Иван Есенски

Къде е мястото на една книга между чиито корици живеят самобитно пет новели (независимо, че някои са с разказен формат, тяхната динамика, фабулна наситеност и логическо единство покриват оня условен мащаб, който за удобство определяме като новела), чието повествование е съотнесено към различни времеви отрязъци?

Кое натежава - историята или литературата, когато художественото слово пресътворява моменти от недалечното минало, толкова недалечно със своята деликатност и спорни елементи, че все не намираме сгода (а и смелост) да заговорим за него такова, каквото е било?

В “Тръгващи влакове” това е сторено. Безспорно, не е първият такъв опит през последните три десетилетия, но още в началото трябва да се подчертае, че е сторено открито, обективно и с ясно отстоявана позиция.

Авторът е избрал възможно най-романтичното съчетание на време, място и движение, адресирано към конкретна цел - тяхното единство е влакът, който и в световната литература е сред предпочитаните белетристични територии.

Лекотата, с която в “Тръгващи влакове” съжителстват сегашно и сегашно историческо време, говори не само за предпочитанията на автора й, но и подсказва собствен самостоятелен прочит на факти и събития от нашата национална история, които още не са намерили своя категоричен изказ.

Бих повторил - и обективен, защото цели 75 години все има някакви важни външнополитически обстоятелства и причини, които карат историците ни да се чувстват неловко и да премълчават или преиначават съдбоносни за народа ни факти и събития.

Това в последните тъжни за страната ни времена се превърна в откровено фалшифициране и изопачаване на българската история, за което с всички сили работи собственото ни образование с помощта на какви ли не още наши и чуждестранни, държавни и недържавни институции.

Навярно на тези отродителни действия се дължи в немалка степен и интересът към историзма и историческото четиво. Това никак не е случайно за един народ, в чието хилядолетно съществуване водещо начало имат словото, книжнината и просветата, а видните наши словесници играят съществена роля в историческата ни съдба.

И не за пръв път премълчаното от историографите (да не забравяме, че историята се пише винаги от победителите), намира своя глас и превъплъщение в художествен текст.

“Тръгващи влакове” не е само метафора, писателят използва пътуването и особената атмосфера във временното убежище на героите - вагона - за да разгърне действието, да го насити с образи и случки, които освен че рисуват характеристичните особености на героите и събитията, създават и атмосфера, в която споделянето от личен диалог се превръща в разговор, в който негласно участва и читателя.

Всъщност, става дума за добре обмислен и изпълнен втори план - ставащото да предизвика личното ни съучастие към това предадено на забравата минало.

Миналото, в което действащи лица са били нашите бащи и майки, баби и дядовци - онзи български народ, върху чиито плещи бездарните ни политици и трагичните обстоятелства стоварват национални катастрофи, контрибуции, разпокъсването на родината, борбите за нейното единение - истината за които до днес се премълчава от наши и чужди.

Ето защо ретроспективният разказ е задължителна част от текстовата цялост на тази книга. Още в първата новела - “На зазоряване” действието е стартирано в началото: ешелонът заминава за фронта, има едно денонощие престой на първата спирка и ротният фелдфебел срещу честна дума да се върнат навреме пуска войниците от близките села да навестят близките си.

Най-далечно е селото на двамата герои - Васил и Георги, които разполагат с време колкото да отидат до домовете си, да изпушат една цигара и да се върнат на зазоряване.

В още една творба - “Неизвестният машинист”, времето е локализирано в преддверието на войната - заминаването на фронта. Ще отворя скоба - баталните сцени в тази книга отсъстват, което в немалка степен съсредоточава писателското внимание върху психологизма на събитията и придава известна камерност, която кореспондира с камерността на влаковото купе или вагон.

В случай два специфични похвата ни пренасят в сърцевината на две (всъщност три) фабулни сцени.

В “На зазоряване” една топонимна асоциация със старите турски имена става причина на път за родното си село Васил и Георги да подхванат разговор за един от най-величавите подвизи на българския войник.

Става дума за епичната битка при с. Аламидере през Балканската война, където командирът на 21-ви Средногорски пехотен полк полковник Владимир Серафимов отказва да изпълни заповедта на командването за изтегляне и остава да брани наскоро освободените от него села в Централните Родопи, като удържа победа срещу турската дивизия на Явер паша.

Увлекателно, в един занимателен и придържащ се към фактологията диалог между двамата, възниква авторовият преразказ на самата случка, като акцентът е поставен не само върху историческото значение на епопеята, но и върху човешката страна на събитието.

Петров избягва патетичните градуси, които придават от една страна приповдигнатост, а от друга изсушават същинската белетристична тъкан - все пак историческата дата е само повод за литературния развой.

При това личи желанието на автора да се почувства патриотичния огън, защото Васил и Георги са заминаващи на фронта войници и техният разказ е предназначен и за тях самите, с оглед на предстоящето, което ги очаква.

Васил ще се появи впоследствие, когато се завърне от френски плен и се сблъска с поразилата семейството му по време на неговото отсъствие разруха.

Но в “На зазоряване” пестеливо, внимателно и със скрита гордост авторът ще финализира сюжетните траектории като ги събере на зазоряване, когото и последният пуснат да види близките си войник се завърне навреме за потеглящия към фронта влак.

Сходна като изказ, въздействие и типаж, но и различна в събитиен план е новелата “Неизвестният машинист”.

Ешелонът тръгва за фронта, в последния момент локомотивът е подменен с мощната немска парна машина “Шварцкопф”, а подпоручик Руси Петров и капитан Наръкчиев установяват, че машинистът е същият, който някога ги е извел от баталиите в Сърбия - рисунъкът е почти пастелен, описанията и диалозите напомнят ескизи.

Тези наброски и щрихи обаче отстъпват място на разгърнатото повествование, когато ешелонът стига моста над Нишава.

Там има обозначителни табели, които предупреждават, че той няма да издържи толкова тежък товар. В полезрението влизат българският и съветският комендант (ешелонът е смесен), следват стълкновенията между двамата и решението на машиниста да провери - въпреки очевидната несъстоятелност на заповедта - здравината на релсовия път през моста.

Йордан Петров усилва психологическото напрежение не само с противопоставянето между едната и другата гледна точка - поради неотменната необходимост, но и с компромиса на проверката - храброто преминаване на тежката машина е не толкова въпрос на доказване нечия правота, колкото морален епиграф на неизвестния машинист.

Защото в крайна сметка той доказва своята правота с цената на собствения си живот - спасявайки целия пълен с войници ешелон.

Тук възниква алюзията с Неизвестния войн - писателят ненапразно подчертава твърдението, че именно на Неизвестния човек - войник, машинист, работник и пр., - се дължат както знаменитите победи, подвизи и събития, така и вечното движение на живота в неговото анонимно величие.

Там някъде е и българският селянин, отвлечен от местните андарти в присъствието на оттеглящите се наши войски. Йордан Петров застъпва становището, което още по времето на първите военни сблъсъци на Балканите след Освобождението отстоява един бележит чех - българолюбецът Владимир Сис.

Много е писано за нетолерантността на нашите съседи към България след решенията на Берлинския конгрес и Ньойския договор.

Йордан Петров с една почти битова случка успява да предаде отношението на местното население и властите към българите (над 2 милиона), останали в подарените на съседните държави от т.нар. “велики сили” български територии.

Ние сме в огромен дълг към мъчениците от Солун, Източна Тракия и Западните покрайнини, от Голи Оток и Трикери, от стотиците сръбски, гръцки, румънски и турски затвори и участъци.

Това е жестоката истина, тя не подклажда реваншизъм или отмъщения - тя просто трябва да бъде изречена на висок глас, защото последствията за България са очевидни, а мълчанието пред паметта на хилядите безкръстни жертви е равностойно на предателство.

Чест прави на Йордан Петров начинът, по който е пристъпил към повествователното представяне на такива факти, защото явно нашата историография - поне официалната - скоро няма да проговори на висок глас за това.

Всъщност, действието на случването в неговите новели обикновено приключва преди влакът (движението) да достигне крайната си точка.

Този “разказ в разказа” - обикнат похват от съвременната белетристика, крие обаче и немалко подмоли. Някои се усещат в забавената динамика например на втората част от “Пътуващият Жур Верн” - едно стойностно четиво, което звучи като романтична песен в изпълненото с ежехлебни грижи наше съвремие.

Авторът явно е отдал дължимото на една закърняла в електронния ни делник страст - страстта към четенето. Тя може да се преведе и иначе - като страст към познанието, защото за научните среди не е тайна, че там упорито се настанява псевдопознанието, имитацията, тясната профилираност, дори невежеството…

Общуването с книгата поражда онзи психомоторен процес, който още древните философи дефинират като мислене, като опит да се обхване и се систематизира познанието за човека и света.

Срещу него успешно се възправя повърхностното знаене под формата на непрекъснат информационен поток, конспектни формулировки и тестово обучение, което рязко снижава прага на познанието в неговия масов аспект и го превръща в елитарна категория.

В този ред на констатации е неочаквана и донякъде пожелателно оптимистична развръзката в “Пътуващият Жур Верн” - с традиционното обвинение на възрастния герой към лекомислените, търсещи само потребителски усещания подрастващи.

Петров е “изпратил в купето” цяла група младежи в средношколска възраст, които показват наистина поразителни познания по литература и “поставят на мястото му” представителя на възрастното поколение.

Наистина, това е възможност за появата на традиционния конфликт, но по волята на автора той не избухва единствено заради споделеното познание и еднаквите предпочитания на пътуващите.

Нещо повече - младежите се оказват рядко подготвени по темата, дори раздялата им с оставащия в купето възрастен е оцветена с превъзходството на леката ирония.

Това от своя страна е директен намек, препращащ към т. нар. “приемственост” между поколенията - в случая дефилират имена и произведения, което дават представа за литературната класика на различните епохи.

Новелата би спечелила, ако в разговорите между пътуващите в купето се редуцират някои от заглавията, чието споменаване на места звучи като викторина или оня вид диалог, определен от Гастон Башлар като “пинг-понг - дискусия”.

Уместно и убедително е звученето на последната новела в книгата - “Съдбоносната цигара”. По естествен и ненатрапчив начин Йордан Петров затваря тематичния кръг - отново има конкретен повод за завръзката (пушещото в купето момиче), отново се отваря ретроспективен коридор, който отвежда към времето на войната.

Отново има переправа както в “Неизвестния машинист” - този път обаче спасителната цигара ще покаже един от безбройните частни случаи на войната - това ужасно човешко действие, чиято цел е смъртта, маскирана като победа.

Йордан Петров тук си е позволил по-разточителна палитра; опонентът - бащата на детето - упорства чисто от родителски подбуди, макар на места да използва речник на обвинител; запалената цигара на моста, спасила живота на намиращия се след толкова години в купето участник и разказвач, фокусира вниманието ни само върху един момент от ежедневието на войната.

Но той поражда лавина от въпроси. Каква е цената на живота, каква е ролята на случайността, какво ни е приготвила в близкото утре съдбата, кой ще бъде нейният пръст, как ще продължим да живеем нататък…

Това са само част от въпросите, които в “Тръгващи влакове” понякога приемат риторични интонации.

Понякога, защото авторът благородно ни е предоставил възможността сами да потърсим отговорите - всеки съобразно своите предпочитания и светоглед, но и с оглед на собствените ни убеждения, жизнен опит и стремежи.

Иначе е безспорно, че Йордан Петров е сполучил да намери оптималния изказ, да създаде герои и ситуации, които са оригинални, точни и навременни и да пренесе в настоящето важни моменти от миналото, които имат отношение към съвремието ни.

Неговите влакове вече пътуват към читателя по линията на живота, чието разписание винаги се измерва с пулса на човешкото сърце.