното мъртво вълнение в Якоруда, което удави всичко българско, че под повея на ислямския вятър от нищото да изплува турското.

С възмущение критикува изригналата политическа пяна из устата на слюнчести депутати, гладни за власт политици и продажни блюдолизци.

С тънка ирония алегорично разкрива как като овче стадо в жега минавахме пред трибуната на водачите в емблемното минало. Разсейва пушека и горенето в деня ни. Оглежда старите и младите в гората на живота. Много подтекстови и преносни мъдрости поднася изтънчено и естетически сдържано.

Той ясно изказва своето мнение. Не говоря за някаква негова гражданска позиция, понеже тя у нас е толкова износена, че вече няма своя позиция.

Авторът рядко нарушава тази своя вътрешна нагласа кротко и благо да ни облъчва с гальовния български език. Език с неограничени багрилни и чувствени възможности.

Възмущава се от безогледното уеднаквяване и съгласуване нрава и навиците на едни хора с тези на други в общия впряг при принудителното коопериране на селското стопанство. И неукротимият ни порив да стигнем до светлината и слънцето.

Не може да преглътне мъката от гибелната изневяра на земята, на родната пръст и кръв. След изневярата идва тростотът - като плевел, като робовладелец на запуснатата земя, като метил за овцете, като душеубиец на хората.

Природни картини и движения олицетворяват същностни черти от човешката действителност и дадености. Те взаимно се преливат и допълват, придават дълбок философски смисъл на всеки тематично закодиран текст. Това най-добре личи в есетета-импресии.

Нескончаемо е страданието му за разорената държава по време на прехода ни към Нищото. Сипе усмивки връз демократите - „защитници на кучета, котки и магарета”. И искрено го поздравявам, защото наистина големи кучета и магарета ни управляват.

Това са есета, но не назидателни или публицистични. С пълно право можем да ги наричаме своеобразна есеистична белетристика - с благомерното разиграване на вътрешната драма у човека, с богатата народностна лексика от Пиринския край, с безобидната критика на Злото по Земята. Своеобразна белетристична плът. Слово скромен Ниагарски водопад - преди и слад като авторът е проследил Алеко в Чикаго.

Словото му съдържа още библейски размисли за извървяния и неизвървяния от човечеството път. И макар да са изказани много правдини и истини, те вече нямат никакво значение за насилствено озлочестения глобален свят, в който вече е непоправимо и поправимото. Защото навсякъде управниците пишат свети писания, за да оправдаят светите си прегрешения.

В този цялостен аспект есеистичното слово на Борислав Владиков заслужава по-голямо внимание, защото ни облъчва сякаш от небето и ни напомня завети, които никога не бива да забравяме.