ПЪРВАТА ЦЕЛУВКА
Дворът е пълен с деца. Малките групи са на пясъчниците. Малчуганите усърдно копаят дупки и правят тунели в пясъка. Те дълбаят несръчно с лопатки, местят сита и кофички. Ръцете им до лактите са изцапани със светли кварцови зрънца. Той така е полепнал по мъничките им ръчички, сякаш са напръскани със захар. Приличат на Великденски кузенак. Полагат много усърдие в играта си. Каква ти игра! Това за тях е работа. Най-важната! Само за деня, разбира се. Ако ги оставят възпитателките им те цял ден биха пресилвали изкопаното от кофичка в кофичка и това за тях би било най-важното нещо на света.
Големите деца са обикновено от другата страна на двора. Хлапаците се мотаят повече край пешеходната пътека. Детските учителки, както често се случва, си седят спокойно под беседката и така понякога немирниците са оставени сами на себе си. Тогава децата или скучаят или буйстват дотогава, докато не направят някоя беля.
Бай Панчо също е на двора. Той подрязва храстите, които заради всеобщото озеленяване са навсякъде по двора и затова се озовава ту при малките групи, ту при големите. Малчуганите лудуват, шумят, но се случва и вкупом да наобиколят стария човек и да се интересуват какво прави той.
Любопитно наблюдават, това, с което се занимава и стори ли им се интересно се впускат да му помагат. Често така объркват нещата, че бай Панчо трябва да им се кара. Но той никога не го прави. Та нали са деца. Прощава им.
Знае, че на тях бързо им омръзва всичко ново. След такава дейност малките немирници бързо засищат желанието си за изява, отегчават се, и когато им омръзне да се правят на незаменими помощници си тръгват. Отдалечават се тихомълком от стария човек, “изнизват” се един, по един покрай него и се захващат все със свои важни, ама много “по-важни” и от неговите неща. Винаги е така. Нали ги познава.
Данчето, едно от по-големите момиченца от трета група днес е само. То стои съвсем близо до бай Панчо и мълчи. Сигурно му е скучно. От време на време малката палавница събира окастрените от бай Панчо клонки. Тя се навежда без особено желание. На нея това определено днес не й допада. Никак не й е интересно. Нещо не й върви. Явно днешният ден не е от най-хубавите й дни. Бай Панчо би казал, че днес не е нейният ден.
Към момиченцето се приближава Наско. Малчуганът пита:
- Данче, ще се ожениш ли за мен?
Въпросът му е толкова неочакван и смел, че слисва дори виделият и чул какво ли не бай Панчо.
Как ли ще се отнесе към такова необикновено желание малката госпожица. Сигурно това питане е изненадало и нея. По държането й, обаче, не изглежда да е така. Малката палавница няма вид на стресната.
Старият човек е станал неволен свидетел на питането, което даже и да е игра сега, ще не ще, трябва да чуе и отговора. Той почти се обръща. Женитбата не е проста работа. Бай Панчо очаква момиченцето да откаже.
Старият човек все си мисли, че добре познава малките немирници, но понякога греши. Не всеки път познава какво мътят в главите си малчуганите, от какви мисли са обзети. Така е и сега. Не успя да отгатне какво ще каже Данчето на Наско. Не предвиди отговора на момиченцето и затова много се изненада, когато чу положителния отговор.
- Да - каза малката, и то много любезно.
Всичко бе направено, при това, с маниера на светска дама. Тя едва-едва се обърна към Наско. Големите й изразители очи ласкаво погледнаха момчето и то внимателно вдигна пръстче към Наско.
- Но някой трябва да ни запознае - каза хубавицата.
Кокетството в нея надделя, просто се наби в очи. Толкова много й пролича, че нямаше къде да се скрие.
Наско не отвърна нищо. Не се суети напразно и делово и крачи обратно. На бай Панчо му се струва, че малчуганът се отказа от странното си желание и много скоро ще забрави за своето намерение. Старият човек си мисли, че немирникът е изиграл своята малка роля на кавалер, която стига само до едно питане и малкият повече няма да се вясне при момиченцето. Че историята е минала и заминала и след малко нито той, нито тя ще си спомнят нещо.
Така де, едва ли е нужно някой да помни какво е казал преди малко един хлапак на някаква хлапачка. Нищо подобно. След минута Наско пристига с Тошко и заедно застават пред Данчето.
- Данче, - каза малкият - това е Тошко. - Сега той ще ни запознае.
Тошко каза:
- Данче, това е Наско. Запознайте се.
Сега Тошко свойски се обръща към другарчето си.
- Наско, това е Данчето - каза той. - Запознайте се.
Наско подава ръка на Данчето.
Докосването на детските ръце е кратко. Тошко тържествува:
- Вече се познавате.
Наско отново пита:
- Данче, ще се ожениш ли за мен?
- Да - потвърждава Данчето. Сега тя не поставя никакви условия.
- Може ли да те целуна? - пита Наско.
Данчето пак се съгласява. Наско докосва с устни бузата й и те се разделят. Може би вече като годеници. Кой знае!? Бай Панчо също не може да каже. Той е озадачен. Ама може ли пък той да знае всичко?
- Нима ти не познаваш Наско?! - пита бай Панчо.
- Не - отвръща момиченцето.
- Нали всеки ден играете в един двор!
- Не го познавах - признава момичето. - Той е от друга група.
- Защо тогава се съгласи да се ожениш за него?
- Нали Тошко ни запозна.
- Когато сте познати, това може ли да се случи? - пита бай Панчо
- Може.
- Значи тогава то е позволено?! - диви се старият човек.
- Да - отвръща спокойно Данчето.
- Ти откъде знаеш?
- От приказките - каза уверено момиченцето.
Ето, каква била работата! Хубавицата явно се е наслушала на истории за прекрасни принцове и щастливи принцеси. Бай Панчо неочаквано каза:
- Данче, ще се ожените. Това е добре. Но ако твоят принц те заведе някъде далече, много далече. Тогава ти какво ще правиш?
Старият човек знае, че в приказките това често се случва. Данчето въздиша тежко. Бай Панчо си мисли, че неговите думи са стреснали момиченцето, че този път то вече се е разколебало. Старият човек дори очаква малката да каже, че тя без майка и татко никъде няма да отиде, но пак не позна.
- Нищо няма да правя - отвръща Данчето. - Нали там ще съм добре.
- Как ще стане това? - любопитства бай Панчо.
- Като съм щастлива. Важното е да съм щастлива - отвръща малката.
Старият човек е изненадан, почти се шашва. Той застива в мълчание. Откъде в детското съзнание на това момиченце този безкраен човешки стремеж към щастието! Устрем към хубавото и красивото. Той се чуди кога малката е стигнала до това прозрение!
Как е разбрала какво е важно за нея!? Кога е станало това? Не се ли е събудил твърде рано в нея този велик човешки повик? Не е ли това много рано за нея? Не е ли преждевременно и ненужно активиран подобен процес?
Сега това, обаче, едва ли има някакво значение за малката. Важното, е че днес Данчето знае каква трябва да бъде принцесата утре, за каквато тя несъмнено се смята. Женската практичност, характерна за много по-зряла възраст вече се е проявила с пълна сила при нея. Няма цял живот да е все при майка си и татко си я!
Данчето не казва “важното е да сме щастливи”. Откъде да знае това. В приказките не го пише. Пък и не го е осъзнала още. Тя дори не разбира каква е разликата. Данчето само произнася “важното е да съм щастлива”. Принцесата е важна, а не някой друг. А днес принцеса е тя. Днес при нея дойде принцът.
Данчето едва ли се досеща, че за да има щастие в едно семейство, щастливи трябва да са и двамата. Не е дорасла за това. За нея това прозрение е още далече във времето. Та тя е само на шест годинки.
Бай Панчо отново любопитства:
- Ти сигурна ли си, че ще си щастлива?
- Да - отвръща Данчето. - Когато принцесата е целуната за първи път, тя е щастлива.
Ето какво било! А той бай Панчо не се досеща за това.
- Сега ли те целунаха за първи път? - пита изумен той.
- Да - откровено отвръща Данчето. - Наско е първият, който ме целуна днес - каза откровено момиченцето.
Гледай ти какво било! Днес!? Ама той, бай Панчо, хич не ги разбира тези неща. А утре!? Когато отново я целунат, тя пак ли ще е първа целувка за деня. Бай Панчо не знае. Няма как да го знае. Стар е вече. Затова. Не ги разбира тези работи. А то момиченцето ги знае. Разбира всичко. Това е! А бай Панчо тръгнал да пита. Ама той е така стар, а иска много да знае!
- Дано да си щастлива тогава - каза бай Панчо.
- Щастлива ще съм - уверено отвръща момиченцето и се отдалечава.
Бай Панчо е подрязал храстите и се премества да оформи зеленината и на други места в големия двор. В богатия си и разнообразен живот бай Панчо се е нагледал на какво ли не.
Ето, днес беше свидетел на първата целувка на Данчето. Първа за деня. Какво от това! Нали е първа. Тя е толкова важна. Дори е значима в живота на всяка личност. Бай Панчо сам е усещал магическите свойства на целувката.
Той знае, че понякога тя лекува, по-често разболява. Дава сили и надежда дори в умиращия. Той знае, че от топлината на докосващи се устни понякога пламва силна любов, лумва необикновен огън. От нея се разгарят невероятни страсти. Тя донася на хората много приятни мигове. Те винаги са впечатляващи и незабравими.
Първа целувка! С нея са свързани много желания, трепети, чувства, мечти. Целувката, тази толкова човешка проява говори понякога повече от думите. Той знае това. Но за малчуганите от детското заведение, които всеки ден щъкат около него това са сложни и много, много далечни неща. За тях е още толкова рано дори да се докосват до тях.
Така мисли бай Панчо и вече е стигнал близо до главния вход на детското заведение. Там, на най-горното стъпало, седи Мирко. Към него идва Ани. Тя сяда до него и веднага, без никакви заобикалки го пита:
- Мирко, искаш ли да се обичаме?
- Да - отвръща незабавно Мирко. Малкото момче дори за миг не се замисли.
Анито само това и чака. Тя сяда до него, слага дружелюбно ръка на рамото му, а с другата обръща лицето му към себе си. Бай Панчо не вярва на очите си. Той вижда как устните на малкото Ани залепват за тези на момчето. Силният зов на природата, да бъдеш харесван, да бъдеш обичан се е проявил в този час и при Анито и Мирко. Проявил се е в седящите пред него деца с невероятна сила.
Целувката е дълга. Устните на Ани помръдват и се движат по тези на Мирко. Бай Панчо чак извръща очи. Неудобно му е. Дели ги някакъв си метър и половина.
- Ани, - казва бай Панчо, - не бива да се целувате така пред всички. На главния вход, пред стълбите. На двора! Не е хубаво.
Анито пуска Мирко и отправя към бай Панчо такъв сразяващ досаден поглед, че на старият човек му става чак неудобно.
- Хубаво е - отвръща Анито. - Нали той обеща да ме обича.
Зов за обич! Той е много важен и винаги желан. Стремеж към любов. Та този стремеж е вечен. Бай Панчо знае това. Но как и защо тези важни общочовешки ценности са се проявили днес и у малките обитатели на голямата детска градина това той не знае.
Бай Панчо сконфузено се отдалечи и заразсъждава. Постъпката на Анито е далеч по-неосъзната от тази на Данчето. Тя е друга форма на човешко общуване. Но също важна и много значима. Какво да каже? Ето, Анито иска само да бъде обичана, докато Данчето иска да бъде и щастлива. Той не пита дали това е била първата целувка на Ани. Отиде си тихо и мълчаливо.
В края на седмицата, точно по обяд, когато в групите едва са приключили обяда, Анито е взела обувките и торбичката си и върви към изхода.
- Ани, вземат ли те? - пита бай Панчо.
- Да - отвръща тя.
- Толкова рано?!
- Ще ме водят на село.
- Кое село?
- Нашето.
- Как се казва то?
- Ами…
Ани се затруднява да назове селото. Бай Панчо весело подхвърля:
- Е-е-е, може ли така! “Голямо” момиче, целува се вече с момчетата, а е забравило и не помни името на своето село.
Физиономията на Анито се промени. От входа се показа главата на баба й. Тя чака внученцето си да се приготви и да го вземе. Бай Панчо просто не я е забелязал. А старата жена наднича от входната врата и явно е чула нещо. Обезпокоената баба пита:
- Какво се е случило, кого е целувала?
Анито отправя зъл, свиреп поглед към бай Панчо. С променен глас тя възмутено говори на баба си:
- Той лъже, бабо. Лъже!
- Какво има, какво е станало? - пита заинтригувано бабата. Тя много иска да се ориентира в обстановката.
Бай Панчо усеща, че нещо е сбъркал. В този момент той явно не е дооценил нещата. Изтърва излишна дума, това е ясно, но съвсем не му се иска да мине за клюкар. Пък и защо да разваля хубавия ден на Анито. Току-виж я накажат. Може да и да не я заведат на село. После виновен за това ще е той - бай Панчо. Не. Старият човек няма да допусне това да се случи. В никакъв случай.
- Нищо, нищо - бързо каза бай Панчо и си тръгна. Иска някак да поправи получилото се конфузно положение. - Нищо не е станало - потвърди старият човек.
Чувството за вина, обаче, вече го е завладяла и той бърза да отмине.
След почивните дни, в понеделника, Ани е сама в занималнята. Днес са я довели много рано. Тя се приближи до бай Панчо и сяда близо до него. Той ремонтира едно столче и почти не я забеляза. Тя му каза:
- Чичо Панчо, нали няма да кажеш на мама за целувката. Днес тя ще идва да ме взема от градината и сигурно ще пита.
- Няма - примирено отвръща бай Панчо. - Аз даже бях забравил за това. - Той наистина не иска да си спомня такива неудобни за малките лудетини случки. Не му е по характера да се връща на тях.
- Но, Ани, - каза все пак старият човек - не целувай момчетата пред всички. Не е хубаво.
- Хубаво е - мигновено възразява момиченцето.
Бай Панчо мълчи. Чуди се защо малката упорства.
- Когато е за първи път, е хубаво - споделя неочаквано Ани.
Ето какво било! Анито гледа с широко отворени очи стария човек. В погледа й гори пламък. В очите й отново се отразява вековния човешки стремеж към хубавото и красивото.
- Така ли! - изненада се бай Панчо. - Не знаех, че ти е за първи път.
- За първи е - отвръща със самочувствие момиченцето. - Този ден аз за първи път целунах Мирко.
Анито е много доволна от обяснението си. Бай Панчо мълчи. Какво да каже! Те малките палавници си имат свой свят. Красив, наивен и по детски щастлив. Той само си мисли, че го разбира, толкова отдавна е бил дете.
А природният закон напира за изява дори и при малката хлапачка от голямата детска градина. Не напразно велики умове са казали, че любовта не признава възрасти. Ето, Анито е поредното доказателство за това. Тя, обаче, чака да чуе какво ще каже сега старият човек. Палавницата неочаквано пита:
- Бай Панчо, ти помниш ли своята първа целувка?
- Не - отвръща той.
- Толкова ли отдавна е било?
- Да - каза бай Панчо. - Но са ми казвали как е станало. Било е много забавно и интересно. Дори интригуващо.
Анито мълниеносно стрелва с поглед бай Панчо. Очите й блясват. Ето, възможност да чуе нещо важно. Тя нетърпеливо обръща глава и чака какво ще каже сега старият човек.
- Как е станало? - любопитства малката палавница.
- Ами - започва бай Панчо - паднал съм от люлката и тогава са ме целунали. Било е за първи път.
Момиченцето гледа с широко отворени очи стария човек. Те са тъжни.
- А аз съм нямала люлка - казва със съжаление то.
Разочарованието й е голямо.
- Жалко - отвръща бай Панчо.
- Може би си имала кошче - предположи той.
- Не - каза Анито. - Имала съм количка.
- И от нея понякога се пада - каза бай Панчо.
- Аз не съм - отвръща с увереност Анито.
Гласът й е тъжен, почти скръбен. Тя е толкова разочарована, почти разстроена. Така й се иска това да се е случило и с нея. Тя завистливо гледа бай Панчо. Тя вече знае какво значи целувка. Знае нейното очарование. Усетила е нейната магическа сила. Знае за невероятното й магическо въздействие. Знае, че да бъдеш целуван значи да бъдеш и обичан. Тя неслучайно каза на Мирко “Искаш ли да се обичаме?” и когато той й обеща, тогава се целунаха.
О, колко много иска тя да бъде обичана.
Нейните родители никога не са я целували. Те нямат време за това. Те са заети. Те работят. А да те целунат е хубаво. Толкова хубаво. Анито го знае. Струва й се, че то дори е най-хубавото нещо на света. Намира го и за романтично.
Но такъв случай, да паднеш от люлката, в нейния живот няма. Просто липсва.
Тя е сигурна. Не е падала и никой не я е целувал. Никой не й е споменавал. Ако е имало такова нещо щяха да й споменат, да го й разкажат. Така, както са го разказали на него, на бай Панчо.
Нямаше да пропуснат.
