Георги Гривнев

Ние, младежите от випуск 1966-ти на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност българска филология, останахме завинаги с името „студентите-войници”.

В казармата ни задържаха повече от 24 месеца заради проблем с Германия. И с дъх на още неизмирисани партенки пристъпихме в Алма Матер, но трепетът беше повече от всичко друго - заменихме плаца с аудиторията, залата с морзови ключове със зала за упражнения…

И след Нова година се върнахме, за да сдадем униформата и оръжието си, макар че някои вещи бяха сменили собственика си.

В първи курс се опознавахме - кой откъде е, земляците се търсехме подсъзнателно, в новата още обстановка като че ли това щеше да ни помогне. От Смолянския край се оказахме четирима души, за които ще стане реч по-нататък.

Търсехме си и квартири, да сме по-близо до Ректората, но това отначало не ни се удаваше. „Красна поляна” бе далеч - на тридесет-четиридесет минути с трамвай, но пък случихме на хазяи - много добри хора, които се обичаха, дошли от провинцията, изградили си къща и ни имаха като свои синове.

Може би, защото си нямаха деца - след време си осиновиха момче, а впоследствие хазяйката забременя и си роди още един „мъж”. Бог дава, ако дадеш.

Есента заминахме на бригада в село Гюешево, Кюстендилско. Там природата беше щедра и клоните на дърветата тежаха от обилен плод. Навред ухаеше на ябълки - червени като бузи на моми от картините на Владимир Димитров-Майстора. Тая аналогия не можеше да не направим, защото разбирахме вдъхновението на художника, който имаше за извор земните икони…

В бригадите цареше неотразима романтика - сближавахме се, срещаха се погледи, които се задържаха, щяха ли да се превърнат в нещо повече, само Господ знаеше.

И работехме, а ръководствата на текезесетата не премълчаваха задоволството си. Най-трудолюбивите Вузовският комитет на комсомола награждаваше с книги.

Били сме на бригади и в Павликени, и в Пловдивско, и другаде. Няма да забравя диалектоложката експедиция в Асеновградско и в Михалковския край с ръководител проф. Стойко Стойков. Посещавахме възрастни хора, които най-добре съхраняваха местния говор. Вечер предавахме събраните диалектни думи и фрази на професора.

Ученият споделяше, че когато пътува с влак, познава от кой край са хората в купето - по диалекта, на който говорят. И си спомних как на една лекция проф. Стойков провокира необузданите ни мечти: „Вие какво си мислите, че ще ставате поети и писатели ли? Тука ви подготвяме за учители по български език и литература в средното образование.”

Вярно, повечето колеги се посветиха на учителската професия. Но някои избраха да работят в редакции на списания и вестници, в Българското национално радио, други се занимаваха с научна и организационна работа и пр.

Сред тях проф. Здравко Чолаков, преподавател в Университета, Йордан Попов, фейлетонист и дълги години шеф на вестник „Стършел”, Тодор Климентов, който пишеше прекрасни епиграми, литературният критик Минко Бенчев, Елеонора Турлакова, главен редактор на списание „Жената днес”, талантливите поети Симеон Манолов, Марин Колев и Славчо Донков, Дечко Николов, който макар и литератор, имаше успехи в злободневната карикатура, и други.

Ако трябва да се върна към ежедневието на студента, към изпитните сесии, петте години не предлагаха голямо разнообразие, защото бедността пестеливо разпределяше шейсетте лева - за квартира, купони за мензата, трамвайна карта. Трите задължителни разходи.

Останалото - за закуска, понякога за кино „Култура” и по-рядко за театър, оставил трайни следи не само от постановката на „Дом върху пясък” в Младежкия театър с великолепната игра на Домна Ганева.

Връщайки се десетилетия назад, умиление извиква и преживяното пред кабинетите на преподавателите. Обхващаше ни страх от няколко изпита. Най-вече по практическа граматика, където не биваше да допускаме повече от три правописни грешки.

По история на БКП и КПСС, когато трябваше да запаметяваме години, конгреси, партийни директиви и какво ли не още.

В паметната 65-та аудитория се събираше целият курс от над 200 души по старогръцки език, когато проф. Александър Милев ни изпитваше и всеки скрито се молеше да не попадне името му под неговите диоптри. Ами ако не знае? Няма ли да се изчерви и пред себе си, и пред колегите?

На изпита проф. Милев разтвори студентската ми книжка и като прочете, че съм от Смолян, ме удари в упор: „Ти помак ли си?” Обзе ме смут, който овладях, но отвърнах: „Не.” Нетактично бе от негова страна, но очевидно той не познаваше историята на Родопите, за да го убеждавам, че християните и българомохамеданите сме братя по кръв, макар и различни по вероизповедание.

На самия изпит разрешаваха да превеждаме от старогръцки на български с речник. Колегата преди мен, пловдивчанин, вместо „В древна Атина имало обичай да скубят косите на човека, когато умре.”, преведе: „В древна Атина имало обичай, когато на човек му дойде до гуша, да си скубе косите.” Проф. Милев се засмя - и в този „нов” превод имаше смисъл.

Иначе с най-голямо удоволствие посещавахме лекциите на ерудираните, благородните и сладкодумните проф. Петър Динеков и доц. Георги Германов. Така и те ни приобщаваха към българския фолклор и старата българска литература, към образците на руската класическа литература.

Веднъж с колеги се наложи да отидем в дома на Петър Динеков, недалеч от Ректората, притеснително позвънихме, а той се показа с усмивка: „Какво има, момчета?” „Другарю Динеков, извиняваме се, може ли да ни заверите семестъра?” И ни изпрати - пак с добродушна усмивка.

При двамата аудиториите винаги бяха пълни и не ни се искаше лекциите да свършат. И не само като преподаватели, но и като хора излъчваха особено обаяние и красота.

Като някакъв мистичен учен приемахме езиковеда акад. Владимир Георгиев, за когото чувахме, че е канен по чужбина да разчита текстове от дълбока древност.

В знаменателната 65-та аудитория се провеждаха и литературни четения. Гостуваха писатели и поети - и по-млади, и по-възрастни. Но всички горяха да откриват нови духовни пространства на писаното слово.

С особено въздействие, с мощна емоционална струя Матей Шопкин рецитираше стихотворенията си, сред които „Две витрини”.

След време се сдобих със стихосбирка, в която бе включено и въпросното стихотворение. Въздействието пак беше същото, вълнението пак се събуди както преди.

Не е ли това голямата поезия, словото, което не остарява и не побелява, а остава завинаги младо, жизнено и божествено?

След „Красна поляна” се преместих в квартал „Гео Милев”, а по-късно в Студентските общежития на 4-ти километър. Живеех в една стая с химик, който казваше, че се е саморазпределил, че като завърши, ще работи във Фармацевтичния завод в Разград.

Другите двама съквартиранти следваха турска филология и в плановете им беше да ги назначат на служба в някоя митница. Когато се настанявахме с химика, на вратата се почука и се показа африканец. „Аз, тука…” - искаше да каже, че е изпратен при нас, а химикът реагира мигновено: „Тука майката си трака!” „Кво, кво трака?” - уплаши се той и изчезна.

Есента в пети курс ни освободиха от бригада. И вместо да се връщаме по родните си места, няколко студенти се хванахме да работим на Сточна гара. С една дума хамали и само нощна смяна.

Товарехме и разтоварвахме стока и я разкарвахме с камион по търговски обекти. Облекчавахме издръжката, която родителите ни изпращаха с пощенски записи.

И разбирахме, че и в труда на нощните смени има красота, че да посрещнеш деня с пот на чело е по-хубаво и от най-ведрото утро.

От Смолянския край бяхме четирима души - Емил Субашиев, който освен че преподаваше български език и литература, задълбочи изследванията си в областта на диалектологията.

Станка Чакърова от родопската Балкан махала, нисичка, но с пъргав ум, упражняваше професията си в гимназията на град Лъки.

Васил Димитров от Чепеларе, син на свещеник, беше организатор в областта на културата, у когото имаше една симпатична свенливост. Отначало беше задочник, а сетне редовен студент.

Бог да прости и Станка, и Васил, а ние, „забравените от небето”, още сме на земята.

С много добри чувства си спомням за двамата ми приятели от студентството. Данчо Благоев, красавецът, с черна къдрава коса, етичен, с добър характер. Беше от Горно Церовене, но след като завърши висшето си образование, остана да работи в столицата.

В Симо Костов от Строево дишаше тракийското поле, оная първичност, характерна за земята. Той се завърна в родния си край, където учителстваше и се занимаваше с любимото си хоби, овошките.

А годините се премятаха презглава, като че ли някой може да ги спре. Забравихме жълтите павета. Потънали в зеленилото на Родопската планина, ние трябваше да отвикваме от звъна на трамваите и от шума на многолюдието, и да свикваме с тишината на горските вълни, с тайните на забравени предания и нови въжделения.

Веднъж, удал ни се случай да пристигнем в София, заедно с актьора Георги Палагачев, се отбихме в тогавашния Комитет на българите в чужбина, където работеше моят първи хазяин Борис Христов, с когото продължавахме да поддържаме добри взаимоотношения.

Шеф на тоя комитет беше голямата поетеса Лиляна Стефанова, с която се запознахме и обменихме мисли за литературата. След това Борис Христов каза: „Елате с мене.”

Поведе ни и се озовахме в най-ниския етаж на сградата. Там потънахме сред книги, наредени по рафтовете. „Избирайте си книги, които ви харесат.” Аз избрах речници, Палагачев - художествена литература. Благодарихме - такъв подарък никога не бяхме получавали!

Минахме и покрай Университета, където от двете страни на главния вход все така достолепно стояха братята Евлогий и Христо Георгиеви, щедрите дарители на земята за строеж на най-старото висше учебно заведение в България.

Колко трудно се изкачват стъпалата между раменете на тия благодетелни българи и колко по-трудно се слиза - зрелите плодове са по-тежки от семената, които се сеят!