ЕСЕТА
Из неиздадената книга на автора “Словесна суета”
ЦЕЛУВКАТА НА ЮДА
Юда целува веднъж.
Последно. За сбогом.
И с тази целувка на мъж
всъщност човекът предаде и Бога.
Не зная дали всяка религия има своя Юда, но в християнството този персонаж е символът на предателството. При това предателството се извършва чрез оня жест, който е характерен за любовта - целувката. Какво всъщност представлява предателството - измяна на идеала или предаване на личността? Отговорът на този въпрос не може да бъде еднозначен, макар че предателството по същество си е просто измяна, независимо дали към идеали или към личността. Важен е мотивът за извършване на този акт. Той може да бъде въпрос на възпитание, на генетична даденост или на определена ситуационна нагласа. Независимо от мотивите в човешката история и човешкото битие предателството съществува. Често пъти то е свързано с личността на човека, с изкушението му да притежава каквото и да е, но за притежанието да не влага продължителни усилия, а да го има веднага.
Предателството е отрицание на верността. То е антикауза, защото верността до голяма степен е кауза за човека. А често пъти една кауза изисква жертви от него, усилия, които понякога са насочени срещу личния му интерес. Изборът вярност или предателство е преди всичко морален казус и почти винаги тридесетте сребърника не носят удовлетворение. Змийчето на съмнението смущава душата и ако в името на верността човекът превъзмогва своя страх от някакво наказание, то страхът от извършеното предателство трови дните и нощите на предателя. Той винаги изпитва несигурност, която често води до малодушие или до неоправдана агресивност. Предателят винаги се чувства застрашен и сам. Собствената му съвест се превръща в негов неотменен палач, целувката на Юда е изгарящ го знак, тя е неговата клада, която го гори даже след смъртта. Разбира се преди да извърши акта на предателство, предателят не знае за тези тежнения на душата, те след това започват да го душат. Може би ако знаеше предварително какво го чака, нямаше да извърши деянието.
Но да се върнем към морала на предателя. Какво го тласка към предателството и какво би могло да го спре? Като награда ли приема тридесетте сребърника или ги приема с погнуса? Разбира се човек може да стане предател волно или неволно. В първия случай това е осъзната стъпка, а при втория от действия при определена ситуация, например безизходност или пък от недобре премислено действие. И при единия, и при другия случай предателството е налице. Разделителната линия между тях идва с осъзнаването на извършеното.
От гледна точка на ценностната система предателството е порок, а от юридическа гледна точка то е престъпление и е укоримо. Още по-укоримо е, ако се извърши от материални подбуди. Звънът на сребърниците унищожава остатъка доброта в човешката душа, деформира я до неузнаваемост и тя става кривото огледало, през което предателят гледа света. Тази деформация освен страха създава и други пороци в нея като наглост, безмилостност, арогантност. Моралният облик на предателя е отрицателен в очите на общността, приемат го като деградирал тип и го възнаграждават с омраза, омерзение и презрение. “Предателите са презирани даже и от онези, на които служат” - пише в своите “Анали” Тацит, а мадам де Жирарден в “Парижки писма” ще възкликне: “Измяната е като смъртта - тя няма нюанси”, от което можем да заключим, че предателството е духовната ни смърт.
При неосъзнатото предателство моралният образ на предателя в очите на другите не е чувствително по-различен от образа на осъзнатото предателство, но душевните тегоби на извършителя са по-различни. Той осъзнава с цялата дълбочина вината си за извършеното и за разлика от другия тип е лесно и завинаги остава раним човек. Дори полага неимоверни усилия да изкупи вината си. Друг е въпросът дали остава разбран или неразбран от другите.
Предателството на Юда е може би най-тежкото, защото предава идеала, за който е работил, предава носителя на този идеал, своя най-свят учител, предава Бога. В новата история подобен предател е руснакът Михаил Горбачов. Освен идеала той предаде кръвта на милионите, убити в името на този идеал. Човечеството винаги е имало един единствен идеал - справедливостта, макар да е дефинирана в различни социални и религиозни учения, но и винаги е имало своя Юда и неговата целувка. Така то хилядолетия живее между “Осанна” и “Разпни го”. А за това винаги се намира и някой Пилат.
——————————
КИЛИЯТА
Животът е познато
изкачване към светлината.
Но ние ослепяваме.
Човекът дреме в килията на недостатъчната си мисъл, без да знае кой го е поставил в нея. Но той е единица от общото човечество, част от масите, а масите се превръщат в тълпа - неуправляема, немислеща, жестока, безпощадна. И винаги се намира някой извън тълпата да провокира нейния протест и после да обере плодовете на тази провокация. Обикновено протестиращата тълпа иска справедливост, почтеност, но самата тя не е нито почтена, нито справедлива. Гневът е нейното знаме, а гневът винаги иска възмездие, възмездието - насилие, насилието - погроми. И ако отделният човек може да осъзнае, че животът му минава в своеобразна килия, то тълпата не разсъждава, тя иска, без да знае как, кога, какво, тя иска дори невъзможното, без да осъзнава съществуването на килията.
И въпреки стихията на своята сила не е в състояние да премахне тази килия. Както пише Артюр Рембо “свирепа ще бъде нашата философия: / невежи в знанието, развратени в удобствата”. Ето я нашата килия, изградена от невежество и разврат, от алчност и егоизъм, от болка и пустота и с една помпозна, безсъдържателна фасада, наречена демокрация. В тази килия заповедта към човешкия дух е: протестирай, но не си позволявай да празнуваш. Ето я и “свирепата философия” на Рембо, станала вече действителност. Човешкият дух се превръща в маса, неорганизираната маса в тълпа, натоварена със случайни хрумвания. И тя иска на всяка цена да се разтовари от моментните си тежнения, не подбира, дори не осъзнава средствата за това. Тълпата търси обект за разтоварване, средството е озлобението, насилието, разрухата на този обект. Тя не разбира своето поведение, не иска да го разбере, тя е тръгнала да наказва. Свирепата философия на битийната недостатъчност я прави неуправляема, безпощадна.
И чак след това върховно състояние идва отрезвяването. Но не тълпата отрезвява, а човешкият дух след нейното разпадане. Отрезвяването е единичен, личен момент на размисъл. Чак тогава отделният човек си спомня за килията. Някои се досещат дори, че са част от градежа й. Идва и моментът на безсилието - толкова яростно, колкото е била яростта на тълпата. Само, че сега носителят е човекът, единицата. Осъзнал или не килията го задушава, не може да му даде онова пространство, което му е необходимо в такъв момент. Килията е затворническо понятие, а в затвора всичко е тясно, недостатъчно за действието, ограничено.
А битието на хората е устроено твърде странно. Някой се ражда, радва се и живее с някаква надежда. После се досеща, че друг някой не някога, а точно през неговия живот дърпа конците, И че не той, а другият е кукловодът. Излиза, че напразно се е радвал, мечтите са се оказали причина за разочарование. И какво значение има дали ще живее или умре като жертва или диктатор, като мечтател или крадец? Неговият живот е неговата килия. Тук големият, неразрешимият въпрос е: кой е създателят, строителят на тази килия? Отговорът е в самия човек, не в тълпата, а в собственото усещане за живот. Той може да насели килията с дух или с безумието на тълпата.
А иначе килията го държи здраво и завинаги. И крие отговорите.
——————————
БОГАТСТВО И ПРИТЕЖАНИЕ
Присъствието се затваря
между светлина и мрак -
неумиращ кръг,
който ни повтаря.
В не съвсем осъзнатото мислене на много хора богатството е получило определение единствено притежаването на материални придобивки или техния еквивалент - парите. Но едно е богатият притежател,за когото Лукреций казва, че “излишеството убива”, друго е богатият човек. Моите пари днес или утре могат да станат притежание на друг, но моите стихове са само мои, макар да има хиляди поети по света. Стиховете на всеки един от тях са негови, музиката на Моцарт си е само негова, картините на Светлин Русев или на Майстора са само на Светлин Русев и Майстора. Това е богатство, което никой друг освен създателя му може да притежава. Дори да ги купи, те си остават единствено тяхно богатство. Разбира се от това богатство могат всички да се възползват без да се притежатели. То обогатява човека духовно.
Богатството се създава от хора с особени дадености в различните сфери на човешкия живот. То се твори от тези хора, а не се придобива. Придобива се притежанието и то може да се разменя, преотстъпва или заграбва, т.е. да сменя притежателите си. Притежанието има само материални измерения, докато богатството изисква духовно отношение. За да създаде човек богатство са необходими талант, духовен опит, знания и умения, които са строго индивидуални. Знанието за печелене на пари е най-елементарното човешко знание. Прави го цялото човечество. Но знанието, което създава наука, изкуство, строи машини, сгради и други подобни дейности е дадено на малцина. Именно това е истинското богатство, чрез което се придобиват материалните му форми. То се твори, благодарение на което човечеството се придвижва все по-нагоре. Богатството няма цена, защото е безценно. Талантът не може да се купи за всичките пари в света, нито да се преотстъпва, нито да се завладява. Той е даденост от Бога.
Вярно е, че има богати притежатели, но в голямата си част те не са от богатите създатели. Те са просто консуматори, обсебили по най-различни начини богатството на другите. Истински богатият човек създава, възпроизвежда духовен продукт, а богаташът, както сме свикнали да наричаме притежателя консумира. Богатият човек не трупа своето богатство в сейфове и банкови сметки, а позволява на другите да се ползват от него, а притежателят прави точно обратното - обсебва го. От богатството се възползват всички, а от притежанието само един.
В голямата си част обществените конфликти са се пораждали и продължават да се пораждат заради преразпределянето на богатствата. Техните притежатели живеят с илюзията, че са по-свободни хора от другите. Но парите и властта са най-трудно преодолимите зависимости на човека. Както пише известният американски психолог и социолог Ерих Фром: “Жаждата за власт се корени не в силата, а в слабостта…. Власт в смисъл на господство е перверзия на силата.” У създателя на богатство егоизмът е на последно място в мисленето и по-скоро се изразява чрез известна суетност като признание, слава и пр. Докато притежателят, стъпвайки на желанието си да трупа демонстрира огромна доза егоистично чувство.
По този повод да се опрем пак на Ерик Фром: “Егоизмът не е идентичен с чувството да обича себе си, а точно с противоположното понятие. Той е един от видовете алчност. Както всяка алчност егоизмът се отличава с ненаситност - причината никога да не се постига удовлетворение. Алчността е бездънна яма. Потъващата в нея личност се изтощава от усилие да задоволи жаждата, но безрезултатно.” Създателят на богатство е по-голяма степен свободна личност, докато притежателят е в непрестанно неосъзнато бягство от свободата. Поносимостта при него липсва.
В основната си част материалното богатство се създава от народите, но почти не им принадлежи. А колко прекрасно би било да се гласува закон - богатството на народа да принадлежи на народа. Каква прекрасна илюзия!
