ОТВОРЕНО ОБЩЕСТВО
откъс от „Чужденци в чужбина”, второ издание, 2015 г.
Какво ще рече точно и аз не мога да знам. Може би се казва „отворено”, за да се разграничава от затвореното, каквото е например в затвора и някои по-специални общества като масонските и мафиотските. В първите години от пребиваването ми в Обединеното Кралство, щом чуех българска реч по улици, музеи, паркове, пазари, кафенета и магазини, веднага се хвърлях с разтуптяно сърце към непознатите сънародници, различни по възраст, пол, образование и интереси, ако трябва да се изразя с речника на медиите.
От моите наблюдения, в тая връзка, мога да определя няколко категории нашенци: едни, които се оплакват, други, които се хвалят, трети, които раздават съвети без да ги питаш, и смятат, че са ти направили услуга и по тая причина си им задължен. В четвърта категория влизат вечните критикари. Съществува и пета - търпеливи слушатели - жертва на всички останали. Те са по-малко, почти на изчезване…
В повечето случаи, нашенци, които срещах бяха току-що дошли. Такива се хващат за теб като за спасителна сламка, ако проявиш съчувствие към техните проблеми и щом веднъж си ги покровителствал, вече те смятат за задължен да им помагаш и по-нататък, докато се устроят. А щом веднъж турят „крак в дзингия”, в смисъл да се уредят, ритват ти крак. Срещат се и такива, установени от години с непоклатим статут, чийто девиз е: „по-далеч от българи с проблеми!” В началото намирах груба тая реплика и хората, които я казват за безсърдечни, егоисти, „оядени сноби”, докато да натрупам опит с новопознати сънародници…
Когато Ник ми каза веднъж, докато бяхме в Бристол, че наблизо до него живеели семейство българи, проявих голямо желание да се запозная с тях. Беше неделен ден -всеки си е вкъщи и се занимава с натрупаните през седмицата отложени задачи. Не бе за неочаквано посещение, както бихме могли да направим у нас. Само да видех къде живеят. Ник ме поведе без особена охота, както ми се стори. Живееха на същата улица. Пред къщата съпругът миеше колата си. Направихме се на случайно минаващи.
- О, здрасти, Георги! Как си? - поздрави бодро Ник.
Нашенецът пусна нещо неразбираемо през стиснати устни и продължи неделната си занимавка. Отдадох го на факта, че Ник имаше невероятната способност да настройва хората срещу себе си с черен хумор или с не дотам възпитани постъпки. Разказвал ми е как на една сватба поднесъл поздравления на младоженците: „Честито, кога ще бъде развода?” Погледнали го накриво. Ех, наистина след година се развели. Пак хубаво, че не са го били тогава.
Съседите ми англичани в Лондон са много любопитни и си мрат да разпитват. Но ако им зададеш въпрос, отговорят ти така, че ти става неудобно да продължиш. Ник, който бе изучил до тънкост тия подробности от техния манталитет, постъпваше в такива случаи на любопитство точно като тях. Когато строеше в дъното на моята градина барбекю, иззад оградата се показа съседът като съсел от дупка. Той винаги любопитстваше какво става в моя двор и даваше наставления или правеше забележки:
- Какво майсториш?
- И аз не знам.
- Все пак като какво ще бъде? - не се предаваше съседът.
- Каквото излезе…
Така ги цереше любопитните. Но и преиграваше с „остроумието” си. В многобройните случаи на бърза помощ в Кройдънската Мейдей болница, където му поддържаха живота в продължение на дванайсет години, въпреки състоянието си намираше да се шегува и то с кого? С доктора. Веднъж един млад лекар от индийски произход го разпитва стриктно,за да му попълни картона, след като е направил грижливо прегледа и опипал подутия черен дроб:
- Пиете ли много?
- Да - отвръща ухилен Ник.
- Какво?
- Вода.
Докторчето за миг смени изражението, готово да захвърли картона и му обърне гръб като мисли, че го подиграва. Като най-близка на болния стоях край леглото му и обирах срама…
При случая с нашенеца, независимо от пренебрежението, Ник продължи да говори, в смисъл, че ме представи коя съм, кога съм дошла и прочие. А аз добавих към неговата информация:
- Ще се радвам да се запозная със съпругата ви.
- А, тя е в банята.
Освен недружелюбие, усещаше се и известна доза враждебност в гласа му. Ник се опита да разчупи леда с неговото чувство за хумор, на което никой не може да устои. Докато говорихме близо час, съпругата Малина така и не излезе от пустата му баня! Тръгнахме си с „заканата” да ни дойдат на гости.
- Минете някой ден да се видим, когато сте по-свободни. Ей го къде сме - през няколко къщи!
Отговорът бе много неясен, но в смисъл, че са много заети. Не можех да допусна,че нямат желание да се запознаем. По тая причина не се отказах да се срещна с Малина. Работеше в книжарница. Под мое давление Ник ме заведе при нея. Дамата си беше на работното място - млада, спретната, симпатична жена. Нямаше накъде да бяга, но хладината към нас веднага се усети. От краткия разговор запомних само една реплика: „Контакти с българи - не!” Е трябва съвсем да не уважаваш себе си, за да продължаваш да любезничиш, след като си нежелан. То си бе ясно още от разговора със съпруга й, но мислех, че просто той е някакъв темерутин, а тя може би е по-контактна.
Това първо студено и почти неприятелско отношение не можа да ме вразуми и спре в търсенето на контакти със сънародници. И така срещнах по-късно в една квартална кръчма в Кройдън други българи. Забързана да пусна важно писмо, чувам нашенска реч. Двама - жена и мъж на средна възраст бяха седнали на терасата, съвсем близо до рехавата ограда на заведението и си говореха на родния език. Минавах на една ръка разстояние от тях. Бяха видимо до моята „пора”, което ме зарадва, първо защото досега срещах само много млади и второ, по всяка вероятност живееха в същата махала. Дадох две крачки заден ход, за да се изравня с вях.
- Извинете, говорите ли български? - попитах на английски, което бе напълно излишно, след като ги чух, че говорят.
Толкова бях развълнувана, а те изненадани от моята поява, та не забелязаха тая подробност.
- Тук ли живеете? - ме запита жената.
- Да.
- Сигурно сте си купили къща?
- Не, под наем съм…
Веднага усетих, че бяха разочаровани от моя милост. Не бях от „тяхната черга”. Е, после се сприятелихме, но като разбрах, че съм политическа емигрантка, започнаха да се заяждат на тая тема.
На първата среща, когато бяхме поканени у тях на вечеря с Ник, домакинята се бе разпалила дотолкова след втората чаша с уиски, че не подбираше изразите си:
- И какво направихте? Стоите там по площадите със свещи в ръце и протестирате като някакво стадо овце! - кривеше се тя.
Никак не идеше да станем и си тръгнем. А и не желаех да напусна “полесражението”, което си е чисто поражение. Какво направихме? - на морето дупка! Може и да е така, но като си се захванал да подкрепяш една кауза, защитавай я докрай. Затова й отвърнах в същия нападателен тон”
- А кога народът не е бил стадо овце? Можеш ли да ми кажеш? Не беше ли така за народа и през фашизма, очаквайки по-добър живот, който обещаваше комунизмът?
Съпругът Венцислав - Венци, се опита да заглади репликата на ожена си:
- Дора, не се карай!
Те са били по чужбина, където са представяли комунистическа България и при смяната на режима - отзовани. Това обяснява нещата. Ник още на срещата в моя дом, когато дамата бе дошла сама, ей така, просто да види къде живея и спомена в разговора, че мъжът й бил посланик, рече: „А, значи ченге?” Репликата тогава мина със смях.
Макар да се „посритахме” още при първите срещи, приятелството продължи. Късмет! Какво да се прави? Всеки бе дошъл на тоя остров по някаква причина. (Ник обичаше да казва за себе си, че бил сексуален емигрант. „Тоест?”- следва въпросът на хора, които не го познават достатъчно. Ами оженил се за англичанка). Не можеш да си избираш средата, която си имал преди. Трябва да се примириш и с това, което ти предлага случайността или съдбата, ако щеш. Важното бе да има търпимост и да можеш да прощаваш.
И какво ли имаше да делим в малка България, та се намразихме толкова един друг, след десети ноември? Приятел с приятел не иска да се познава, роднина с роднина тегли черта помежду си - ти си от „онези”, ние сме от „тези”. А истината бе, че освен положилите кости някога и изстрадалите по концлагерите - и фашистки, и комунистически, други истински герои нямаше. Останалите се префасонираха и пригодиха към обстоятелствата. А поколенията на пострадалите „активни борци” против фашизма ставаха партийци „по наследство”, за да се ползват от привилегиите на бащите и дядовците си.
По -„простосмъртните”, дето нямаха подобни роднини, за да просперират в кариерата си и сполучат в живота, се пишеха най-ревностни партийци. „Слушкаш - папкаш”, както се казваше в един комунистически виц. Така го изискваше режимът. И в по-ново време историята се повтаря. Много показателен в това отношение е анекдотът за Киркор и Гарабед след Девети септември: На манифестацията по случай Победата, Киркор вижда Гарабед, препасал червена лента на първата редица и го пита: „А бе, ти не бесе ли малко фасист?”. „Бесе, ама после се оборна”… Толкова е бил фашист, колкото и комунист.
Въпреки различията в мислене, поведение и социално положение, с нашите нови познати, накрая, щяхме да „теглим наедно кола” в сдружението „Отворено общество”. Но за това заслуга имаше друг наш приятел Живко, който ни беше учител по английски, в Кройдънския колеж за чуждестранни студенти. Бяхме приятно изненадани с Ник един ден, когато директорката на колежа съобщи, че ще имаме нов учител - българин. В класната стая влезе тъмнокос левент и още от вратата подхвърли закачливо:
- Разбрах, че тук има едно българско момиче и едно българско момче.
„Момичето” бях аз, която можех да му бъда майка. А „момчето” - дори малко по-възрастно от мен. Учителят си имаше работа само с млади хора и в речника му се намираха понятия от подобен род. По тая причина - възрастта, в сравнение с двайсет годишните, когато си подавах молбата на директорката не бях вписала рождената си дата в съответната графа.
- Тук сте пропуснали… - забеляза тя.
Обясних, че ме е срам пред младите да си пиша възрастта. Тя ми влезе в положението:
- Ще ви пиша с десет години по-млада. Добре ли е така? Макар вие няма защо да се срамувате. Напротив, трябва да се гордеете. И Сила Бляк (телевизионна представителка в UK ) не е много млада на възраст, но не й личи.
По това време Ник, който освен, че бе загубил къщата си, поради неплатени вноски на заема, остана и без работа. Фабриката, където работеше, бе закрита и той дойде заедно с мен в Лондон. Записа курс по мениджмънт в същия колеж. Така станахме състуденти, а с Живко, с когото веднага се сприятелихме, образувахме едно здраво ядро на българска група. По-късно се запознахме и със съпругата му Златинка, художничка, но всъщност „групата” си останахме главно ние тримата - Живко, Ник и моя милост, защото се виждахме всеки ден в колежа и си пиехме кафетата заедно през голямото междучасие. Започнахме да си разменяме визити или ходехме на малка „разпивка” в българската кръчма „Валентин”, в южен Кройдън.
Една ноемврийска вечер на 1998 както си пиехме тримата греяна ракия. Люто-сладкото питие прогони студа и напрежението натрупано през деня. Приятната обстановка предразположи към дружеска и откровена приказка. Известно е, че щом се съберат трима българина у нас, започват да критикуват правителството. Същият брой българи на чужда земя пък копнеят да създадат един малък модел на родината си на тоя терен. Тогава дойде хрумването:
- Защо да не се събираме по-често, и да привлечем и други българи? - рече оптимистично Живко.
- Чудесна идея! -подкрепих го.
- Работата е там - как да ги открием тия сънародници? - замисли се Ник.
- Кройдън е пълен с нашенци - продължи Живко.
- Вече имам двама познати… - сетих се за „находката” си.
Като ударихме по още една ракия и като понапрегнахме мисловните си сетива, и тримата си спомнихме поне за още пет-шест познати, с които се срещаме понякога по магазини и бит-пазарчета.
На следващата години на Трети март, по случай празника, малкото кафене-ресторант се разтресе от веселбата на повече трийсет българи и отделно английски приятели. Пяха се песни, рецитираха се стихове, игра се буйна ръченица.
Едно хрумване никога не остава самичко:
- Защо да не си създадем и нещо по-трайно, нещо като Отворено българско общество, да речем - подхвърли Живко.
- Асоциация! - обади се вещо Венци.
- Ще мислим допълнително по въпроса - заключи Ник.
Тези трийсет и няколко българи си спомниха за други техни познати, и на Българския Великден ресторантчето съвсем отесня, но сърце да е широко. Оживяха старите български традиции със шарени яйца и дъхави козунаци, които домакините на заведението бяха приготвили, а и гостите донесоха по нещо. Сега наистина вече можеше да се говори за българско отворено общество или асоциация, с ръководно тяло, с членство, с банкова сметка и всичко, както си е редно.
И така на осми юни 1999 година се събраха достатъчно желаещи да бъдат членове на това сдружение, чието начало беше поставено тържествено в българската кръчма. Живко, като главен организатор, на когото се падаше тая чест да бъде председател на сдружението, не пожела да бъде поставено името му начело, затова избрахме Венци. Този избор всъщност бе подсказан от Дора:
- Ние сме дипломати, ние знаем как стават тия работи. Имали сме опит - заяви тя.
Никой не се съмняваше в това. Видът, държанието и поведението на Венци пораждаше респект и уважение. Той, безсъмнено, щеше да ни представя достойно, където трябва. Затова никой не се поколеба, да гласува за него, след като Живко си направи отвод. Избра се ръководство, установи се видът на сдружението, което кой знае защо бе наречено асоциация. Нахвърли се устава.
- „Доста сме яли и пили”- започна шеговито Ник. - Време е да помислим по-сериозно за предназначението и дейността на това сдружение. В България има толкова нуждаещи се от медицинска помощ деца. Нашата лепта от членския внос и лични дарения, макар и малка, ще бъде от полза.
- Това не е достатъчно. Трябва да развием благотворителни и културни дейности, откъдето ще се обогати фонда на сдружението - допълни Живко.
- За целта можем да поканим фолклорни и танцови състави. Също - да осигурим касети с българска музика, филми. Оттам ще дойдат приходи - изказа авторитетно мнение председателят.
- Само делови дейности ли? Защо да не си устройваме пикници и излети заедно? - даде идея Дора.
Тя бе силна по идеите и се оказа буйна активистка за общото дело. Но както си е весела, любезна и общителна, когато говори с теб, не знаеш в кой момент ще те „наръчка” с остри думи. Дора си бе „бодлива крава”, каквото и да приказваме. Това си е характер. Ние с Ник вече бяхме яли попарата й на първата среща у тях. Както разбрахме по-късно, тя не влагаше в тия остроти някакво отношение на перманентна омраза. На другия ден ще те срещне лъчезарна, все едно нищо не е било. Когато в някой спор по време на събрание, скочи разпалена срещу опонента си, чува се спокойният тон на Венци:
- Дора, не се карай!
И така, накрая главната задача на това общество се определи да се пропагандира българската култура, да се помага на нуждаещите се от медицинска помощ деца, а също така и на новодошлите сънародници - как да се оправят първоначално в тая страна. Работите тръгнаха по реда си. Край на изолираността, край на лутането да се добереш до желаната цел, защото усещаш приятелско рамо…
Но изведнъж, незнайно как и защо, всички от нормални уж хора - Иван, Стоян, Драган и прочие, станахме господин, госпожа, госпожица, последвано от трите имена като в полицейски регистър. Всеки си мереше думите, когато дава предложение или се изказва, досущ като през комунистическия режим. (Ами то, ние и друго не знаехме, де!). Като че ли, ако се обръщахме на малките имена, както преди, щеше да падне на някого шапката или да се намали реномето на цялото това начинание.
След време председателят щеше да се нарича президент, на трийсет-четирийсет човека! Първоначалната приятелска атмосфера, преди да се “узакони” Обществото, загуби естествената си непосредственост. С една дума - нашите сънароднически и дружески отношения стъпиха на „служебна нога”. Това ми напомняше за анекдота, в който нормален в живота човечец, призован за свидетел в съда, казва: „седях си на масата в ресторанта, когато видях „едно лице” да се приближава…”
Живко, чийто корен бе от Жеравна, наследил духа на неговите предци, подобно на възрожденските учители се хвърли в просветителска обществена дейност. От поста на скромното задължение - “ковчежник”, вършеше цялата организаторска дейност, в това число и издаването на бюлетина „Вестител” на който бе и главен редактор, и издател.
Бюлетинът се състоеше от четири прегъната листа на формат „А”, тоест, от шестнайсет страници. Списваше се от всички нас. На корицата се извисяваха в цял ръст братята Кирил и Методий - патронът на асоциацията, издигнали високо - А, Бе. На втората страница се подвизаваха постоянните клишета за членство, целите и дейността на сдружението. На третата - обикновено се ползваше с приоритет президентското обръщение към скъпите сънародници.
В тоя бюлетин намираха място препечатки от уважавани наши класици, във връзка с годишни празници, репортажи за културни прояви, читателски мнения и тревоги за бъдещето на българските деца тук. Следват културни вести, дати и събития от миналото, любопитни факти и новини от България, за които отговаряше самият президент. Намираха място и изпитани бабини рецепти за здраве и хубост, религиозен календар, детско творчество и българска кухня. Богато илюстрованите страници бяха дело на Живко, който подбираше и оформяше художествено изданието, а също и разпространението на бюлетина.
Негова беше и идеята за обучението на българските деца на български. Повечето бяха забравили родния си език, поради майчино престараване рожбите им да научат и говорят английски като англичани. Той използва връзките си с руски приятели, наели баптистка църква за техните си културни и религиозни нужди в съседен район. Нашите бивши съветски братушки ни предоставяха малък салон в неделите два пъти месечно, безплатно, но си мисля сега, че навярно твърде много услуги им е вършил като важна фигура в кметството.
Двамата с Живко ги занимавахме с българска литература и граматика, а Ник - с география и история. Нямахме специална учебна програма. Живко разполагаше само с една читанка и две детски книжки от неговата дъщеричка Лора. Читанката бе много полезна със старите поучителни разказчета, които запознаваха децата с извечните морални ценности - родолюбие, честност, трудолюбие, етични отношения, храброст и себеотрицание. По останалите „предмети” не бяха нужни ръководства и учебници за Ник. Той използваше една грамадна карта на България, която му служеше и по география, и по история. Уроците сам си ги съставяше по собствените си натрупани познания и ги предаваше на малките интересно и забавно, което се запомня в момента завинаги. Беше неизчерпаем в това отношение. Програмата се диктуваше от възрастта на децата, която бе между три и тринайсет.
Учениците бързо се уморяваха да внимават и стоят на едно място, затова използвахме разни игри като „обесванка”, която се пишеше на дъската, подхвърляне на топка с казване на думи във връзка с нея. Най- малкият, Бори, който бе само на три годинки, огладняваше и започваше да мънка, че иска да отиде „при мойта мами”. Живко тичаше през междучасията да набави разни лакомства - солети, бисквити, вафли, чипсове, швепсове и се връщаше като Дядо Коледа.
Родителите свикнаха с тия грижи и не сметнаха за нужно да слагат по нещичко в торбичките на своите отрочета. Напротив - станаха капризни и взискателни. Започнаха да се жалват, че много време губят, докато докарат децата си от централен Лондон, че много бензин се харчи и искаха да се премести училището в район по-близо до тях. А една от майките, чието момиченце бе от по-големите - умно и схватливо, каквито, впрочем бяха повечето от тях, за да омаловажи нашите безплатни усилия и губене на неделите се изсили да каже:
- За вас с Ник като по-възрастни, сигурно е много добре, че има къде да си уплътнявате времето и си разнообразявате живота.
„И ти не си много млада, погледнато с очите на 20-годишните”- да й каже човек, но защо да се приравнява с нейния манталитет? Ако едно магаре те ритне, няма да вземеш да го риташ и ти - нали? Затова се засмях и съгласих с нея:
- Да, така е. Но аз повече се „разнообразявам” с родителите. Децата не са се научили още да злобеят… - оставих я соло да размишлява.
Каквото повикало! Нейната дъщеря, навярно „метнала се на бащиния род”, както обикновено казват майките за лошите черти в характера на децата си, само че тук- обратното, бе по-умно. Когато им прочетох народната приказка „Лошата дума” (за дърваря и мечката) и накрая попитах:
- Каква е поуката, деца?
То първо вдигна ръка:
- Да не казваме обидни думи на другите хора. Ние може да си ги помислим, но не и да ги казваме.
Е, браво! Би трябвало тая майка, която работела в някакво кафене, да се научи от детето си на обноски, каквито изисква най-елементарната етика.
Бях обикнала Бори. Освен, че бе чаровен, той беше схватлив и се „състезаваше” с големите. За Коледа бе направил най-хубавото кратко съчинение, записано от майка му: „Идва Коледа. Вали сняг и мамите правят дълги манджи”. Когато трябваше да се пишат думички при играта „обесванка”, изтичваше до черната дъска, но бързо се завръщаше засрамен и се настаняваше в скута ми. Другите деца проявяваха ревност, че постоянно гушках Бори, но като им казах, че те вече са големи, това ги изпълни с гордост и започнаха дори да се отнасят покровителствено с него.
Толкова много се бях привързала към Бори, че когато училището накрая се разтури, той ми липсваше. След две години родителите му си купиха къща и с готовност отидох да помагам. Малкият, който вече се бе отърсил от бебешкото, всезнайко, от началото бе възхитен, че неговата учителка продължава да му обръща внимание, но като ме виждаше цялата в прах и лицето ми облепено мокри парцали от тапети, които свалях с пара и чегъртах със шпакла, загубих респект пред него. Скоро започна да ми подвиква като на нает общ работник.
Това ми напомни за случая, който брат ми като ръководител на обект в Багдад, бил свидетел. Налагало се да се свърши някаква неквалифицирана (мръсна) работа, а нямало работници. Тогава докторът и зъболекарят в българския лагер се притекли на помощ. Арабите като ги видели посипани с боклуци, не пожелали повече да влязат в техния кабинет.
На партито, свикано по случай къщата майката на Бори се затюхка, че освен брат й, който дошъл от България специално да прави ремонта, няма кой да й помогне. Мъжът й с крехко здраве, не може да се занимава с физически труд, а майсторите вземат безбожно големи надници и накрая нищо не вършат както трябва
- Аз ще идвам да ти помагам - подхвърлих като на шега.
Наистина отидох веднъж и, за голямо собствено учудване, поради не много приятния и уморителен труд, продължих. Всъщност вече имах опит в това отношение. Бях работила на други ново закупени къщи за преустрояването им - пак като бригада. Преди бях изчистила, засадила градината и изкопала езерото на учителката ми по английски от италиански произход. Тя предварително разпитва студентите си, кой какво може да прави под въпроса „какво е твоето хоби?” и всеки се хвали без да подозира, че влиза в капана…
Така италианката си бе подбрала тим от строители, градинари, бояджии, електричари и прочие. (Хаджи Генчо с неговото училище ряпа да яде!). Една английска учителка беше по-скромна. Тя се интересуваше от моето хоби, от което щях да развивам бизнес - художествени елеци, ризи и сукмани и се задоволи само като имаше на гърба си един от моите “one off” (уникален) елек.
Започнах редовно да пътувам с автобус от Кройдън до селището на „обекта”. Това отнемаше най-малко час, в зависимост от трафика, в едната посока само. По-късно и Ник се присъедини, макар да работеше седнал върху тоалетната чиния, за да стърже боята в тоалетната със шпакла или полегнал на пода в стаите да вади гвоздеи и кабарчета от мокетите, които навивахме на руло и изнасяхме навън.
Стопанката на дома като видя, че се работи нонстоп по осем часа на ден, започна да роптае, че и тя от „кумова срама” трябвало да се включи в трудовия процес:
- Заради теб сега и аз трябва да работя. Мислех, че само така, ще дойдеш на кафенце… - „разкритикува” ме.
- Е, няма да идвам тогава!
- По-най евтината тарифа.
- Благодаря, прибери си парите. Аз само дойдох да ти помогна.
- Ама защо? Ти за какво искаш да ми помагаш?
- Просто - приятелски. Днес аз помага на теб, утре може да се случи - ти на мен…
- Но аз никога не бих могла да отвърна със същото.
- И не е нужно.
- А, разбирам… Ти просто идваш, за да натрупаш наблюдения и после да ги описваш…
Намери формулата за „реми” - fifty-fifty, както казват англичаните за собствено успокоение: ти ни помогна за къщата, ние пък за романа ти. Не беше много далеч от истината, защото нейният Бори влезе после в моята трилогия с името, с думичките и със целия си неповторим чар. Тогава нямах това предвид. Мислех - ще стане приятелство, все пак, но тя много скоро се дистанцира по един необясним за мен начин, макар да работехме заедно в ръководството на асоциацията. Стара истина е: хората, на които правиш добро, не само ти са непризнателни, но те и намразват, защото се чувстват задължени.
Имаше нещо подобно и в това Отворено общество или Асоциация, в което взаимно се „опознавахме” на пикници и партита по случай годишни и национални празници. Всеки силно се интересуваше от другия - какво може да върши, за да го използва най-безвъзмездно под формата на приятелство. Тия сънароднически срещи се състояха в ядене и пиене до полузабрава. Но не това бе най-забележителното.
Първото лятно събиране, от основаването на сдружението, стана у Дора и Венци. В подредената с мерак красива „дитачит” (отделена от другите) къща с голяма градина, тръгна тоя народ и зацъка. По свежия светло-бежов мокет на хола стъпиха хора с недотам чисти мисли:
- Брей, голяма пара е потрошена тука! - „Ганьо” веднага направи сметката.
- И това не е с моргич, да знаете! - допълни друг.
Като се изключат злобарските подмятания, „събитието” бе отразено с репортаж от моя милост, под който шеговито бях поставила - „записа еди-коя си от името на най-младите”:
„Кройдънските котараци край „Лойд парк” бяха екстремно шокирани. Някаква странна, апетитна миризма гъделичкаше стомасите им. И като навириха муцуни наляво-надясно, скоро се ориентираха към къщата, от чиято градина се издигаха на възбог облачета вкусни изпарения.
Те и до днес нямаше да научат какъв бе тоя магнетичен мирис, (че и вкус), ако Българската асоциация беше провела пикника си в друг един много лондонски парк, дето му викат „Риджънт парк”. А там, доколкото бяха осведомени въпросните котараци, не бе допустимо да се правят барбекю-та и още по-малко разни кебапчета, шишчета и н’ам какви си пържоли.
Криво да седим, право да хортуваме, ама и ако не беше чичко Ник да донесе кайма, омесена на кебапчета по негов си тертип, дето само той си го знае, имаше да чакат махленските котараци да подушат нещо такова специално. Още повече, всичко бе направено с мерак, защото се бе родил точно на тоя ден. Правеше „донейшън” (дарение) един вид, „в ползу роду”, тоест, за сдружението, със собствени средства, и собствен труд.
Домакините на тоя дом като курдисаха не една, а две скари, че ела да видиш каква веселба става. Щото и батко Живко домъкна от техния дюкян със Златинка питиета, та всичко живо пи, пи и пак остана. Пък и всеки носеше по нещо, та трапезата беше богата, и пре-пре-богата.
Ама пък и ако не беше чичко Райчо, неговата щерка Габриела - Габи и други чичковци, които помагаха, тези вкусотии (в индустриални количества), нямаше сами да се опекат. Нали е казано: „сговорна дружина, планина повдига”, и… „в петък блажно руча”- както допълва чичко Ник.
Това за дружината излезе вярно, макар, че бе неделя и не се наложи да се повдигат разни планини (то тука и не се виждат такива), но се дигнаха столове и маси, и хората му удариха едни такива ръченици и хора, че ако имаше и планина, хубаво щяха да я разклатят.
Сигурно нещо се бе пораздрусало, все пак, защото другите хора, съседите, де, поглеждаха през процепите на пердетата, ама като възпитани граждани не казаха нищо. Те и децата „вдигаха и слагаха”, търчаха в градината, ритаха топка, и пак никой „зъб не обели”. Да не остане някой с впечатление, че малките само се вилнели. Няма такова нещо. Ами кой разигра томболата? Нали пак те?
Когато времето напредна, и вече не можеше ни да се яде, ни да се пие повече, храна -много, а никой не беше се сетил да си вземе резервния стомах, започнаха да се разотиват. Но домакинята на терена госпожа Дора не ги пусна с празни ръце. По стар български обичай напълни на всекиго по найлонова торбичка от всички „преферии”. Май че не само кройдънските котараци, а и човеците бяха доволни, че пикникът се състоя в този гостолюбив български дом - с толкова топлота и сърдечност.
Някои приятели и доброжелатели биха могли да кажат: „Бе, тия хора друга работа нямат ли в тази организация, освен да ядат и пият? Това ли им е идеалът?” Веднага можем да отговорим - това не е целта, това е средство да се набират средства чрез традиционната ни томбола. Защото, както се казва - капка по капка вир става. Вир по вир - язовир! Ние няма да строим сега язовири, нашите въжделения са по-скромни: хората да се срещат и да си помагат в тази страна; да не се забравят българските традиции и култура; да подпомагаме нуждаещите се деца в България. Всичко става с пари - нали?
Затова каним всеки, който се нарича българин, който обича българите и смята, че може да бъде полезен за общото дело - да заповяда при нас!”
(Репортажът бе илюстриран от самата авторка с два „настръхнали” черни котарака - един на заглавката и един - под всичко написано). Това претендиращо за хумор произведение ме избавя сега от необходимостта да описвам как е преминало първото лятно парти на асоциацията. Но какви бяха последствията, щеше да се разбере много по-късно…
Веднъж един приятел чужденец, ме бе попитал:
- Българите какви хора са?
- Как какви?
- Ами за гърците се знае, че са хитреци, румънците - крадци, италианците - хвалипръцковци, французите - скъперници. Към кои спадат българите?
- Трудно може да се определи само с една дума. Българинът освен, че е много трудолюбив, ученолюбив, той е и от всичко по малко като другите, но най-вече - завистлив - отговорих и не мисля, че съм го подвела или постъпила нелоялно спрямо нашего брата - нашенеца.
Показателна в това отношение е всеизвестната шопска максима: „Я не сакам на мен да е добре. Я сакам на Вуте да е зле”. В тоя малък колектив всеки пролича какъв е бил в „миналия” си живот и сега се стреми да създаде един малък модел от него при тукашни условия. Някой повече, друг - по-малко успешно. (Там е цялата работа, я!). След това парти у Дора и Венци тръгнаха разни не дотам достойни приказки и за тях и, за авторите им:
- Откъде толкова много пари?
- Защо той има къща за половин милион, а аз нямам?
На следващото парти в моята градина бяха дошли сто и трима човека, без да се броят децата - познати и непознати. Три пъти повече, отколкото у президента и президентшата. Тоя казал на оня, а оня на тоя, и така по стар, неписан закон - има ли келепир - нашенецът е там. И мен не ме отмина завистта и злобата, макар да не бях собственичка на етажа от къщата, в който живеех, плюс градина-парк. Чуваха се спонтанни възклицания:
- Гледай какъв голям апартамент са й дали!
- С два изхода към задния двор и веранда!
- Градината е четири пъти по-голяма от нашата!
- Ние сме с деца и са ни натикали в някакви тавански дупки.
- Била политически емигрант…
- Бе каква политическа бежанка е тя, бе! Българи истински такива няма!
Намерил отворена порта в това отворено общество, народът се юрна към софрата. Положението стана неуправляемо. Там, където бяха масите с яденето и пиенето, бе изровено пред тях като от копита на диво хергеле и три години след това не можа да порасне трева… По зелените площи и контейнери с растения, бяха натикани фасове. Децата тичаха неконтролирани от родителите си - обръщаха саксии със цветя. Трябваше да съм нащрек с най-малките да не цопне някое в езерата, които бяха достатъчно дълбоки за малки, кретащи същества
Това ставаше навън. А какво беше в дома ми, научих от Ник, който поради тежкото си здравословно състояние - с два инфаркта и в добавка - диабет, пожела да стои в кухнята, откъдето се влизаше и излизаше за градината. През това дълго и небивало парти (докъм сутринта), най малко стотина човека посетиха по няколко пъти тоалетната в дома ми. И не това бе най-страшното. Имаше хора, които влизаха по стаите и си услужваха с вещи, които им харесат, без да ме питат . Теглеха се на кантар, чупеха чаши, надничаха тук и там… А една посетителка, която Ник забелязал, че вместо в тоалетната, където се предполага, че отива, влязла в хола. Заварил я тъкмо отваря и затваря чекмеджетата на старинния бюфет с антики.
- Загубила ли си нещо? - сгащил я на място.
- А, не…
- Какво тършуваш тогава?
- Гледам само…
- Вмъкнала си се в чуждата къща „да гледаш само”, и ако ти падне нещо ценно ще му простиш, а? - рекъл й направо.
Оная - ни дума, ни вреви. Както се казва, един гледа сватба, друг брадва. Случаят си плачеше за полиция, ама хайде, да не излагаме нацията. Живко после рече:
- Чудя ти се на куража да пуснеш в дома си толкова хора - познати и непознати!
И аз се чудя на акъла си с късна дата. Не искам да си спомням каква свинщина остави тоя народ, като след селски сбор! Дълго се говори по Лондон и околностите му за това забележително, нечувано парти, което наш приятел бе филмирал от началото до край. (Ник после разпозна въпросната мадама…) А една от гостенките ме изкара едва ли не виновна, заради партито, че дъщеря й се залюбила тогава с някакъв хубавец, пък той излязъл женен… Моите съболезнования, значи!
Независимо от тия истории Живко и Венци здраво ръководеха асоциацията и за две години се постигна доста за пропагандирането на българската култура. Милениумът ни завари яко сплотени: „един за всички , всички за един!”, както гласеше някога комунистическият девиз. Но много хубаво не е за хубаво. В това сговорно в началото общество започнаха да се появяват сдърпвания и несъвпадения на интереси от страна на членове от ръководството. Дрязгите избиха като ръжда върху евтини, никелирани лъжици, на които се е поизтрило лъскавото.
Завистта и злобата се задвижиха с пълна сила и вместо да се сплотяваме, започнахме да се разслояваме и обособяваме на групички - според количеството, качеството и вида на омразата. Най-накрая като се опознахме напълно, тотално се намразихме.
Всъщност раздорите дойдоха от новопостъпили в асоциацията хора, които между впрочем, още с пристигането си започнаха да критикуват ръководството и претендират за лидери. И сега не злобата, не и завистта бяха толкова страшни, колкото интригите, които се създаваха съвсем на друга основа, с цел - разделяй и владей! Внесе се „разкол”, „кой да води бащина дружина”, както някой се изрази с ученическия речник от началните класове. Из огнището на прекрасното ни като замисъл общество изпълзяха змиите на злото, както при Елин-Пелиновите герои. А се знае, че сплотената злоба е голяма сила…
Като създател, организатор и най-голям радетел за делото, Живко бе разочарован от несъответствието между замисъл и настояща същност на сдружението, в резултат на което си даде оставката. Златинка първа прозря несъстоятелността и фалша на някои хора, дошли само от амбиции и навреме се оттегли, макар да се появяваше понякога на големи национални празници. Докато за нас, със съпруга й, бе нужна еволюция…
Живко намери отдушник в покоряване на върховете - да разнася българското знаме и пропагандира славата на нацията, заедно с други смелчаци. Ник, вече тежко болен, си гледаше хала и нямаше сили да участва в тая „близка борба с танкове”, както се изразяваше. От първоначалната тройка на замисъла за това сдружение остана само моя милост да водя все още напълно безплодни дебати. Оформи се един фронт на вражда - всеки против всеки. И в това „зъбене” някой си бе послужил с моето име за непозволени „удари под кръста”…
От цялата „патаклама” павето на отмъщение уцели моя прозорец. В България се разминах със заплахата от саксията и катастрофата от кола, но тук павето щеше да ме стигне и само по някаква случайност не смаза главата ми… „Нейсе”, би казал симпатичният наш Бай Ганьо. Та отворено или затворено това българско общество, наистина го затворихме, макар една групичка още да продължаваше да се нарича „асоциация” и си ходи на гости…
По това време се беше появил вече вестник „Будилникъ” с неговата всестранна дейност, висши идеали и задачи. Създаде Съюз на българите по света - „Бъдеще”, с цел натрупване духовен капитал на нацията. Този съюз обедини всички българи по света и тури края на нашите „културни въжделения”. То се знае - нещо отворено ли е, неизбежно ще бъде затворено някой ден, та макар и да е с подобно гръмко название асоциация… Или както Вуте се изразява на въпроса какво мисли за почина „механизъм”: „Механизъм ли е, оно че се развали”!
След време някой от бившите ентусиасти спомена да съберем „останките”от сдружението и си учредим тоя път клуб на българите в Кройдън. Клуб - да, но да бъде обвързан българинът със задължения и плащане на членски внос (най-вече) - ък-къ! Няма да стане! Той може да остави днеска и двайсет лири в една кръчма, но да дава членски внос по паунд на месец - това вече е прекалено. И бяга от такава обвързаност. Българинът иска да бъде необуздан като волна птица. Всякакви такива условности, задължения и хомоти някакви, посягат на неговата индивидуалност и независимост! Така е!
