ПОДАРЪКЪТ
Градината на крайпътния ресторант, в който седнах над халба пиво в края на един горещ август, напомняше средновековна крепост. Тя бе оградена с високи стени, а барът приличаше на кула с бойници. Вратата се спускаше с вериги, канавката с мътна вода под нея имитираше защитен ров. Може би затова човекът, който се появи иззад стената от дялани камъни, ми заприлича на пратеник от далечна земя, понесъл тайнствена вест. Той бе нисък, набит и плешив, с бяло сако върху риза на тясно синьо райе. Обувките и панталонът му, свлечен върху тях, сивееха от прахоляк, мокрото му чело светеше.
Докато го оглеждах, човекът застана пред мен. Дишаше тежко, капките пот се сливаха по лицето му.
- Ти… си ме виждал, нали? - попита неочаквано той.
Кимнах мигновено, след което добавих:
- Да… сигурно.
- И… къде си ме виждал? - ръката му хвана облегалката на един стол.
- На някаква гара - изрекох, леко обезпокоен. - Сигурно на гара.
- И какво правех на тази гара?
Вдигнах рамене. Сетне си припомних перона, от който тръгнах преди час насам.
- Беше се спрял и слушаше един, който свиреше с кавал - казах.
- Това лошо ли е?
- Не. Само добрите хора правят така - отговорих и въздъхнах.
Той издърпа със замах стола назад и се отпусна на него. Сетне ме хвана с опулени очи за ръката.
- Много вървях!… - изрече. - Часове наред ходих из полето… обърна се и погледна към камионите, които препускаха по шосето. - Стигнах чак до някаква пропаст.
- Това е кариерата край Ахматово - сетих се. - Но защо сте ходили чак там?
Блесналите му очи се изпълниха с почуда.
- Как защо? Да търся кръчма.
Сервитьорът се появи до масата със зелено елече и враждебен поглед.
- Поръчай ми една малка - рече човекът. - Пари все ще се намерят.
Кимнах, оня изчезна.
- Какъв си? - попита гостът ми. - С какво си вадиш хляба?
- Студент съм - отговорих. - Уча.
- Това е добре! - той извади смачкана кърпа от джоба на сакото и я прокара през лицето си, прибра я, замисли се; сетне ме загледа в очите.
- Аз съм моряк - рече. - Видял съм… много звезди. Те са неизброими… като кръчмите. Ако започнеш да ги броиш…, никога няма да успееш. Едни ще изчезват, други ще се появяват.
Замълча, сетне поклати глава, заслушан в гълчавата около нас. Градината неусетно се пълнеше с хора.
- Това не е кръчма - каза.
- Не е - съгласих се, без да разбера какво точно има предвид.
- Кой знае, може пък и да е - рече той и пак се замисли.
Край нас преминаха музикантите - всички в червени сака, отиваха да заемат местата си.
Появи се сервитьорът и тръсна една чашка на масата. Стори ми се, че в нея има само глътка течност. Човекът я притегли в дланта си, но не побърза да отпие. Пое дълбоко въздух.
- Кръчмата не е дяволско творение - изрече той. - Не е.
Поклатих глава.
- Не е и божие творение.
Вдигна чашката срещу очите ми.
- Тя е храм. Храм на свободата. Да пием за нея.
Пихме. Той остави чашата на масата. В нея пак имаше една глътка.
- Когато човек загуби всичко, - попита - какво му остава?
Потрих челото си, не знаех какво иска да чуе.
- Остава му да избере - отговори си той - дали да почне пак отначало или да подчини волята си на свободата.
- Сигурно много сте чели… - подхванах аз.
- Не. От книгите няма какво да научиш. Във всички тях се описва борбата за пшениченото зърно - той стисна чашата толкова силно, че тя пропука. - Няма човек, който да не се кланя на това зрънце, по цялата планета то има един и същи цвят. Едни се кланят на земята за него, други - на господарите си. То е тук… ето го - той отвори дланта си - и ни пази… защитава ни… - задъха се, притисна гърдите си. - Но неговата сила навън не е такава, каквато е тук… не е такава…
Лицето му пак се покри с пот. Един комар се спусна отгоре и запищя над масата.
- Падна ми бала на кораба - каза гостът ми. - Много тежка бала, а бях тръгнал… към Орегон бях тръгнал, към Сидней… към Валпарайсо. И… и… - той закашля, лицето му се покри с морави петна.
- Платете това, тогава ще ви донеса друго - каза на някого отзад сервитьорът с леден глас. Моят гост пое дъх, извади кърпата, изтри очите си.
- Нека тя си мисли, че съм на път, някъде далече - рече на себе си той. Сетне забърка в джобовете си, извади розово картонче. Подаде ми го.
- Ето - каза. - Не ме интересува този влак. Искам да ти кажа всичко.
- Има цял час до него - вгледах се в картончето.
- Ти смяташ, че за един час може да се каже всичко? За нея?!
Преглътнах.
- За кого точно? - едва намерих сили да попитам.
- Как за кого? За кръчмата!
Махнах към сервитьора.
- Почакай - рече човекът. Бръкна в джоба си, изсипа цяла шепа монети на масата.
- Искам да почерпя. Ето… за две малки ще стигнат.
Поръчах му голяма ракия, за себе си поисках бира.
Този път той отпи така, все едно че бе живял живота си, за да дочака този миг.
- Кръчмата, приятелю, е чудна работа.
Кимнах.
- И защо е чудна? - попита неочаквано.
Замислих се.
- Може би защото все е оцелявала… - казах. - Бил съм в Прага. Там има един квартал край Вълтава - Мала страна. Три пъти е горял, огънят го е свършвал. И когато хората са изгребвали топлата още пепел, са намирали своите кръчми в подземията - непокътнати, пълни с хладно пиво.
Той мълча дълго, загледан в мен, след това отпи.
- Ето, това трябва да го знае всеки - започна. - Но има и нещо, което не може да се види така лесно. Дааа… всеки от дете очаква своето време, когато ще може да подреди всичко около себе си. Сетне установява, че нищо не може да се подреди. Това малко го разбират. Остава ти да избираш - или да подреждаш, докато ти се пръсне сърцето от умора, или да седнеш… на масата. На своята маса! До нея си защитен… - от държава, власт и всичко останало! Можеш да си седиш и да гадаеш как така си бил излъган, да се оставиш на сладостта на усещанията… Но това е само началото. Сетне разбираш, че целият живот го имаш в чашата, дори отвъд края му виждаш. Имаш го в една вечер, в която плащаш за всичко. За всичко. Запомни. И тогава разбираш колко несъществено е онова, за което даваш пари извън кръчмата.
- За дамата - ревна по микрофона солистът на състава - за дамата от масата до шадравана - шлагерът на лятото!
- Този път няма да ти пратя нищо - рече пак на себе си човекът срещу мен и се замисли.
Капките по лицето му пак се сляха във вадички, той забърка в джобовете си.
- Кръчмата - наведе се напред - е последното място за опазване на достойнството ни - отпи и затвори за малко очи. - В нея човек е добър, въпреки че води битка. Вън може да бъде наречен пияница, но тук е войн - във войната със света и с неговия представител - кръчмаря! Това е другият живот и той не може да бъде недостоен, щом плащаш за всичко, което си пожелаваш… и за всичко, до което се докосваш… Усещането, - ръката му остави чашата и захлупи купчинката монети - че има с какво да платиш, топли душата… Щом си точен срещу кръчмаря, ти си точен и срещу света! Така ли е?
- Мисля, че да.
Той пое въздух със свистене.
- Няма по-тежък труд от пиенето - рече. - Този избор не може да бъде направен от всеки - да чакаш стотици дни и нощи наред вестителя, който ще донесе светлината. А той - вдигна чашата си - все пристига без вест. Няма значение - ти плащаш за неговия път до тебе! Остава надеждата… Остава кръчмарят, който те гледа в очите и те лъже. Той е силен, силен е, защото има вярата, че ще пребъде и че нищо няма да го спъне по тоя път! Как ще се пребориш с него - с този Архангел Михаил, паша или министър - какъвто и да го виждаш? Като отидеш пак, за да види, че имаш сили да чакаш! А той, глупакът, се грижи това да не спре никога! И не ти остава друго, освен да го унижиш, като му платиш! Той е осъден да търпи това унижение цял живот, и децата му са осъдени, и внуците му! И името му ще остане Кръчмаров… Заслужена отплата! - човекът се задъха, сетне затвори очи и облиза устните си. - Какво може да промени той в кръчмата? Нищо. Веднъж създадена, тя съществува, без да се интересува от него, той няма право на глас дори на масата на най-бедния! Дори на нашата маса.
Гостът ми пъхна ръката си под сакото и притисна сърцето си. Наведе се още към мен, гласът му премина в шепот.
- Но ние не сме бедни. Ето сега аз ще ти подаря нещо много, много скъпо. А после ще тръгна към този влак. Не мога да ходя бързо, уморен съм. Тази бала…
Спря, пое си дъх. Някъде запищя сирена, воят й заглуши ръмженето на камионите по шосето.
- Нещо много ценно - продължи човекът. - Изключително.
Извади ръката си.
- Недейте. Не е нужно.
- Кой казва, че не е нужно? Кой? - попита той, но не ме остави да продумам. - Ето… - разтвори пръстите си и постави на масата стъклена чашка - почти същата като тези, в които носеха малките питиета.
- Вземи я и я пази. От мен.
Той се изправи. Станах и аз.
- Но защо?
- Как! - лицето му започна да почервенява, очите му за сетен път се изпълниха с почуда. - Нали каза, че съм добър човек?
Стисна ръката ми с потната си длан. Сетне се обърна и тръгна към вратата-мост. Изпратих го до нея. Пое край канавката със застоялата вода, сакото му дълго кървеше от отблясъците на колите, които профучаваха край него.
Когато се върнах, видях, че сервитьорът бе прибрал всичко от масата.
Седнах и го зачаках. Горкият, той не знаеше, че никой не би могъл да ме лиши от моя подарък - щях да го имам винаги, завинаги - където и да отидех, когато пожелаех - до оня миг, когато решах да доверя тайната на някого - някой, появил се с изтръпнали от ходене крака да попита накъде води пътят, край който са подредени масите.
2000 г.
