УХАНИЕ НА РОЗИ
Към административната сграда на предприятието се подхождаше лесно и удобно още от портала. Тези, които ползваха заводските услуги, без да се оглеждат, безпогрешно се ориентираха накъде да вървят.
Ако ги интересуваше производствения корпус нямаше да го сбъркат. Той се извисяваше вдясно от тях и веднага се натрапваше в погледа с огромния си масивен вид. Неговата тежка архитектура на предприятие от среден тип красноречиво говореше за важно и съществено производство.
Административната сграда бе нещо по-различно. Това кокетно на вид здание на няколко етажа, веднага привличаше погледа със светлата си и приветлива фасада. И с още нещо.
Рози!
Кривнеше ли човек наляво веднага се озоваваше сред широка цветна алея. Тя прекосяваше двора по най-късия и удобен за минаване диагонал. От двете й страни се простираха разнообразни и грижливо засадени розови храсти. От тях бликаше настроение и красота. Взрив от цветове и разкошна зеленина къпеха лете простора със свежест и невероятен аромат.
Екзотика ли?
Не! Естествена красота от винаги цъфтящи през сезона рози. Невероятно ухаещи в щедро и обилно разнообразие. Цяла алея! Красивите и плискащи приятен аромат рози поразяваха съзнанието с богатството си от багри. Алеята навсякъде пъстрееше от бели, жълти, розови и червени цветове.
Просто да не повярваш.
Все едно, че си в Ботаническа градина.
Сред всичко това рязко се открояваше силния, упойващ дъх на тъмночервения цвят на сорта Куинси Джонс. Този храст, отдавна познат в България, населяваше големи полета в Казанлъшката розова долина. Неговите разкошни червени цветове със силен, трептящ от фини аромати мирис, бе всепризнат. В нея имаше някакво странно обаяние, сакрално очарование. Нейното цветно излъчване изпъкваше ярко, набиваше се несъзнателно в очи, рязко се открояваше и разнообразяваше грубия промишлен пейзаж. Това невероятно красиво впечатление се усещаше и неволно предаваше на всички - посетители и работещи тук. То просто не можеше да не се забележи.
С кралското си величие розата Куинси Джон наистина беше прекрасна.
Когато минаваше покрай нея, директорът Нестор Пинчев винаги се поспираше. Вглеждаше се във всяко нейно храстче, във всеки цвят, вдъхваше дълбоко аромат, поемаше с пълни гърди въздух и опиянен от неповторимия аромат на Куинси Джонс с лекота прекрачваше напред. Той обичаше розите и цялата тяхна своеобразна ухаеща красота.
Ах, как само ги обичаше!
Силните аромати винаги и навсякъде са били впечатляващи, защото носят богати и трайни спомени. За него обаче уханието на рози беше по-особено. То бе свързано с целия му живот. Връщаше го в щастливото му детство, към ученическите години с първата трепетна любов и плахо поднесената на красивото момиче роза, към студентството, когато големите и шумни празници, които почваха и свършваха винаги с цветя, към сватбата му, на която изобилстваха букетите с разкошно цъфнали рози.
Уханието на рози, това толкова често срещано ухание присъстваше винаги, под някаква форма, в живота му и той се стремеше все да е близо до него. Самият той, без да иска, подсъзнателно го търсеше. Това ухание му въздействаше бързо и сигурно. Зареждаше го с много енергия - енергията на оптимизма и младостта.
Пинчев изпитваше несравнимо удоволствие да минава по алеята. За него беше истинско удоволствие, неповторимо изживяване само да мине и докосне с поглед това толкова добре подредено и поддържано в предприятието място. Лете шпалирът от рози пред Административната сграда бухваше в зеленина. Желана и свежа, алеята се разхубавяваше. Хиляди цветове отведнъж разтваряха своите пъпки и обагряха простора в невероятни багри. Те, като жив окачен за красота килим, пъстрееха около пешеходната пътека.
Лете алеята изживяваше своя неповторим цветен апогей.
Зиме тази красота заспиваше. Градинарят на предприятието подрязваше стеблата на розови храсти и затрупваше с тор и пръст корените. Алеята временно помръкваше. През този сезон тя изглеждаше малко неугледна и мрачна. Пинчев с нетърпение чакаше пролетта.
Студените месеци неусетно отминаха. Всеки ден ставаше все по-голям и светъл, все по-приветлив и топъл, и много скоро, Пинчев знаеше това погрознелите и черни чукани и голите, леко подрязани стебла щяха да пуснат дълги филизи, щяха да се съживят и бухнат отново в зеленина. Напролет те щяха много бързо да израснат и необикновено красивите цветове отново щяха да покрият всичко край алеята. Взрив от багри и аромати пак щеше да блика и отново да окъпе всичко в цветна красота. Това място на двора пак щеше да се залее с райският аромат на много рози.
Той стигна до края на базалтовите плочки и се обърна. Въздъхна и някакво много приятно, вътрешно задоволство, озари лицето му.
- Розите ще се събудят - тихо, с усмивка си каза той. - Много скоро. Време им е да се окопаят.
Чувството му не го лъжеше. Пролетта вече идеше, напираше с много светлина, и с нея чаканата с месеци красота.
Замреженият му погледът замечтано обходи алеята. Стеблата наистина бяха готови за нов живот. Топлината и влагата скоро щяха да ги подтикнат към растеж. Дъждовете щяха да налеят в тях много живителен сок, да ги превърнат в листа, ярки цветове и силен аромат. Розата Куинси Джонс пак щеше да цъфти. Тъмночервеният й цвят пак щеше да гори в невероятно силни пламъци.
- Трябва само навреме да се окопаят коренищата - отбеляза с премерена загриженост той. - Така стеблата по-бързо ще се разлистят. Само да не закъснеем с окопаването.
Той със съжаление си спомни, че точно в тези, силно напиращи топли пролетни, дни градинарят на предприятието още е в болнични и скоро няма да се върне на работа. - “Ще трябва някой друг да свърши всичко това - твърдо реши той. - Сезонът го изисква”.
На бюрото в кабинета си той бързо, с ловък жест отвори голямата си черна чанта, която бе винаги препълнена. Извади от нея проектоплановете за новите производства, над които бе работил до късно през нощта. Заедно с тях върху широкия лакиран плот на бюрото му се плъзна и една книга. Той с усмивка я вдигна. Откакто я купи я прелистваше и четеше всяка вечер. До късно през нощта оставаше с нея. Книгата го заинтригува и увлече с много неща. Как красиво разказваше този Атанас Сейков! Какви изумителни неща разкриваше в своето ново литературно произведение “Надникване в Япония”. Изненадите в таза книга, поднесена от автора й като пътепис, се редяха една след друга от невероятни по-невероятни,
Писателят предвидливо се досещаше, че читателите и без това малко знаят за тази далечна страна и никак не познават японците. Затова образно обрисуваше и подробно описваше техните навици, традиции и нрави. Всичко беше загадъчно, вълнуващо и невероятно интересно. Просто да не повярваш как, от край до край, така красиво е написано всичко там, в тези, така „горещи” страници. Наистина да се шашнеш. Под всяко заглавие Пинчев намираше по нещо, което го смайваше.
Беше вече прехвърлил 130-та страница, а книгата едва-едва бе преполовена и продължаваше да го държи в напрежение.
На 133-та той се позастоя и препрочете главата: “В кухнята на японските нрави.” В нея се говореше за приятеля на автора, Тодор Тодоров, когото японците просто наричаха - Тодор сан. Той работеше като главен готвач в българския ресторант “Балкан” в Токио. Чрез него Сейков се опитваше да навлезе в кухнята на японските нрави.
“Освен Тодоров-сан, който е българин, споделяше авторът - останалият персонал бе съставен само от японци. И всички, в това число и моят приятел, бяха подчинени в работата си на тези японски нрави…”
“…Главният готвач нареждаше:
- Нарежи картофите!
- Хай! - отвръщаше японецът. - Да нарежа картофите!
- Ти изпържи рибата!
- Хай!- казваше другият японец. - Да изпържа рибата!
- А ти нарежи магданоза, но на ситно!
И третият японец дословно повтаряше същото.
Така продължаваше през целия работен ден.”
Авторът поясняваше, че “хай” на японски означава “да” и японците са силно пристрастени към това свое “да”. “Тази дума можеше да се чуе на всеки ъгъл на трудовия японски живот” - твърдеше авторът.
“Не ставаше нужда, както понякога у нас, работникът да срещне най-случайно началника си и да го запита между другото: “Абе, шефе! Сутринта ти ми беше наредил нещо. Не можах да разбера… Би ли ми повторил, би ли ми обяснил още веднъж.” Не, японците никога не искаха да им се обяснява втори път. Те казваха “хай” и повтаряха нареждането в момента. Оттук нататък следваше изпълнението. А то винаги бе точно и непогрешимо, по японски” - твърдеше авторът.
“Имах чувството, - споделяше писателят, - че ако старшият кажеше на младшия да влезе в огъня, младшият веднага ще скокне в пламъците, преди да е осъзнал, че може да изгори.”
Атанас Сейков косвено внушаваше, че такива работници има само в Япония и никъде другаде по света. Според него, в никоя друга страна, обикновените хора не се отнасят толкова сериозно и така всеотдайно към своите задължения, както в Япония. Че такива порядки може да има само там, при тях, и никъде другаде.
Снощи, след полунощ, Пинчев продължи да разсъждава и дълго мисли върху този впечатлил го извод от книгата за Япония. Нещо в последните твърдения на автора обаче не му допадаше. В тях имаше и нещо, което така или иначе го смущаваше и никак не хармонираше на неговите разбирания и убеждения. С това чувство се събуди и на път за завода мислите му неотклонно се въртяха, все там, около последните прочетени редове.
На черния плот на бюрото в своя кабинет разгърна проектоплановете и съсредоточено се за взира в тях. Чете и препрочита характеристиките и обосновките за новите производства и след два часа реши да се освежи с чашка силно кафе. Поръча го на секретарката си и остана много доволен, че тя на минутата се отзова и изпълни нареждането му. С чашката ароматно кафе той отиде до прозореца и надникна навън. Долу алеята с рози се виждаше като на длан. Тънките стебла и чуканите на някои храсти все така чернееха. Той вдигна телефонната слушалка и помоли телефонистката да го свърже с Пластмасовия цех.
- Ало, Пластмасовия цех ли е?
- Да - отвърнаха оттатък. - Пластмасовият цех е.
- Дайте ми началника!
- Да. Веднага. Давам ви началника - отвърнаха бързо.
- Ало - чу се след малко. - Началникът на цеха е, кажете.
- Марашев, - каза Пинчев - зает ли е днес с нещо твоят общ работник Георги?
- Не. Не е.
- Изпрати ми го веднага!
- Добре, шефе, разбрано, ще ти го изпратя.
- Спешно е.
- Веднага, щом е спешно.
Пинчев затвори слушалката. Той недоволно погледна затворената пред него книга. Най-отгоре, на корицата й с красиви, ъгловати, наподобяващи йероглифи букви бе написано: “Надникване в Япония”, а над заглавието се набиваше в очи името на автора, Атанас Сейков.
- Е, не е прав - върна се към снощните си тревожни размишления Пинчев и отпи от горещата течност. - Не навсякъде е прав този Атанас Сейков. Не всичко е така както го твърди в тази, иначе изключително интересна, книга. За това, което не е прав, не е.
Сутрешното кафе винаги го ободряваше. След въздействието му бе зареден като след ухание от рози. Тогава бе винаги откровен със себе си и точен, и ясен в мислите си.
- Не съм съгласен с всичко от написаното тук - си каза той и потропа с пръсти по корицата на затвореното томче.
За да пропъди по-бързо умората разтри с ръце слепоочията си и отново, без да иска, отправи недоволен поглед към книгата за Япония.
- И при нас има такива хора, каквито описва той там - помисли си за автора Пинчев. - При мен те дори са по-добри. Имам такива работници. И при мен те се трудят може да се каже: всеотдайно, добросъвестно. Изпълнителни са и притежават същите навици. И те се отнасят отговорно към задълженията си, не е само при японците така. Ето, този на телефонната слушалка първо каза “да, давам ви началника”, а винаги изпълнителният Марашев отвърна: “добре, шефе, изпращам общия работник”. Атанас Сейков ще ми разправя на мене, че само в Япония се държат така. Тук, разбира се, не казват “хай”, но това българско “добре, шефе”, звучи дори по-хубаво. А по смисъл е същото.
След няколко минути секретарката обяви, че е дошъл общият работник Георги.
- Да влезе! - отвърна Пинчев.
В рамките на вратата се появи Георги. Беше висок и едър и я изпълваше цялата. Влезе с безшумна, мечешка походка, застана в средата на кабинета и вдигна в очакване глава. Изглеждаше малко бавен, но това бе само на пръв поглед. Пинчев знаеше, че той е добър и изпълнителен работник. Беше повече от сигурно, че е така. Георги много пъти беше доказвал какво може да направи и то изобщо не подлежеше на съмнение. Видът му вдъхваше увереност и спокойствие.
- Какво ще кажете, шефе, - попита Георги - какво трябва да направя?
Той по навик знаеше, че щом така внезапно е извикан при директора, то е за някаква неотложна, много бърза, винаги спешна задача. Вършеше всичко, каквото го накарат. Не отказваше нищо.
- Окопай розите по алеята - нареди Пинчев.
Георги изправи рамене и зададе малко странен и на пръв поглед, дори необичаен въпрос:
- Всичките ли, шефе? - попита той.
Пинчев обаче не намери нищо нередно, нищо особено в питането.
- Разбира се - отвърна той. - Окопай ги всичките и от двете страни на алеята - уточни Пинчев. - Време им е. Вече са напъпили, а градинарят ни още е болен.
Директорът затвори сметкоплановете и погледна работника си.
- Не бива да отлагаме. Ще се справиш, нали?
- Да! Ще се справя - престъпи от крак на крак Георги, готов веднага да тръгне и начаса да изпълни даденото му поръчение. - Като нищо ще се справя с розите, колко му е.
Георги бе насмогвал и на по-трудни задачи. Много пъти бе доказвал какво може. Той се обърна и бавно, все така тромаво, излезе.
Пинчев въздъхна облекчено. Той бе сигурен, че работата ще бъде свършена. Георги беше изпълнителен като японец. Не говореше много. Веднага се захващаше за работа и докато не я свършеше, не започваше друго.
Отличен работник, както и да го погледнеш.
Веднъж трябваше да се направи изкоп. Работата беше за двама. Те биха я свършили до края на работната смяна. За сам човек това беше много и непосилно трудно за изпълнение за оскъдно малкото време. Напълно невъзможно за осемте работни часа. Да губят повече дни за такъв изкоп обаче не можеше. Нямаше други изкопчии и Георги започна сам. За да приключи всичко за деня, остана много след края на работното време и завърши целия изкоп.
“Ето, на това се казва Работник! - помисли си тогава Пинчев. - С главна буква да го изпишеш.”
Георги наистина се трудеше много. Можеше да копае. Беше го доказал. Това никой не смееше да му го отрече. Неговата сила, неговата стихия, би могло да се каже, беше копането. Това го знаеха всички.
На другия ден директорът го попита:
- Не се ли умори?
- Уморих се - призна Георги.
- Ще ти дам един ден компенсация. Да си починеш.
Георги отвърна бързо:
- Ако дадеш, дадеш. Но да е в края на седмицата. В събота и неделя ходя да обръщам по лозя и градини. Работя на хората - призна той. - Така сега като почна от петък, ще има време да наема и сам да свърша с някое по-голямо лозе или градина.
- Работиш на частно?!
- Копая - призна Георги.
- В предприятието правиш същото. Не ти ли е тежко?
Георги го погледна с големите си кафяви очи и врътна в съгласие глава.
- Чежко е, но те плащат.
Кой знае защо той изговаряше по-особено някои думи, произнасяше ги по друг начин. В неговото село на тенджерата често казваха “чендура”. При него всичко бе особено. И работенето, и говоренето.
- Понякога работата е чежка - откровено сподели той. - Ама няма как. Ние сме за това, копаем.
Директорът го харесваше. Особняк беше, говореше простовато, но беше искрен. Не се щадеше. Работеше, та се късаше. Също като японец. Тогава Пинчев не се поколеба да му даде полагащата му се компенсация. Даде му я така, както той я поиска, в петъчен ден. Да има време Георги да наеме е сам да прекопае на частно някое по-голямо лозе.
Директорът сега беше спокоен. Знаеше, че алеята ще бъде окопана.
Щом Георги се заемаше с това работата ще бъде свършена. Всичко отново щеше да цъфне и да запламти в багри. Куинси Джонс пак щеше да пръска аромат. Навсякъде щеше да ухае на истински рози.
Пинчев се размечта. След месец и половина - два очакваше чуждестранни гости. Делегации. След месец и половина, два алеята щеше да трепти в своите неповторими, невероятни цветове. Най-ярко щеше да се отличава, то се знае, с тъмночервения си цвят и силен, кралски, аромат сорта Куинси Джонс. Всички щяха да се възхищават и да са във възторг от ароматните багри, от ярките тонове, от неповторимото ухание.
“Хора, които поддържат такава красота, - щяха да си кажат гостите - не може да нямат и добро производство.”
И след като разгледат представените им експонати с приповдигнато настроение щяха да сключат много сделки, да подпишат куп договори и поръчките за цеховете да потекат.
“Нещата трябва да се изпипват, - помисли си Пинчев - до най-малките подробности. За всичко трябва да се мисли предварително, винаги по-рано. Да се обръща внимание на всичко, дори и на най-малките и дребните детайли - като поддържането на винаги цъфтящата алея с рози. Да се отнася към всичко така, както го правят японците, нещата задължават да бъдат такива, каквито са описани в тази книга.”
Затова той се отнесе към нея с внимание, отдели й толкова време, прие написаното от автора с подобаващо уважение. Сега, вече дни наред, използваше всеки час, всеки миг да я чете. Лишаваше се от телевизия, от почивка и препрочиташе отново някои страници, връщаше се на силните моменти и не можеше да се откъсне от нея. Той с желание я разлисти и пак се зачете в “горещите” й, както вече му се сториха, силни редове.
…”Японците спяха на рогозки. “Рогозка ли казах? - запитваше се сепнато авторът. - И аз като другите - упрекваше се той.” Рогозка на японски се нарича татами. “Там е работата, - поясняваше писателят - че татами никога не са били, сега не са и няма да станат рогозка.”
При развалянето на един японски дом авторът се запознава с японската рогозка. Тази, на която спят през нощта, а през деня, за да освободят повече свободно място в жилището си, я прибират.
Вижда какво значи татами. Оказва се, че татами са чимове от оризова слама. С определени размери. Да, но от слама. Японците фактически спяха на пода. Те бяха нация, която лежеше на сламени рогозки, най-евтините легла в света, а работеше със съвременни, модерни технологии. Разработваше и усъвършенстваше тези технологии и беше една от най-напредналите и богати страни в света. Преуспяваше. Народът й бе непретенциозен към бита, живееше скромно, задоволяваше се с малко, а даваше на държавата и обществото толкова много.
Директорът неволно сравни Георги с японците. И неговият работник е такъв. Непретенциозен, скромен и се труди като вол. Никога и за нищо не се щади. С труда си е толкова полезен на предприятието! Винаги дава повече от мнозина други, а иска за себе си толкова малко.
Пинчев разгърна проектоплановете и извика главния инженер. С него искаше да се потопи още веднъж в хода на предстоящото производство. Те много пъти бяха обсъждали възлови моменти от новостите, но главният инженер беше добър специалист и всеки път находчиво добавяше към казаното преди и още нещо. Интересно беше само да го слуша човек. Пинчев посочи с ръка най-пресните, направени късно през нощта корекции по проекта и се вслуша в гласа на инженера. Това, което казваше помощникът му си заслужаваше вниманието. Той го подтикваше към въвеждането на още мощности, което бе рисковано и скъпо, но затова пък много перспективно и те се увлякоха в интересен спор. Кое е най-доброто, което могат финансово да си го позволят, за да постигнат максимален ефект с минимум средства. Разпалените им разисквания продължиха и след обеда и бяха прекъснати от ясния и точен в своето заключение глас на Георги. Рапортът бе кратък и лаконичен.
- Готово, шефе - каза той. - Свърших работата.
Георги докладваше винаги ясно и кратко. Беше акуратен. Пинчев би казал: “Като японец.” Днес той имаше повече основание да бъде доволен от своя работник и за пореден път да му се възхити.
- Друго да кажете, шефе. Нещо друго да има за мене днес? - попита Георги.
- Това е работник - каза Пинчев. - Ще ми разправя този Сейков, че само в Япония били такива.
Той го посочи с ръка на своя инженер и радостен откликна:
- И ние ги имаме. Ето го - той разтърка чевръсто длани и нетърпеливо попита: - Окопа ли розите?
- Да - потвърди Георги.
Пинчев погледна през прозореца. Алеята беше някак празна, като наскоро изорана. Тази пустош неволно го накара да потръпне и се намръщи. Нещо го жегна “под лъжичката”. Никъде не се виждаха рози.
- Къде са? - попита директорът.
- Там са - отвърна Георги. - На един куп.
- Къде?
- В края на алеята - поясни Георги.
Той посочи с ръка през прозореца.
- Близо до асфалта, за да се натоварят и изхвърлят после по-бързо на боклука.
- Какво си направил?! - изумено попита Пинчев.
Той едва сега видя нещо голямо и черно в края на алеята. Лошо предчувствие го опари. Болка сви стомаха му.
- Откопах розите - отвърна Георги. - Направих го така както нареди - от двете страни.
Пред очите на Пинчев затанцуваха розово-виолетови кръгове. Той се хвана за гърдите. Олюля се.
- Казах ти да окопаеш розите.
- Да - отвърна Георги. - Това направих. Откопах ги.
- Всичките?
Директорът попита това, което Георги беше запитал още като получи нареждането. В него директорът тогава не намери нищо нередно, а сега…
- Нали така каза? - запристъпя от крак на крак Георги. Очите му изразяваха недоумение: от какво е недоволен шефът му, какво още иска от него?
Пинчев се опита да се съвземе.
- Аз ти наредих да ги окопаеш, а не да ги откопаеш - едва успя да изрече той и заради болката в сърцето си седна.
- Свърших точно както каза, шефе - отвърна Георги.
Неговият работник явно не можеше да отличи думата откопавам от окопавам. Не му достигаше интелект за това. Бяха му напълно чужди разликите в действията на тези два глагола. Не правеше разлика между тях. И нямаше никаква вина. Непосилно “чежко” се оказа за него да осмисли тези две, почти еднакви по звучене, но различни по съдържание думи в българския език. А розите в алеята бяха безвъзвратно съсипани. Чуждестранните делегации, които щяха да дойдат след месец-два, никога нямаше да видят техния цвят, никога нямаше да вдъхнат техния аромат. Тази пролет Куинси Джонс нямаше да разцъфти. Тъмночервената роза нямаше как да разплисква неповторимото си ухание през този сезон.
Пинчев се опита да стане. Беше изумен от случилото се.
- Розите! - изстена той.
Всяка друга мисъл беше пометена като вихър от съзнанието му. Отхвърлена вълна от вълнолом. Едва се вдигна. Стана с помощта на главния инженер и изкрещя на Георги:
- Вън!
Работникът му не каза нищо. Не възрази. Не направи дори опит да се защити. Не отрони дума за оправдание. Защо да се оправдава, щом не е виновен!? Обърна се и си тръгна. Така, както си тръгваше винаги след всяка добре свършена работа.
- Уволнен си! - викна след него директорът и отново рухна на дивана. Главният инженер скочи и се втурна да търси фелдшера на предприятието.
Скоро всички научиха за незавидната съдба на алеята с рози. Гледаха изумени изкупчената камара от храсти и жестоко накълцани от острието на кирката корени и се чудеха на невероятното изпълнение на техния работник.
- Малко е, че директорът само те е уволнил - казаха те на Георги - трябвало е и да те набие.
- Като не му харесвам, да ме уволни - спокойно отвърна Георги. - Той е виновен. Като не е искал да ги откопавам, да беше казал: “Опраши розите!”
Георги сведе за миг глава и се замисли, като неочаквано за себе си направи откритие.
- Тогава нямаше да сбъркам - каза с тъжни нотки в гласа той. - Щеше да е ясно като бял ден. А той с неговото купешко: “Окопай розите!” обърка нещата. Ето сега какво стана, какво докара на алеята.
- Жалко за розите - говореха всички.
Фелдшерът помогна на директора да се свести, да се пооправи и възвърне малко присъствие на духа. Окопитил се съвсем, дошъл за малко на себе си Пинчев отпрати всички и остана сам в своя кабинет. Отиде до бюрото си и сведе за миг глава над проектоплановете за новите производства на предприятието.
- Алеята. Изпуснахме най-важното - каза си той и се облакъти на бюрото. - Розите!
Погледът му ненадейно попадна пак върху малкото томче на Атанас Сейков. Неговото надникване в Япония, което авторът така красноречиво и ярко бе описал го бе разтърсило из основи. Но това, което стана днес с алеята от рози в неговото предприятие, направо го ужаси.
Пинчев беше много разочарован и твърдо уверен, че то може да се случи само тук, единствено у нас и никъде другаде по света.
- Кога България - изрече той с тих глас - ще стане истинска България. Докога някои ще се изживяват така сякаш все още сме в Средновековието. Докога ще спят на татами?!
Той се извърна към книгата на бюрото и се сепна.
- Татами ли казах? - запита се уплашено той.
Не! Татами бяха фини, модерно изработени и усъвършенствани постелки, които прилягаха на всеки нов японски дом. Някой при него правеше друго. Опитваше да спи на рогозки от беловина, които някога в България са се наричали хасъри и от памти века са ги правели по един и същи начин от обелките на царевичния кочан. Ставали са здрави постелки и на тях са спели. Но преди доста време. Много отдавна, повече от век. Сега никой в България не спеше на рогозки. Бяха отживелица.
- Още ли ще спим на хасъри? - промълви той и лек спазъм сви сърцето му. - На нашенски, отпреди сто години!
Болката в гърдите му не отслабваше. Той седна и безпомощно се огледа.
- Докога ще спим на хасъри?
Долу, в края на алеята, все така се чернееха купчината разкъсани от студеното острие на кирката и раздробени до неузнаваемост корени и чуканите от рози.
Япония беше далече и явно щеше завинаги да си остане такава.
Отнякъде се прокрадна ухание на рози. Най-българското ухание. Дъхът от тях в кабинета се засили и въпреки сезона се усещаше все по настойчиво. Почти осезаемо. Ароматът ставаше неотразим, много силен. Направо реален.
Пинчев вдигна телефонната слушалка. Стори му се, че усеща упойващия дъх на кралската роза. Тъмночервеният Куинси Джонс, въпреки ранната пролет, сякаш разцъфтяваше и пламтеше някъде съвсем близо отвън. Вълшебният аромат на тази много българска, прекрасна роза като че ли видимо проникваше през плътно затворения широк, еркерен прозорец на директорския кабинет и бавно, но сигурно изпълваше пространството.
Ухаеше вече навсякъде.
Показалецът на директора бързо шареше по циферблата на телефона. Цифрите се редяха една след друга, стройни и красиви като розовите храсти някога в алеята. Той бързо набираше телефонен номер.
Беше на фирма за посадъчен материал на рози.
1987 година
