Елена Алекова

Кога и как отлетя цяла година, откакто Велин Георгиев ни напусна, тъй и не разбрах покрай заетости, суета, коронавируси и страхове. В месеца на детето си спомних, че преди повече от шест години, на 24 февруари 2014 г., представих в Националния литературен салон „Старинният файтон” негова книга за деца „Да пораснеш Малък Принц” (2013).

Нека днес си поменем Велин Георгиев с благодарност и се поклоним пред големия му талант.

Светла да е паметта му!

КАК ДА ВИДИМ ВСИЧКОТО НА НЕЩАТА

Национален литературен салон „Старинният файтон”

24 февруари 2014 г.

Слабостта ми към Велин Георгиев като творец и радетел за литературата е всеизвестна и винаги, когато има повод, съм готова да кажа не една и две възторжени думи за него. Така и днес. Поводът е книгата му „Да пораснеш Малък Принц” (Весели стихове за деца), излязла непосредствено в края на миналата година в изд. „Български писател”.

„Да пораснеш Малък Принц” е една от най-хубавите лирически книги на Велин Георгиев. Не мислете, че преувеличавам качествата й за сметка на неговата поезия като цяло. Всичките лирически книги на Велин Георгиев са великолепни, зашеметяващи. Но тази е една от най-хубавите. Тя е… как да го кажа… може би - помагало за това как да творим поезия, как да раждаме поезия. Неслучайно избягвам фразата „как да пишем поезия”. Защото Велин Георгиев ни най-малко ни учи как да пишем поезия. Ето, тази книжка трябва да вземат онези, дето харчат луди пари, за да изкарат някой и друг курс за „творческо писане”, където скудоумни умници и ловки литературни авантюристи им пълнят главите с глупости, пробутвайки им евтини художествени хватки и номера. И като прочетат книгата на Велин Георгиев, всичко ще ми стане ясно и без думи - и за образите, и за тънкостите, и за структурата, и за простотата на поезията, и даже за едно такова неуловимо, но пронизващо битието открай-докрай нещице - абсурда. Всичко…

Де е снощната луна?

На самата планина
като хризантема бяла
на върха бе разцъфтяла.

Гледах, гледах и… заспах.

Но очи отворих късно,
та в съня си не видях
кой ми я откъсна.
/„Луна”/

Така както впрочем е и с книгата на Екзюпери „Малкият Принц”. И тя е такова помагало за раждането на поезия, на велика литература. И тъкмо затова го споменавам. А не защото и заглавието на Велин-Георгиевата книга, и мотото на книгата указват директно на този литературен шедьовър. А мотото от Екзюпери е чудесно: „Най-хубавото се вижда със сърцето.”

* * *

Стиховете на Велин Георгиев в „Да пораснеш Малък Принц” са написани от детето Велин Георгиев. Не просто детето, а детето в младенческа възраст, младенеца. Защото детето… Детето вече е   н а х и т р я л о,    п о у м н я л о. То не пише стихове, защото не може, защото вече вижда с очите. А младенецът… младенецът вижда със сърцето.

Велин Георгиев е писал стиховете си от „Да пораснеш Малък Принц” в своето младенчество. Когато чудото е възможно. Когато всички сетива са ококорени за всичко, но пращат сигнали към сърцето. И агнето подскача край лъва, без никаква опасност за него. И има много невинност, много чистота, светлина, лекота. Забелязахте ли наистина колко е леко да четеш и откровенията на Велин-Георгиевия Малък Принц. Колко невинност и наивност излъчват те:

Щом се върнах от морето
се съблякох… След което
смело си показах тялото
в банята на огледалото.

Виждаш ли ме, казах. Ето:
гол съм както на морето.

То насреща ми се пули
с две големи кръгли нули.

Но изобщо не призна,
че не ме позна.
/„Непознати”/

Всъщност замисляли ли сте се кога младенецът става възрастен човек и възрастният човек - младенец? Не е ли човекът всеки миг от живота си младенец, независимо дали е дете, юноша, зрял човек, столетник мъдрец и по-нататък? Не точно това ли означават онези загадъчни думи на апостола от Първо послание към коринтяни: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото. Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава - лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта…” (І Кор. 13:11-13)? Не точно това ли означават, че на земята ние сме младенци и трябва младенци да си останем, докато дойде онова загадъчно „тогава”… И че за да изживеем правилно и смислено живота си е нужно само като младенци да вярваме, като младенци да се надяваме и да обичаме като младенци…

С татко сме на водослива,
Дето три реки се сливат.

Той е с въдицата тука.

Уж му пожелах на слука,

но се моля всеки път
рибите да не кълват.
/„Водослив”/

А поетът? Кога поетът става поет? Когато е младенец? Или когато - зрял човек? Не е ли поезията най-недвусмисленото доказателство за младенчеството на човечеството? И поетът не е ли вечният младенец на света?

Не сте ли забелязали - остарее ли човек, престава да пише стихове. Не става дума за физиологическо остаряване. А когато човекът убие младенеца в себе си, когато го потисне, смачка, стъпче или прогони от себе си вдън горите тилилейски. Това е всъщност причината за пресъхването на таланта. Познавам много такива хора. Те са край нас в литературното ни житие-битие - огледайте се и ще ги познаете. Те не вярват на никого и на себе си. Не се надяват на нищо. И не обичат. Лицата им са зли и усойни. Сърцата им - завистливи.

* * *

И така, нека да обобщим няколко от правилата за това как да творим, как да раждаме поезия:

1. Да пазим в себе си младенеца, да го обичаме и да му се радваме.

2. Да виждаме света със сърцето на младенеца в нас. Защото не просто „най-хубавото се вижда със сърцето”, а всичко, което виждаме е най-хубаво. Защото го виждаме с най-чистото в нас, с онова, където е изворът на чистотата.

3. Да бъдем ЕДНО с всичко, което ни заобикаля, с мирозданието, защото ние наистина сме ЕДНО.

4. Да не забравяме, че творчеството е преди всичко игра - на въображението, на настроението, на ума, на сърцето, на перото:

Стихче, стихче…
Их, че
ме оплете…

През комина
на нослето
ли премина?
И избяга…
…
На езичето ми беше
и на него спеше.

Их, че
лошо стана,
стихче.
Само сричам…

Я да тичам
да те хвана.
/„Стихче”/

5. Да приемаме абсурдът като нещо естествено, което ни съпътства и без което животът е невъзможен, както е невъзможен и без смислените и закономерни неща.

6. Да не ни плаши непознатото, да прекрачваме безразсъдно и с лекота зад границата на кръга, в който ни е уютно, защото нищо опасно няма зад кръга освен страшилищата на собствения ни страх. Така Малкият Принц на Велин Георгиев тръгва от житието-битието в един блок гигант, където всеки таван за обитателите на долния етаж е под за живеещите на следващия, а „над последния етаж / в небесата има плаж”, за да стигне до невероятното заключение, което именно е прекрачването зад кръга - просто на шега, на игра:

По небесния таван
някой ходи. Кой? Не знам.
И самият небосвод
утре ще ни стане под.
/„Небесен плаж”/

Много, много са уроците по поезия в тази с 40 стихотворения. Опитах се да формулирам някои от тях, но, съгласете се, непосилно за ума е да формулира онова, за което няма думи. Затова най-важните уроци ще разберете, докато четете стиховете. В безмълвие. И ще научите всичко, без да искате да го формулирате. Без да имате нужда от думи, за да го разберете. Защото ВСИЧКОТО на нещата се вижда със сърцето, както Малкия Принц на Велин Георгиев вижда със сърцето си „всичкото на планината” („Прякор”). А сърцето няма нужда от думи, за да разбира всичко. И за да живее, дори без да знае, по законите на вярата, на надеждата и на любовта.