Йордан Петров

Треньорът в столичния Клуб по спортна стрелба днес беше недоволен. Погледна мишените след последната стрелба и остана много разочарован от своите възпитаници. Дори  не толкова недоволен и разочарован, отколкото обезпокоен от резултатите на момчета от Клуба. Отдавна трябваше да покажат добри умения, майсторство в стрелбата. Иначе защо идват, защо си губят времето да посещават специализирания Клуб по спортна стрелба?

Той още веднъж внимателно разгледа хартиените мишени. В малките кръгчета, там където бе “десетката” почти нямаше попадения. От какво да е доволен? Как да не е обезпокоен?

Добре, че можеше да се опре и да каже това „почти”. Защото имаше и улучени. Тези попадения обаче бяха малко. Толкова, че безпокойството му основателно да е още по-основателно. Толкова ли бе трудно за уцелване това малко кръгче?! Защо момчетата така подценяваха целта на системната им тренировка, на постоянната им работа в Клуба!?

“Дошли са не да усвоят спортни и стрелкови умения, а да погърмят, ей така, за свое удоволствие, да си поиграят на воля и толкова. А спортната стрелба не е  проста работа. Дори е много сериозно нещо. Как не го разбраха това до сега!? Как той не успя да им го внуши, да им го втълпи - помисли си за миг и се вторачи в една от мишените. “

Тя бе гъсто нашарена в малкото кръгче. Намери и още една. Знаеше на кого са. “Добре, че не всички са лоши стрелци. Че поне един съм успял да науча на нещо” - въздъхна с облекчение той и извърна поглед към Павел. Негови са мишените. Разбира се, че са негови. Много пъти го бе виждал как стреля, усещал бе старанието му пред мишената.

Изправеше ли се в коридора за стрелба за Павел вече не съществуваше нищо друго освен мишената. След свалянето й на всички бе от ясно по-ясно - малкото кръгче и пространството около него бе нашарено от попадения.

Скоро щеше да дойде време за вътрешни състезания, за градски първенства. Треньорът събра възпитаниците си.

“Трябва да ги стегна докато е време. Не са на разходка, на която може само да вдигнат малко повече шум и това да е достатъчно.”

- Най-важното нещо за всеки стрелец е оръжието - заговори им той и посочи 22 калибровия пистолет в ръката си. - Трябва да знаете, че застанете ли в коридора за стрелба, няма друго по-важно от него - и той развиваше и нашироко обосноваваше теорията си, доказваше я с разнообразни примери. Разкрасяваше, дообясняваше и демонстрираше умения. Нашироко обосноваваше своето твърдение и се опитваше да го извиси и утвърди до закон.

Младите момчета от клуба на ЦСКА го слушаха внимателно. Всички те бяха само по на 16 години. Попиваха думите на спортния си наставник и виновно мълчаха.

Той бе техен кумир, идол на всички времена. Осъзнаваха, че трябва да се подчиняват безпрекословно, но не го правеха. Детското в тях надделяваше, напираше не устоимо, а юношеството още не бе дошло.

Павел седеше на коравата пейка, слушаше и мълчаливо хапеше устни. Той гледаше съсредоточено пред себе си и мачкаше една в друга силните си длани. Колко време и усилия му трябваха да ги направи такива. Наставленията на треньора не му допадаха. Бе повече от ясно, че не му се слушаше колко важен и решаващ е пистолетът при спортната стрелба.

Така е, това което казваше треньорът е вярно, но не съвсем, не и за него. Той не бе като другите. Това, че сега треньорът ги порицава колко малко внимание обръщат на оръжието си бяха просто думи.

Той не ги възприемаше, като упрек, като порицание, така както бе за останалите момчета. За него те не бяха безспорна и непоклатима истина, каквато треньорът им искаше да им втълпи, да им наложи. В никакъв случай! Това, което сега говореше наставникът им бяха, както той си мислеше - ненужни приказки. Момчето дори ги смяташе за глупости.

„Абсолютни!” - помисли си той и само наведе глава.

Макар и още юноша, Павел си бе изградил свои виждания и разбирания за много неща. Измислил си бе свои теории. Особено за това, което сега го наставляваше треньорът.

“Най-важното нещо за стрелеца бил пистолетът! - мръщеше се момчето. - Как ли не. По време на стрелба аз изобщо не мисля за него. Той просто се слива с ръката ми. Става неразделна част от нея и най-важното нещо в момент на стрелба за мен става вече мишената. Получи ли се, стрелям. Тогава пропуск няма,  всичко е в десятката. Това е.”

- Колкото по-добре владеете оръжието, толкова по-добре ще стреляте - стигаха едва, едва, като ехо до момчето думите на треньора.

“Да, така е. Та, нали това потвърждава теорията ми - мислеше си с много горчивина Павел.” Той уважаваше треньорските наставления, които му бяха помагали винаги, но не и сега. В този момент не ги приемаше за чиста монета и не ги слушаше. Каквото и да му говореха за този спорт, той знаеше и друго - при стрелба най-важното остава тя - мишената.

Като стрелец и състезател той бе уверен в това. Сам си бе стигнал до това заключение, сам си бе изградил това разбиране.

- Трябва да се владее пистолетът. Но той в никакъв случай не е най-важното нещо. Вниманието на спортиста по време на стрелба трябва да е към мишената. За нея трябва да се мисли. Върху нея трябва да се концентрира.” Той смяташе, че тя трябва да “грабне” отведнъж вниманието му, колкото и да се застави да ги направи, колкото и трудно да е това. Тя е важна от всичко друго по време на стрелба. “Мишената е това, за което трябва да се мисли - си каза убедено той. - Това е истината. Какво ще ми разправя тренера, че пистолетът, та пистолетът е най-важен.” А мишената?

Треньорът продължаваше да ги наставлява, а мисълта на момчето бягаше ли бягаше и бе вече много далече. Бе заета с друго. Занятията по стрелба тук бяха свършили. Всяко от момчетата беше изстреляло полагащите му се 25 патрона. За Павел те попадаха обикновено там, в десятката.

Този малък кръг от мишената при него беше винаги достатъчно надупчен. Какво повече да го наставляват, какво повече да го учат. Спортният им ръководител сега им говореше обичайни неща, набиваше им в главите обикновените си наставления и с това му губеше времето. И не само неговото.

Момчетата често завиждаха на Павел за попаденията му в най-малкия кръг на мишена. Чудеха се как ли го прави?! Как при него това става,  как той винаги улучва този малък кръг, а те, колкото и да се стараят това при тях не винаги се получава? Добрите им попадения нито бяха толкова сигурни, нито толкова точни. Успехът, в повечето случаи бе по-далече от желанията им.

Още повече, че виждаха, че Павел дори не е колкото тях здрав и силен. Не е съвсем здраво момче. Напротив болнав е. Та той трудно ходеше и едва се движеше. Те бяха чули, че като малък приятелчето им е боледувало от детски паралич. Но какво се е случило и  колко е засегнат от тази тежка болест, те не знаеха.

Момчето видимо беше осакатено, едва ходеше, но винаги отричаше някога да е боледувало от това много коварно и пагубно за всеки детски организъм заболяване. Отхвърляше всяко споменаване за детски паралич и загатваше, че с него се е случило нещо друго. Какво е това друго той не казваше, упорито мълчеше какво бе станало с неговите крака, че бяха така трудно подвижни. За тях той си оставаше инвалид.

Павел мълчеше и никога не разкри тази загадка. За всички тях той бе добро, но затворено момче. Приятелче, за което не знаеха абсолютно нищо.

Да, Павел ходеше трудно, движеше се бавно. Това бе очевидно. Но ръцете му бяха здрави и силни. За това да са такива и да му вършат работа той полагаше много усилия.  Много старание.

За тях тренираше отделно, вдигаше гирички, мачкаше с пръстите си малки гумени топки, с които обикновено си играеха децата. За него обаче това не бе игра. Това бе сериозна работа, тренировка. Щом краката му бяха слаби, ръцете му трябваше да са силни.

Затова си избра такъв спорт, с който можеше да се занимава и хванеше ли пистолета в ръката си, проехтяваха ли изстрелите, резултатът беше винаги един и същ - най-малкият кръг на мишената беше улучен. Този център, в който всички се вторачваха, целеха се и не всякога улучваха, при Павел бе винаги точно поразен. Стреляше ли той в малкия кръг на мишената тя ставаше на решето.

- Ето, това е работа - не сдържаше възхищението си треньорът. - Прави го момчето и това си е. - Той се обръщаше с упрек към другите: Старайте се като него и нищо повече няма да искам от вас. Направете го! Сигурно ще можете.

Той се надяваше, че след време те ще настигнат другарчето си и дори ще го надминат. Стараеха, но не можаха. Това за тях бе необяснимо. Те виждаха рехавото, много крехко здраве на приятелчето си и не разбираха как той, полуспортист, получовек дори, направо инвалидът, може да стреля толкова точно, а те, здравите, не могат.

А работата беше друга и то много проста. По очевидни и обясними причини Павел нямаше възможност да тренира в други спортове. Здравето му не го позволяваше. Това не значеше, че той трябва да остане встрани от спорта. Да се лиши от едно обичано и предпочитано от младите хора занимание - спорт! Не. Не му се нравеше ролята на наблюдател, да остане завинаги в публиката.

Младежката му амбиция да се занимава с нещо, да упражнява някакъв спорт го отведе в Клуба по спорна стрелба. Жаждата за изява бе прекалено голяма, много силна и той се записа в този Клуб, в който макар и с условности можеха да го вземат. Там се надяваше да се изяви, да покаже на всички, че е нещо. И го доказа. Много бързо.

Клубът му хареса. В него той намери себе си. Всичко беше много хубаво. Всичко беше много силно, стилно, много мъжко и това хармонираше с желанията и мечтите му за изява. Оная много силна и мъжка половина, от която бе лишен, и която винаги му бе липсвала.

Едно нещо само не му харесваше, даже никак не му допадаше - на тренировка им предоставяха малко патрони. Всеки изстрелваше само по 25. А той искаше да стреля и стреля. Да се доказва и на себе си, и на другите. Търсеше още и още изява, на това което може, което се бе научил. Искаше да го показва още и още.

Бързият му и комбинативен ум бързо намери разрешение и за това. Отиде и в другия Клуб по спортна стрелба. Скри, че вече е състезател на ЦСКА и се записа и в Клуба на дружество “Левски”. Малък на години и без документи там също го приеха на доверие.

Това все още можеше да стане, в тези клубове по това време търсеха момчета за такива изяви. Той влезе в Клуба и там се стараеше, там бързо го харесаха. Сега ходеше редовно на тренировки и в двата Клуба. Изстреляните през седмицата по мишената патрони станаха двойно повече. Това не можеше да не даде резултат и даде. Веднага. Получи се.

Забелязаха го. Оцениха го бързо. И двамата треньори, без да са се наговаряли, смятаха, че момчето има данни, безспорни и е със стрелкови заложби и умения. Дори е талант.  И двамата смятаха, че малкият непременно ще стане голям спортист, елитен състезател, и ако продължава така дори стрелец от световна величина в спортната стрелба. И двамата не знаеха обаче едно, че за да постигне това то е принудено да ги “мами”.

Павел странно бе навел глава и вече не слушаше скучната тирада на треньора. Мислеше само за това, че закъснява за тренировката в другия клуб. Беше се обадил, че ще отиде там малко по-късно и сега се безпокоеше, че посещението му се забавя. Отчиташе, че вече ще закъснее повече и може да пропусне тази тренировка.

Друг път той отиваше в Клуба на “Левски” пръв като, предвидливо съобщаваше, че за заниманията в дружество ЦСКА ще закъснее. Той знаеше, че това не може да продължи дълго, че все един ден ще го разкрият. Дойдеше ли време за състезание, щяха да ги картотекират и тогава трябваше да избира един от двата Клуба.

А ако станеше скандал, щяха да го изгонят и от двата клуба. Този ден беше близо и непременно щеше да дойде. Не се съмняваше в него. Но колкото по-далече беше той, толкова по-добре. Патроните, които изстрелваше в двете тренировки бяха по-важни за него от риска на внезапното разкритие и изгонване.

Най-сетне наставленията на треньора свършиха и Павел тръгна. Бавно и несигурно той пое към другия Клуб. Не беше далече, а но за него преодоляването всяко разстояние беше изпитание, всяка по-голяма отдалеченост бе трудно преодолима.

Движенията на долните му крайници бяха мъка за него. Вървеше бавно, крачка по крачка към другия Клуб и напредваше с невероятна упоритост към набелязаната цел. Не се отказваше и осъществяваше своята идея.

Веднъж майка му, която знаеше за неговите странности му каза:

- От малък съм те запомнила като максималист. А не бива. Порасна вече. Укроти се!

Тя го познаваше по-добре от всички други. Винаги си поставяше прекомерно големи цели в живота. Обичаше го като майка, но не можеше да го спре, не успяваше да го насочи към по-малките неща.

Момчето й не се укроти. Думите на майка му подействаха другояче. Те го амбицираха още повече. Павел само стисна зъби, в яда си да не изтърве излишна дума към нея и без да иска, с това да я обиди. Не искаше да й отвърне с лоша приказка и още същия ден се записа и в още един клуб по спортна стрелба - този на спортно дружество “Локомотив”.

Направи го по познатия му вече начин и от този ден патроните, които изстрелваше на седмични си тренировки, станаха тройно повече. Не се интересуваше от нищо.

Не се замисляше за шумното разкрие, което може да последва, за позорния скандал, който го очаква. Не мислеше за тези неща. Само упорито редуваше дните, за да бъде три пъти седмично на стрелковата пътека, пред мишената.

Това бе лудост, но тя му харесваше. Усещаше, че е прекалена и трябва да я прекрати. Канеше се вече да го направи, но време и най вече решителност за всичко това катастрофално не му достигаше.

Пак спря да си почине. Краката му се уморяваха бързо. Те винаги му създаваха проблеми. А някога беше толкова здрав! О, колко здрав беше като малко дете. До 6 годинки. Пращеше от здраве и бе по-здрав от всички други деца на света.

Павел помнеше оня слънчев ден на 1958 година, когато майка му насила го помъкна към детската поликлиника. Не искаше да го водят в болница, но на шест години какво да каже? Вечерта беше вдигнал температура. Сутринта бузките му пак червенееха. Температурата не беше спаднала.

Продължаваше да е над нормалната и майка му настоя да тръгнат. Сребристата живачна нишка на термометъра леко приближаваше червената точка. В поликлиниката лекарката я измери. Момчето кашляше, сополите течаха.

Градусът на термометъра, макар и малко, показваше стойности над нормалното. Не, не беше застрашително висока. От общата картина на заболяването можеше да се заключи, че това е обикновената настинка, от която се разболяваха толкова много деца. Очевидно беше така. От нея оздравяваха всички отдрехнали се малко, понякога само за два,три дни от студа деца. Но лекарката реши друго.

В страната имаше вълна от полиомиелит. Така, по медицински, се наричаше детският паралич. С изрично министерско разпореждане до всички поликлиники, децата с температура се изпращаха в Инфекциозна болница. Така попадна в кабинета на завеждащия детското отделение. Случайно се озова на място, което щеше да се окаже най-злокобното и фатално за него.

Високият чичко в бяла престилка го прегледа. Не каза нищо. Сигурно защото състоянието на малкия не бе обезпокояващо, дори нищо тревожно. Нямаше други за преглед деца и лекарят се вторачи в малкото момче.

Огледа изпитателно майката и с несигурна и клатеща се походка на подпийнал човек отиде до шкафа с ампули. Повика сестрата. Наведе се над ухото й и пошепна да отведе майката в другия кабинет. Тя кимна, и когато се върна докторът с набодена дълга игла на спринцовка и я помоли:

- Бихте ли подържали малкия.

- Какво ще правите? - попита сестрата.

- Ще взема костен мозък от гръбначето му.

- Необходимо ли е? - попита тя.

Сестрата беше добър медицински работник и той разбираше за какво пита тя. Нея не можеше току така, като майката, да я залъже. Тя директно му задаваше въпроса: “Докторе, редно ли е?” Той не я излъга и някак небрежно отвърна:

- Не. За случая не е толкова необходимо. Но сега се сетих, че ми трябва, - каза той - костен мозък за поредната посадка, а няма сега, в този момент няма от кого да го взема - и той кимна към малкия.

Сестрата мълчеше. Не одобряваше това, което щеше да прави докторът, с неговите странни и понякога и нередни хрумвания, но какво можеше да каже. Докторът й бе началник.

- Нали знаеш, че защитавам дисертация - каза човекът в бялата престилка. - Само това изследване ми остана. Приложа ли го, научната ми степен е защитена. Помогнете ми в манипулацията.

Сестрата се поколеба. Тази манипулация, която се канеше да прави докторът беше много рискована и отговорна. Затова по правило бе поверена само на лекари, а не на сестри. Допускаше се при крайна необходимост и въпреки, че с нея се заемаха  дипломирани медици риска си оставаше. Сестрата се съмняваше в правилността на сегашното решение на своя шеф. Огледа го критично и каза:

- Пили сте, докторе - тя вложи много укорителна интонация в думите си като последно упование да го спре. - Удачно ли е да подлагате на риск - щеше да каже детето, но предпочете по-ефектното за случая - да подлагате на риск успеха на поредната посадка за дисертацията ви.

Щеше да добави още, че той може да не бърза толкова много - има още толкова време до защитата на дисертацията. До замътеното от алкохол съзнание на доктора трудно щяха да достигнат такива намеци или директни упреци. Все пак той разбра, че сестрата изпитва известни съмнения в методите му и шеговито, дори небрежно подхвърли:

- Не ощетявайте науката. На детето нищо няма да му стане, а с резултатите от изследването може би ще спасим още деца, живота на хиляди други.

Нямаше как. Доводът, макар и от видимо пиян човек беше правилен и достатъчно силен. Той натежа. Трудно се отстояваше на такъв аргумент, още повече, когато този, който ти нарежда ти е пряк началник. Тя бързо вдигна дрешките на Павелчо и ги прихвана на гърба.

- Дръжте го здраво. Манипулацията наистина е болезнена - предупреди докторът.

Дългата игла прободе гръбнакът на крехкото телце. Може би не там, където трябва.

Павел още помнеше тази адска болка. Сякаш го пронизаха с меч. През цялото тяло. Като че ли го заковаха на вратата. Рева и пищя през цялото време. Пищя от безпомощност и после. Цялата нощ. На другият ден съвсем обездвижен, с подуто от плач лице Павел бе отнесен на ръце в болницата. Пак при същия висок чичко с бяла престилка. Сложиха го на кушетката.

- Как си, моето момче? - любезничеше гузно докторът. - Повдигни ръчичка! Помръдни краче!

Събра се целият лекарски персонал на болничното заведение. Прегледът показа пълно обездвижване на детето от кръста надолу. От този миг нататък “любезният” доктор изчезна. Не се появи повече. Нямаше го и на визитациите.

Една от лекарките каза:

- Прекъснати са важни връзки на главния гръбначен стълб. Трябва да проверим степента на увреждането.

- Той ли е правил пункцията? - попита възрастен лекар и посочи към затворената врата.

- Той.

Всички знаеха за кого става дума.

- Сега вече няма да му се размине - твърдо каза старият лекар.

- Пак ли е бил пиян? - попита някой.

Колегите само свиха рамене. Какво можеха да кажат. Те знаеха много. Запознати бяха в подробности с безбройните провинения и прегрешения на своя колега. Знаеха и друго - че наказанието винаги го отминаваше. Той все се измъкваше.

Учудващо беше, че след толкова много нарушения и медицински грешки на него все му прощаваха. Дори се издигна до началник на отделение. Някой невидимо го крепеше, стоеше зад него. Някое очевидно силно рамо го поддържаше, подпираше яко и неспирно го закриляше.

Семейството на Павелчо беше силно разтревожено. Полагаха се неимоверни усилия да се спаси здравето на момчето. Светкавично бе уведомен техен роднина, който в този момент работеше във Франция.

Той вложи едногодишният си хонорар за скъпи инжекции, с които в България да овладеят трудния медицински случай и ги изпрати веднага.

Шестнадесетте ампули от Франция трябваше да се поставят мускулно по определена схема. В този момент пак се появи високият чичко в бяла престилка. Завеждащият отделението пое задължението сам да “бие” инжекциите. Без никой да го е упълномощавал, се зае той да спаси детето от невероятно трагичното положение, в което сам го постави.

Първата инжекция може би не повлия особено силно, но подобрението все пак се почувства и настъпи след шестата. Точно тогава се заговори за вината на доктора.

Родителите настояха да се разследва случая. Искаха да се изясни всичко. Някой обаче беше заинтересован това да не се случи. За да прикрият инцидента, преписаха го като последица от върлуващия в този момент полиомиелит.

Докторът отново изчезна. С него изчезнаха и оставащите за лечението ампули. Курсът със скъпо струващото лекарство бе прекъснат. Ампулите ги нямаше и, за да продължи лечението ги замениха с евтини български лекарства.

Павел с мъка движеше краката си в посока към спортната зала на дружество “Левски”. С усилие правеше крачка по крачка и бе вече минал половината път до клуба. Трябваше ли да ходи тази вечер и на тази тренировка. Не му ли стигаха изстреляните патрони в дружеството на ЦСКА? Предизвикваше съдбата. Не му ли стигаше умората?

Не! Не му стигаха. Поне той бе решил така. Максималист бе. Да. Правилно бе забелязала майка му. Максималист, защото всичко в неговия живот бе максимално - и нещастието, и болката, и страданието. Всичко. Затова нека и другите неща, до които той се докосва също да са такива. Нека! Той искаше така. Стремеше се към това. Нали такива се оказваха, за огромно съжаление и много други неща в неговия живот - слепите случайности, грешките на доктора.

Малките възможности на родителите да му помогнат в труден момент също повлияха за крайния изход. Или големите възможности на доктора да избягва от отговорности, да се измъква също се отразиха. Дадоха си своето. Кой знае.

Павел никога повече не видя доктора, никога не го срещна. В многото вечери в Санаториума в Костинброд, където бе изпратен за специализирано лечение, когато след поредната операция болката в краката му ставаше нетърпима, той си спомняше за този доктор.

Заради него бе там. Заради него бе тази болка, това страдание и всичко. Извикваше в съзнанието си образа му и го заплюваше. Опитваше се да покаже какво изпитва към него. Когато порасна, той видя как по филмите наказваха мошениците. Тях просто ги разстрелваха. Той поиска да му купят пистолет-играчка и не се раздели повече с нея. Тя бе в ръката му, докато порасна.

По цели седмици той лежеше сам в болничната стая и чакаше всеки вторник и четвъртък с избръснати и намазани с йод и спирт крака поредната операция. Минаваше дежурният лекар и питаше:

- Как си?

Какво да му каже? Че е добре! Защо тогава лежи безпомощен върху белите чаршафи? Защо е тук в толкова реномираното болнично заведение?!

Малкото момче тихо, но твърдо произнасяше:

- Бил съм и по-добре, докторе.

- Да-а-а - казваше дежурният. - Отменили са за днес твоята операция. Оставили са те за другата седмица.

Отбелязваше някъде в своята картотека, която беше само в главата му, драсваше в графите на своите никога неписани картони, че момчето със своите отговори е умно и отминаваше.

И пак сам. Дни наред, в бели чаршафи, сред бели стени, пред светли прозорци. Седмици, месеци наред. А здравите деца тичаха из парковете, ритаха по игрищата топка, гонеха си и на улицата, и по двора. А на него пак му съобщаваха, че операцията му се отлага.

Костите на краката му, оперирани много пъти, рязани и дробени, прободени с платинени шишове, за да зараснат по друг начин, за да може да ходи, го боляха постоянно. Никакви обезболяващи не можеха да помогнат. Лекарите хладнокръвно планираха поредната хирургическа интервенция.

- Тук, на това място ще счупим костта. После тя трябва да зарасне ето така. Това сигурно ще помогне на този крак. Костта на другият обаче трябва да срежем под този ъгъл. Това, ако не помогне няма и да навреди - бе мнението на лекарите. Но не всеки път бе така.

Годините течаха, изтичаха като бърза река. Една река, ако не тече, е блато. Много лета, в които другите деца играеха в простора, караха зиме ски на Витоша, дишаха по плажа морския въздух останаха далече от него.

Животът му се превърна в блато. Не можеше никъде да отиде, не можеше нищо да направи. Лежеше на белите чаршафи и чакаше поредната операция. Изпотяваше се от болка при всяко помръдване на тялото след операция.

И всичко това само заради неумелите и може би омекнали от алкохол ръце на оня висок чичко с бяла престилка, който забоде не където трябва иглата на спринцовката. Забоде я, не защото това бе необходимо, а за да му вземе трябващ му само на него костен мозък. Той помнеше лицето на този човек.

Помнеше походката му, пръстите на ръцете му, докарали го до толкова страдания. Помнеше всяка гънка на устните, всяка сянка на очите, всеки овал на брадичката, на добре избръснатите бузи. Като дете стискаше очи, скърцаше със зъби и стреляше с дървения си пистолет като по мишена. По цели нощи разстрелваше това лице. По цели седмици пистолетът се изпотяваше в ръцете му.

Като порасна, пистолетът бе прибран в шкафа. Сега при болка скимтеше като кученце, ругаеше тихо и стиснеше ли очи, пред него изникваше отново онова опротивяло му с годините лице и в ушите му отново кънтяха изстрели. Разстрелваше го и през деня, и през нощта.

Винаги беше уверен, че се е прицелил добре. Улучил го е още с първия изстрел. Но стреляше още и още. Пистолетната канонада в главата му не спираше, докато болката за миг утихне. Поне за малко.

Когато порасна, споменът от дългите страдания го отведе в реномирания клуб по спортна стрелба - първо на дружество “ЦСКА”, после и на “Левски”, а от много скоро и в още един такъв столичен клуб.

Беше вече пред вратата на Клуба на дружество “Левски”. Сили не му оставаха да прекрачи прага. Преумори се от бързане тази вечер. През целия път го боляха краката. През целия път дулото на въображаемия пистолет димя в ръката му. Пари пръстите му, опари и съзнанието, и мозъка му.

Павел бавно влезе в залата. Въпреки бързането бе закъснял. Успя с усилие да се усмихне. Треньорът го посрещна начумерено и мълчаливо му показа дървения шкаф с оръжията. Момчето взе пистолета и мунициите, зареди и се изправи пред мишената. Пред нея беше лесно. Тя бързо доби образа на омразното му лице.

Павел се целеше в челото, но от опит знаеше, че е най-добре да насочи мерника си между очите - там на мишената бе десятката. Изстрелите кънтяха един след друг. Тази вечер бързаше и не усети как изгърмя и последния патрон.

Тази вечер стреля само в онова лице - безпогрешно и точно, както винаги. Треньорът дойде при него. Спуснаха мишената. Всички попадения бяха в десятката. Не можеше да бъде другояче. Треньорът се усмихна. Похвали го. Как да се скара на такъв, че е закъснял? Ех, да имаше още двама такива като него в детския си състав. Но нямаше. Само този, появил се кой знае откъде.

В съзнанието му се мярна мисълта, че трябва да намери родителите му и да говори с тях, да им каже за дарбата на детето и да го картографира. Такъв талант не биваше да се изпуска.

Павел се прибра уморен вкъщи. Бе останал без сили. Копнееше за почивка. Още в коридора, докато си сваляше връхната дреха, той чу необичаен говор зад вратата. Стори му се, че някой там плаче. Вкъщи им имаше чужд човек. Той се застоя в преддверието. Зад стъклената врата някой каза:

- Търсили я цяла нощ. Напразно. Никъде не я открили. На сутринта я намерили забравена в апарата за изкуствено дишане.

- Господи! - възкликна някой.

Това беше гласът на майка му. Не я виждаше, но си представи пребледнялото й лице. След такова възклицание ръката й непременно би плеснала по челото й. Той чу този звук от познатия жест на ръката на майка си и  отново тъжният глас да казва:

- Извадили я. Била още жива, но дробчетата й били вече силно повредени, разкъсани. Направо като надробени.

Павел разпозна гласа. Беше на санитарката, която като малък се бе грижила за него в болницата. Тогава тя по цели нощи не се отделяше от леглото му и когато бе жаден му капваше по няколко капки вода върху устните.

Толкова, колкото й разрешаваха. Това ги бе сприятелило с майка му и сега тя за нещо пак бе дошла. Именно тя казва сега, че белите дробчета на някого са разкъсани. Тази жена хлипаше и разказваше нещо много тревожно на майка му.

Павел влезе. Жената дори не се обърна.

- Помогни ми - каза колежката на майка му - утре да я вземем от моргата - и превита от мъка на две си тръгна.

- Какво се е случило? - попита Павел.

- Момиченцето й вдигнало температура. Поради съмнение за полиомиелит ги изпратили в инфекциозното.

- Като при моя случай - каза Павел.

- Там детето изпаднало в кома.

- От температурата е - разбиращо кимна Павел.

Дълго време бе прележал в болнични заведения, за да знае някои неща.

- Поставили детето й в апарата за изкуствено дишане…

Павел бе виждал този апарат. Вътре в него два огромни гумени балона с въздух пулсираха върху гърдите на лежащия пациент. Така те дълго правеха изкуствено дишане, вкарваха принудително в гръдния кош на болния необходимия за обдишване въздух.

- … и то останало там, вътре до сутринта. Забравили го.

Павел се ужаси. Как може! Каква е тази глупост, мерзка гадост, отвратителна дивотия! Да забравят дете в апарата за изкуствено дишане при пулсиращи вътре за обдишване балони. И то да престои там цяла нощ! Чудовищно! Блъскащите го непрестанно в гърдите балони са го съсипали!

- Кой е допуснал това? Кой го е направил? - изкрещя Павел.

- Все същият човек, който осакати и тебе - завеждащият отделението - отвърна майка му.

Затова, че нямат доверие на друг, медицинското ръководство на болницата поверило скъпоструващият вносен апарат само на един лекар и той бил завеждащият отделението. Когато откриват, че детето е вътре, нямало компетентен или упълномощен, който да спре апарата и да го извади.

Изрично било наредено с него да работи само той - завеждащият отделението. Една дивотия преливала в друга, за да се стигне до невероятната трагедия с детето. Завеждащият отделението в този момент бива в пълна неизвестност и го намират пиян във вила на Витоша. Било е събота.

От лицето на майка му капеха сълзи. Тя ги избърса с ръка.

- Всичко се е случило в неделния ден.

Беше понеделник. Павел гледаше като обезумял. Станало бе нещо страшно.

- Няма я вече малката Соня - проплака майка му. - Няма го вече единственото, толкова мило дете на леля ти Димитрия - с ридание изплака тя. - И това пак заради него.

- Заради кой? - недоумяващо попита Павел.

- Същият, който повреди гръбнака ти.

Кръв нахлу в лицето на момчето. В главата му изтрещяха хиляди изстрели. Пред очите му се мярна омразното лице, превърнало се с годините в мишена. Отдавна бе решил, че един ден ще го застреля. Канонадата от гърмежи в главата му не спираше. За него този ден бе дошъл.

- Нима това е същият човек? - удиви се Павел.

- Същият е - отвърна майка му.

Павел посегна към връхната си дреха.

- Къде отиваш? - тревожно попита тя.

- Ще се върна - с променен от преживяното глас отвърна Павел.

- Къде? Късно е. Не излизай! - изхлипа майка му.

Тя се досещаше, че момчето й може да направи някоя глупост. Тревогите й не останаха напразни. 16 годишният й син не се върна през цяла нощ.

На другият ден в коридорите на Инфекциозна болница се появи слабо момче.

То вървеше бавно, пристъпяше трудно между множеството посетители и се спираше пред всяка врата. В оживените часове за прегледи това не правеше впечатление на никого. Изведнъж момчето извади нещо изпод дрехата си и рязко отвори вратата на един лекарски кабинет.

Високо вдигнатата му ръка държеше насочен за стрелба пистолет. Пред смаяните погледи на лекарите заплашително се появи голямо студено дуло - 22 калибър. Оръжието бе насочено към тях.

Момчето зашари с поглед по лицата на мъжете с бели престилки в кабинета. 22 калибровото оръжие в ръцете на момчето изглеждаше страшно. Като не откри това, което търсеше, то свали пистолета, затвори вратата и се отправи към следващата.

Отвори вратата на поредния кабинет. Посетители и болничен персонал около него се разтичаха в различни посоки. Коридорът мигновено опустя.

Момчето отново стигна до нова врата на кабинет, пред която пак вдигна оръжието си и рязко я отвори. Престъпи половин крачка напред и погледът му пак зашари по лицата на хората със слушалки в ръце. Отново не намери това, което му бе нужно и свали оръжието. Движейки се все така с усилие, то се отправи нататък.

Момчето бе Павел. Той не бе спал през цялата нощ. С немощните си и уморени крака бе отишъл в Клуба по стрелба и с много усилия бе проникнал вътре. Знаеше, че няма охрана и пистолетите с патроните се съхраняват в дървени шкафове.

Разбил бе един от тях и взел познатия му до болка пистолет, който при стрелба просто се срастваше с ръката му. Преди да се отправи навън бе натъпкал джобовете си с повече от сто патрона и закрачи с немощните си крака в нощта.

Павел пристъпяше бавно, поспираше се да си почине, решително отваряше кабинет след кабинет и търсеше своята мишена. Омразното лице на оня доктор беше трайно съхранен в измъченото му съзнание. С години го помнеше. Не можеше да сбърка, да го забрави.

Помнеше гласа му: “Как си, моето момче? Помръдни краче! Повдигни ръчичка!” Тези думи оставаха незаличими в съзнанието му, не можеше да ги забрави. Както не можеше да забрави и милото, детско личице на малката Соня, дъщерята на санитарката, оставена да загине в апарата за изкуствено дишане от същия този човек.

Сега се взираше в лицата на седящите в кабинетите мъже с бели престилки и с провесени на врата слушалки.

Нямаше да го пита нищо, нямаше да му каже нито дума. Нищо! Просто щеше да се прицели.

Заради това което му бе причинил, на него, на невръстната дъщеря на санитарката, за това, че го бе лишил от детство, от юношество, от правото му да бъде силен мъж. Но най-вече за това, че бе оставил да умре в апарата за изкуствено дишане малката Соня той щеше да стреля.

Заради всичко това Павел не можеше да остане безразличен, равнодушен, бездеен. Това го отведе до шкафовете с оръжие в Клуба, това го движеше сега по коридорите на болницата.

Външно бе студен и спокоен, а вътре гореше. Щеше да стреля. Точно. Виртуозно! Така както знаеше, както можеше, както го бяха учили и тренирали в три клуба по спортна стрелба.

Придвижи се още малко напред. В погледа му нямаше капка колебание. Знаеше, че ще стреля. Щеше да го направи. Не само ръката му бе готова за това, ума му бе готов. Като в мишена.

Щеше да изстреля целия пълнител в него. Десет патрона щяха да се нанижат в десятката на малък интервал един до друг. Все  едно, че е застанал в коридора за стрелба. Така както всеки път, когато е изправен пред мишената.

Ще го направи колкото и трудно да му бе днес да натисне спусъка, колкото и да се оказваше сега тя стръмна тя за него. Ще постигне целта си, както я бе постигал много пъти. Във всичко. Най-вече там на пътеката за стрелба в Клуба.

Павел отвори поредната врата. Дулото на пистолета застрашително се насочи към смаяните погледи на трима мъже в бели престилки. Образът на единия от тях бавно доби вида на мишената.

Споменът на онова лице, което той помнеше с години, сега изплува пред него. Лекарят, който го осакати . Чертите на лицето се бяха променили, малко като че ли бяха наедрели. “Ами ако не е той?” Тази мисъл го опари за миг и като мълния прониза измъченото му от безсъние съзнание. “Ако застреля друг! Някой невинен човек?”

- Изправи се! - тихо каза Павел.

Гласът му бе скърцаш и сух. Сякаш не бе неговият глас. Съскаше като змия.

Оня се подчини. Бавно и неохотно той се надигна и изправи дългата си фигура. Главата му сякаш опираше в тавана.

Той е.

Малко странно, че сега вече не бе трудна мишена.

В този миг плиснаха изстрелите. Прозвучаха гърмежите.

Те оглушиха болничното пространство и отекнаха над огромния град.

След тях плисна тишина.

След тях светът загуби може би един бъдещ световен шампион по спортна стрелба.