ЗДРАВЕЙ, АЛИ!
Нека ви разкажа малко за майка си.
В резултат на драматични семейни обстоятелства преди повече от 30 години тя напусна Велико Търново. Напусна училището на метри от дома си и стана учителка в едно разградско село. Дълги години беше единствената българка в него. Синя вода е селото.
Селото на майка ми! Селото, в което видя безкрайна човещина и неочакваното уважение, за което само може да мечтае един съвременен учител.
Оцениха я, направиха я директор на училището. Така - до пенсия. На сбогуване имах чувството, че за багажа й помага цялото село.
Вече 20 години майка ми живее в Килифарево. На 10-ина километра от Велико Търново, от нас. Икономико-демографската криза разреди срещите със синеводчани.
Понамаляха и телефонните разговори. За сметка на това се засилиха контактите във фейсбук. Включително и моите. Дадох си сметка, че, напълно подсъзнателно, единствените, на които никога не отказвам приятелство, са хората от Синя вода. Познати, непознати - не се замислям, приемам.
А сега майка ми е болна, на легло. Ходя при нея всеки ден. И изведнъж, във връзка с извънредното положение - забрана за излизане от областните градове! Изпаднах в потрес, в безкрайна паника. Естествено, споделих си го в мрежата.
И изведнъж (какви парадокси на живота!) преживях един от най-щастливите периоди в живота си.
Получих повече съобщения, отколкото за рождения си ден. От ученици и приятели. От познати. От не толкова познати. Всичките - с добро чувство или с идея. Всичките - с добра дума.
Срещнах топло човешко отношение и от кмета. Поуспокоих се - ще се справя!
Дълго не успях да заспя от щастливо вълнение… По никое време месинджърът издрънча отново. Как се издържа да не погледнеш? Погледнах… и се събудих напълно.
Пишеше ми Али. Обясни ми накратко всичко. Майка ми му била директорка. Ходел при нея да учи допълнително. Интересуваше се от здравето й. Предложи да помогне.
Щял да направи всичко възможно за ТЯХНАТА г-жа Обретенова.
Ясно, няма да има сън. Разглеждам профила на Али, защото той е от синеводските, тези, на които никога не отказвам приятелство. Млад мъж, на годините на големия ми син. С малко детенце. Къде е сега, как е - не зная. Убедена съм обаче, че не му е лесно. Но Али предложи да помогне на ТЯХНАТА госпожа.
… Не за първи път през последните 30 години плача. Но за първи път плача от щастие. Защото отново се виждат добрите хора. Не онези, другите, които, мислехме, винаги доминантно ще дирижират живота ни.
… Седя си кротко и безмълвно поневоля вкъщи, а сърцето ми ликуващо крещи: Здравей, Али! Здравейте, всички добри хора! Сърцето крещи най-хубавото пожелание: „Здравей!” - „Здрав бъди!” И дано Съдбата ви съхрани! Вас, точно вас!
Охооо, за естествен отбор ли се размислих?! Е, какво пък? И защо не?!
24.03.2020
В. Търново
